Най-ексцентричната любовна история на 20-и век оживява в нов роман

Гала и Дали. Неразделните - корица

        Книги за любов са се писали винаги. Книги за любов са се издавали винаги. Книги за любов са се чели винаги. И не е нужен какъвто и да е повод, за да се отвори темата „любов“ – най-вечната от вечните, темата за тази част от човешките взаимоотношения, без която няма живот.  

        Тазгодишният принос на издателство „Емас“ към вечната тема е не просто една книга, а книга – начало на цяла поредица. Вълнуваща поредица романи с истински герои и истински събития, поредица за случилата се любов – „Вечните двойки“. От страниците ще оживеят образите на велики творци с техните страсти, срещи и разлъки. Ще се съживят отминали времена, оставили за поколенията белега на непреходността. И първата книга в тази галерия е за една от най-емблематичните двойки в историята на изкуството – ГАЛА И ДАЛИ. НЕРАЗДЕЛНИТЕ.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22-4
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.

Краят на Първата световна война е оповестил началото на ново време не само в икономическия и политическия живот на Европа. На сцената на културата също ври и кипи – освободени от ужаса на окопите и от мисълта за утрешния хляб, твoрци търсят нови вдъхновения. Ако реалността не е достатъчна, защо да не ги намерят отвъд, в сюрреалното?

       В тези години на кипеж една млада и интелигентна жена е оставила с болка опустошената си родина и е намерила своето място в центъра на културния водовъртеж на Европа – Париж, в обществото на сюрреалистите. Променила е дори рожденото си име Елена на Гала, но винаги ще ѝ липсва снежната безбрежност на руската степ.

       В тези години един млад мъж, Салвадор, в малък каталунски град, далеч от кипежа на голямата Европа, е отхвърлил обучението в Академията на Мадрид и рисува в свой собствен стил, вдъхновяван от красотата на средиземноморския бряг, свързвайки реалност със сън и мечти.

        Годината е 1929-а. Френският поет Пол Елюар е отседнал в каталунското рибарско градче Кадакес. Придружава го съпругата му Гала.

     Елюар е дошъл да се запознае с младия художник Салвадор, препоръчан му за член на групата на сюрреалистите. Той вижда в младия мъж оригинален, обещаващ творец, а Гала е впечатлена от екстравагантната му външност и излъчвания пламък.

      Запленен от финеса на тази жена – видение, Салвадор се впуска да ѝ разкрива красотата на страната, морето, брега, които страстно обича, и между двамата се заражда нещо, за което е нужно време да определят. Гала обаче трябва да се върне в Париж при семейството си.

      Но няма да е задълго. Съдбата е срещнала тази жена и този мъж, севера и юга, тя – женена и 10 години по-възрастна, той – млад и свободен, и вече ги е свързала в една невъзможна любов. Тази връзка няма да успеят да разкъсат нито житейски трудности, нито злонамерени хора, „докато смъртта ги раздели“. Гала и Дали, НЕРАЗДЕЛИМИТЕ.

        „Гала се превърна в солта на живота ми, в моя пътеводен огън, в моето друго аз.“

                                                                           Салвадор Дали

Гала и Дали. Неразделните

ТРЕТА ГЛАВА

Салвадор насочи велосипеда по каменистата пътека, следваща линията на брега. Не искаше да пропусне нито една от причудливите каменни скулптури, издялани от постоянните ветрове в кварцита и шифера. След Порт Лигат – малко селище от рибарски колиби – зави на изток, за да стигне до нос Де Креус[1].

Приведе се над кормилото и се хвана здраво, защото колелото непрекъснато подскачаше по издадени камъчета и ръждивокафяви снопчета трева. В очите му се стичаше пот, но въпреки това натисна силно педалите.

Трябваше да стигне до онова място.

Тудела. Любимото кътче на майка му.

Не през следващите дни. Не утре. Днес.

Затова веднага след закуска яхна колелото и потегли.

Потта пареше очите му и той побърза да ги изтрие с ръкава на ризата. Избърса и челото, и веждите. Хвърли бърз поглед към краката си и се засмя тихо: бе облякъл току-що изгладен бял панталон. Нави крачолите няколко пъти, за да не се закачат за веригата. Всичко беше наред, затова се съсредоточи върху пътя: в момента минаваше покрай стари маслинови дървета и изоставени каменни къщи. От време на време се появяваха дебели, месести кактуси и едри магарешки тръни, чиито кръгли синьосиви цветове се люлееха като балони на половин метър над червенокафявата земя.

Нещо го теглеше напред, макар да се налагаше да измине цели пет километра по неравен, осеян с камъни път. Защото само там, между скалите и самотните пясъчни заливи, можеше да се съсредоточи и да се зареди със сили за голямото събитие: първата му самостоятелна изложба в Париж.

Той вдигна глава и вдъхна дълбоко аромата на топлия летен въздух, примесен с ухание на дива мащерка и лавандула. Вкуси солта по устните си.

Сигналите на парахода, който редовно се движеше по линията Марсилия – Барселона, го предупредиха да побърза.­

Пътеката го поведе покрай висок бряг. От едната страна се спускаше стръмен склон към морето. Разтревожен, Салвадор погледна през рамо, за да провери дали кожената чанта със скицника, кредата и бутилката с вода все още е добре закрепена върху багажника.

Скоро щеше да стигне до целта.

Уединеното местенце изглеждаше невероятно старинно. Първично. Малкото дървета и храсти отстъпиха място на назъбени каменни бариери, клисури и необичайно оформени скални образувания.

Велосипедът успя да преодолее и последната височина. Салвадор въздъхна и приглади назад гъстата си, влажна коса, която под ярките лъчи изглеждаше синкавочерна. Лицето му бе загоряло от слънцето. Най-сетне слезе, внимателно пусна колелото на земята, развърза чантата и преметна широкия ремък през рамо.

Тръгна по видима само за него следа, която след няколко обиколки щеше да го изведе до негостоприемния нос – там се намираха тайнствените кътчета, познати от детството му. Там щеше да срещне добри приятели.

Мисълта го накара да се усмихне. На носа го очакваха не хора, а животни. По-точно каменни скулптури, създадени от постоянната ерозия. Разпозна камилата, орела и могъщата горила оттатък. Тук, на нос Де Креус, фигурите излизаха от скалата, за да се разкрият и да окрилят фантазията му. Сякаш бяха изображения на старинни богове от неизвестна митология. Сякаш е трябвало вятърът и дъждът само да ги освободят от излишния камък.

Салвадор харесваше това място. Тук отекваха хилядолетия от историята на земята. Тук краищата на Пиренеите се свличаха в морето, а божественият акт на сътворението никога нямаше да бъде завършен. Какво представляваха сегашните му тревоги пред лицето на вечността?

Покатери се ловко на скалите: скачаше от камък на камък и всеки път се приземяваше сигурно, докато стигна до малкия залив. Тясната пясъчна ивица бе покрита с блестящи влажни миди.

Събу си сандалите и се съблече. Откачи даже огърлицата от фалшиви перли и гривната от метален брокат.

Влезе в морето чисто гол. Водата, мека като копринените му ризи, се плъзна нежно по кожата му. Отдавна знаеше, че морето в лагуната остава спокойно независимо от времето, а ако все пак нахлуе буря, пещерата в средата на плажа предлагаше сигурно убежище.

Салвадор пое дълбоко дъх и се гмурна. Слънцето проникваше свободно в горните пластове на светлосините вълни и пясъчното дъно светеше.

Заплува с мощни движения на ръцете и краката. Наслаждаваше се на спокойствието и се чувстваше едва ли не в безтегловност. Съедини се с бледозелената вода на дъното. Скоро обаче въздухът в дробовете му свърши и се принуди да излезе на повърхността.

Легна по гръб и се остави на лекото течение. Тишината беше толкова приятна. Тук понякога имаше чувството, че е единственият човек на земята, част от свят, раждащ красотата си по таен план. Тази красота просто съществуваше, но и се променяше, а светът беше на първо място безшумен и необитаем. Тук единствената мярка за времето бе геологията.

Погледна нагоре към облаците – изглеждаха разкъсани, сякаш някой бе разресал овча козина, за да събере вълма бяла вълна. За момент се изгуби в небесните линии; оприличи ги на разперени ангелски криле. През цялото време лекичко движеше ръцете си, за да не се понесе към открито море.

Невисока вълна го заля целия и го върна в реалността.

Рано сутринта баща му съобщи, че след вечеря трябвало да си поговорят. Салвадор присви очи. Навярно пак ще обсъждат изложбата. От седмици за баща му нямаше друга тема. След като изтъргува договора с Гоманс от името на сина си, старият господин явно стигна до убеждението, че Салвадор се нуждае от агент. А кой би бил по-подходящ за целта от него, опитния нотариус?

Тревогата му се върна. Мускулите на тила му се на­прегнаха. В гърдите му пламна гняв.

Беше му писнало донът да се меси в личните му дела, сякаш това е напълно естествено. Все пак беше в средата на двайсетте. Огледа се намръщено. Докато доста други млади мъже вече изхранваха свое семейство, той продължаваше да живее в бащиния дом, защото там разполагаше с ателие. Донът покриваше всичките му разходи. Усещането, че баща му го парализира, ставаше все по-силно.

„Трябва да взема решение. Длъжен съм да променя това положение – помисли си Салвадор. – Само не днес.“

Обърна се по корем и с недоволно изражение заплува обратно към брега.

Потегли обратно. Напълно бе забравил за пазара в Кадакес на следващия ден и се наложи да изчака на кръстовището, докато минат две магарешки каручки с дини, за да може да продължи.

– Салвадор!

Наистина ли чу някой да вика името му? Или се заблуди от скърцането на колелата и пръхтенето на магаретата?

– Салвадор! Салвадор Дали!

Да, някой го викаше! Огледа се търсещо и сред надигналия се прах откри познато лице. Ел Бети! Да, беше той и вървеше право насреща му. Рибарят се грижеше за лодката на семейството и често излизаше в морето с децата. Тъкмо той му бе показал каменните фигури на нос Де Креус и го возеше дотам с лодката си винаги когато имаше време.

Рибарят кашляше и стигна до Салвадор силно задъхан. Както винаги миришеше на риба, а в ъгъла на устата му бе залепнала угаснала цигара.

– Хубаво е, че те срещам тук – подхвана Ел Бети и намести колана на панталона си. – Бъди така добър да кажеш на дона от мое име, че лодката ви е готова. Запълних всички процепи и ги намазах с катран. Ще я намери на обичайното място. Ти знаеш къде, нали?

Салвадор кимна с отсъстващ вид, устремил поглед към нещо зад гърба на Ел Бети. Нещо бе привлякло вниманието му.

На един балкон от първия етаж на хотела излезе дребна, крехка жена. Салвадор спря да диша. Погледът му про­следи всяко от гъвкавите й движения и спря върху лицето й, когато тя застина неподвижна, грациозно опряла ръце върху каменния парапет, гордо вирнала брадичка.

Слънцето вплете златни нишки в къдравата тъмна коса и обгради тялото й с ореол от светлина.

Салвадор не бе в състояние да отмести поглед. Зяпаше я като побъркан.

– Накъде си се загледал, момче? – учуди се рибарят. Проследи погледа му и се засмя. – А, парижанката! – изръмжа и килна назад вехтия си каскет. – Пристигнаха вчера. Двойка богати французи. Женени – натърти много­значително.

Салвадор чуваше гласа му като далечен шум. Всяко нервно окончание в тялото му се стремеше към непознатата жена.

А после?

После тя обърна лице към него, погледна го за миг и отново се загледа право напред.

Рибарят се изплю в пясъка.

– Веднага си я избий от главата, Салвадор! Не си от ней­ния отбор. Тази дама е няколко номера по-голяма от теб.

Младежът не реагира. Продължи да гледа втренчено непознатата жена. Самотно явление на хотелската фасада. Само след минута тя се обърна отново към него и този път го гледа по-дълго – поне така му се стори.

Неочаквано зад нея се появи господин в тъмен костюм и я заговори. Салвадор го определи като много настоятелен. Даже посегна към ръката й, за да я отведе в стаята, но тя се отдръпна. Той продължи да я убеждава. Завърза се словесна престрелка. В крайна сметка мъжът я хвана за рамото и брутално я издърпа в стаята.

– Негодник! Отивам да видя дали тя е добре – изтърси импулсивно Салвадор и обърна колелото.

Рибарят стисна кормилото с две ръце. Колелото не помръдна.

– А после какво, Салвадор? – Пронизаха го две тъмни очи под гъсти бели вежди. – Какво ще направиш, като влезеш в стаята? Ще ги попиташ защо се карат ли? Или направо ще се нахвърлиш да биеш онзи тип?

Ел Бети не се развълнува от отчаяното изражение на младия мъж.

– Повярвай на стареца, момче. Познавам света. Тя не е жена за теб. Не е каталунка. Тази жена е чужденка и на всичкото отгоре е омъжена. Навярно не й е приятно да прекара целия ден със съпруга си. Идват от Париж, както ти казах. Там женените често се карат.

Ел Бети го погледна изпитателно и свали мазолестите си ръце от кормилото.

– Прибери се вкъщи, Салвадор. Утре ще си я забравил. Поздрави баща си от мен.


[1] Нос Де Креус – най-източната точка на Иберийския полуостров. – Бел. прев.

За авторите

Силвия Франк е псевдонимът на успешна немска писателска двойка. Силвия Вандермер, род. 1968 г., има икономическо образование, след което учи биология, психология и изобразително изкуство. Днес работи на свободна практика като писателка и художничка.

Франк Майереверт, род. 1967 г., е по професия етнолог. От 2016 г. работи на свободна практика като писател.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук