На 14 септември в новото литературно пространство на атинското издателство „Нефели“ се състоя премиерата на последната стихосбирка на солунския поет Ставрос Зафириу, представена от литературния критик Вангелис Хаддзивасилиу и преподавателя по новогръцка филология в Атинския университет Еврипидис Гарантудис. Случайно или не, на тази точно датата събитието се случи като един вид подарък за имения ден на поета – Кръстовден, (на гръцки ставрос означава кръст). Поезията на идеите, в която авторът неотклонно се движи към своята зрелост, намира глас в неговата петнайсета стихосбирка.  

„Никой вик на болка не може да бъде по-силен от вопъла на един човек“. С мото тази фраза на Витгенщайн Зафириу облича в смисъл съдържанието на новата си поетична книга. От „Лунния Пиеро“ на Шьонберг, стихотворение за изпитанието на заточените на остров Макронисос заради левите им политически убеждения, до кафкианско-одисеевското „Мълчание на сирените“, от полевата болница на Георг Тракл до оспорвания „Метрополис“ на Фриц Ланг, от сиромаха дявол в романа „Александерплац“ на Дьоблин до астралните завихряния на Ван Гог, навивайки и размотавайки нишката на експресионизма, Ставрос Зафириу ни отвежда към времена, които са в успоредица с нашето, за да ни подскаже, че  политическите, икономически и ценностни кризи се превръщат в матрици, които раждат чудовищата на историята, че несъвършенството на човешката природа се превръща в механизъм на неговата самовиновност. За да ни каже, че „ако историята се пише от победителите, то изкуството разказва историята на победените“, че „и най-съвършеният свят би бил недовършен преди да бъде положена мазката на утопията“.

„Зелено нобе, синя трева“. Това е превращението на природата, това е нейното изражение в нас, казва Кандински. Това е езикът на който се превежда човекът, допълва поезията.

Няма нужда читателят да е слушал атонична музика, да е чел „Процесът“ на Кафка или да познава картините на експресионистите, поезията на Зафириу „работи“ и въздейства емоционално и интелектуално и без тези познания.

За Ставрос Зафириу

Ставрос Зафириу е роден през 1958 г. в Солун. Издал е петнайсет стихосбирки, четири книги с приказки, негови тестове с критика са публикувани в различни литературни издания. Три пъти е бил номиниран за Държавната награда за поезия и веднъж за Държавната награда за детска книга. Поетичната му книга „Накъде“ (Една военна история) е отличена през 2013 г. с наградата за поезия на литературното списание „Анагностис. Негови стихове са публикувани в литературни списания и антологии, преведени са на повечето европейски езици. От френското издателство L’Harmattan са издадени книгите му Vers Où (Une histoire de guerre), Difficile и La Physique, а в Италия стихосбирките му Giusto per non dementicar la lingua и Quanto il rumore della vita teme la propria eco.

Автор е на стихосбирките: „Гъвкавата пета“ (1983), И да блъфираме насън“ (1984), „На мувиолата“ (1986), „Топло пълнолуние, (1988), „Втората пеперуда и огънят“ (1992), „Одомашнените“ (1997), „Атропос на дните“ (1998), „Слово на тялото“ (2004), „Виновато“ (Монолог на един извършител), 2010, „Накъде (Една военна история), 2012, „Трудно“ (2014), „Автоимунно“ (Една мелодрама), 2017, „Естествените неща“ (2019), „Зелено небе, синя трева„ (2022).

ГРАДЪТ И ШУМЪТ

Когато войната свърши
и духовата музика на националната гвардия спря да дефилира
и ариегардът сведе знамената към земята;

когато венците в прослава повехнаха върху косите на мъртвите
без никой да може да различи смъртта
след смъртта си
и смъртта се превърна в огледалото
понятно показващо неведомото,

когато акробатът страх се поклони след номера си,
беше вече зима.

Ото Дикс,
бивш ротмистър, който не падна на бойното поле
окачи в гардероба еполетите си,
продаде медалите на раните си,
през отворения прозорец
чу приближаването на града, бученето,
оригването му докато смила мазни сухожилия и кожите на времето.
През отворения прозорец видя в пантомимата човешка
ритуала на съществуването,
гримасниченето на отказа от него.
на разиграването му лицата
през отворения прозорец
видя пътя змия който сменя кожата си.
Когато войната свърши
и всички трофеи бяха раздадени,
и остана настоящото време на паметта,

Ото Дикс,
бивш художник на лица и пейзажи
бивш гравьор на Писанията и Знаците,
заподозрян в подкопаване на националните цели,
поби като вик статива си насред поражението,
разстла върху палитрата боите си-

-не с тези очи; не с тези сенки –
вече знаеше че действителността
е насилието на линиите и цветове.

Вече знаеше че ако
историята се пише от победителите,
то изкуството разказва историята на победените.

Бележка на преводача:

[1] Заглавието на стихотворението е наслов от графика на известния германски художник и график от двайсети век Ото Дикс, (1891 – 1969), който принадлежи към живописното течение на реализма и оставя повече от 6000 рисунки и скици. Участвал в Първата световна война като доброволец. Оригиналното заглавие на графиката на немски е Lärm der Strasse, от портфолиото Neun Holzschnitte.

ГЕОРГ ГРОС
ECCE HOMO

Ecce Homo.
Не онзи от драмата с короната от тръни,
скиптъра от тръстика, порфирното наметало,
не показвам него.

Показвам ви онзи с пурата в стаята,
който спазарява цената на уличницата,

онзи който безгрижно зяпа по улицата,
с ленти развети върху шапката му.

Показвам ви слепеца със бастуна му
и дланта му простряна за милостинята ви;

съдията разчепкващ съдебните формалности,
генералът в настъпление само при маневриране върху карта.

Ето Човекът!
Молещият се пред Справедливия Бог!
самоубиецът изхвърлен на брега на реката;
отруден и обременен от революцията;
този който гледа хляба зад стъклото.

Ето ковчегът на карнавално погребение,
гробарят, мъртвият, опечалените;
гротескно шествие, смъртта на една епоха; със знаменца
и дрънчене я носят върху раменете си нейните празнуващи.
Тези хора, тази действителност,
-изкуство ненаучено, линии
изчезващи преди да са завършени; изкуство истина,
истина моя;
колко истина може да понесе твоята истина?
Колко истина дръзва твоята истина?
Изкуство, ругателство мое, анатема на кладата на глутницата,
изкуство клада;
колко холокоста се побират в историята?
колко дим в безпаметно небе??

Пред огледало неомагьосано
украсяваш с пепел косите си.

Бележки на автора:

Ecce Homo е заглавието на албум със скици на германския художник George Grosz, заклеймяващи упадъка и корумпираността от времето на Ваймарската република. Албумът се появява през 1923 г. и е незабавно иззет, за обида на обществения морал. Грос е един от хората на изкуството чиито творби са представени, с цел да бъдат поругани публично, на голямата изложба „Изродено изкуство“, организирана от нацистите в Мюнхен през 1937 г. Изложбата обикаля различни градове на Германия, а след края й картините са унищожени.

„колко истина може да понесе твоята истина? / колко истина дръзва твоята истина?“ Сравни с .онова, което пише в пролога към неговия Ecce Homo Nietzsche: „Колко истина може да понесе, колко истина дръзва един дух? (Wie viel Wahrheit ertraegt, wie viel Wahrheit wagt ein Geist?).

ПЕЧАЛТА ЩЕ ОСТАНЕ ЗАВИНАГИ

Съществува един слънчоглед в ума ми,
Съществува една звезда-слънчоглед в небето;
и двете са жълти,
и двете се въртят в завихрянето на потока.
Има едно синьо простряло се в ума ми,
върху него цъфти жълтият слънчоглед,
над него изгрява жълтата звезда,
една луна над него
къпеща се в слънчевите мазки.
Има едно поле в ума ми,
един сърп пожънал класовете му,
подплашено стадо знамения;
сред полегналите класове,
под черни, незасенчени крилe,
има един малък път който не води наникъде.
Има една стая в ума ми,
в нея няма никой,
като че ли обаче неизменно очаква някого
да влезе, да отвори затворените кепенци,
да види
цветовете, калта оставена от обущата му,
да се наведе над мивката да се умие,
върху празния стол да седне
да очаква онзи който ще дойде.
Има един бръснач в ума ми
вяра острието му, плъзга се в дълбината на абсента
зелен абсент, червена глъбина,
бял бинт повиващ неистовостта
‒ не бинтът, маниакалността е пелената,
гласът:

«Стройно момче сред копите, със сламена капела,
очи скрити под покрова й, скрита
сълза, апокрифен миг в който ти охраняваше
сегашното на времето си място
пейзаж или молитва и сламчицата
земен кълн, златиста рана
върху гърдите ти, от гърдите ти
овче блеене и сламката
между зъбите ти русолява душа».
—Не съм достоен, Владико Господи.
Безполезно е да живея.
Печалта ще остане завинаги.

Бележки на автора:

[…] завъртат се в завихрянето на потока. Трудно е да опише човек с ненаучни понятия (от математиката и физиката) завихрянето на светлината в някои нощни картини на Ван Гог и по-специално в прочутата му „Звездна нощ“ (De sterrennacht). Чета, че компютърният анализ на тези картини показва мотив от светли и тъмни места, които следват с точност уравненията на съветския математик Андрей Колмогоров, който през четирийсетте години на двайсети век е успял да опише отчасти динамиката на завихрянето на потока.

Безполезно е да живея. / Печалта ще остане завинаги. Говори се, че това са били последните думи на Ван Гог преди да издъхне самозастрелял се – според преобладаващата версия – в гърдите.

Бележка на преводача:

Не съм достоен, Владико Господи (Молитва 8, от св. Йоан Златоуст)

Цитат от молитва преди причастие от св. Йоан Златоуст. В православната църква има т. нар. предпричастно правило, което включва Покайния канон и няколко молитви след него, които се четат от искащите да приемат св. Причастие, Една от тях е тази:

Не съм достоен, Владико Господи, да влезеш под покрива на душата ми. Но понеже Ти като човеколюбец искаш да живееш в мене, дръзновено пристъпвам. Заповядваш да разтворя вратите, които Ти Самия създаде, и да влезеш със свойственото Ти човеколюбие, да влезеш и да просветиш помрачената ми мисъл. Вярвам, че Ти ще направиш това, защото не изпъди блудницата, дошла при Тебе със сълзи, нито отблъсна разкаялия се митар, нито изгони разбойника, познал Твоето царство, нито покаялия се гонител остави, какъвто е бил, но всички, дошли при Тебе с покаяние, Ти причисли в лика на Твоите приятели. Само Ти едничък си благословен всякога, сега и в безкрайни векове! Амин!

НОСФЕРАТУ

Граф Орлок се качва по дървената стълба.
Ние не го виждаме.
Βиждаме само сянка върху стената
‒ фигура скована, прегърбена,
закривени нокти на протегнати ръце,
глава без облик и лице.
Целият сянка,

която се уголемява според ъгъла на светлината зад нея,·
не го чуваме.
В оркестрираното им мълчание
всичко е нямо и не знаем
дали под стъпките му стъпалата скърцат,
дали диша учестено или бавно,
дали диша.
Съществува само сянката която приближава,
като режисирана заплаха,
всеки път еднакво истинска,
всеки път в плен на все същата истина:
Смърт без смърт, живот без живот,
безместен топос на живота и смъртта
тяло задушаващо се в непреклонността си.
Граф Орлок преминава през залостената врата.
Целият сянка,
и целият преминава в сянката си.
Гледа право в обектива,
сякаш търси от обектива векове от време.
Гледа ни,
сякаш иска от нас един миг,
един наш миг неизигран в киното на ужаса.
Някои слухове твърдяха че действително бил вампир.
Някои други че никога не свалял костюма
на ролята си
А някои че го виждат
‒нито сянка, нито отражение
нито игра на светлината‒
да обикаля още по снимачната площадка за малко кръв·
актьор на снимачната площадка,
за кървавия дан на снимачната площадка.

Бележка на автора

През 1922 г. по кината е прожектиран филмът на Friedrich Wilhelm Murnau Nosferatu, почиващ върху романа на Bram Stoker Dracula. За да избегне авторските права Мурнау променя имената на героите и местата описани в книгата. Така граф Дракула се превръща в граф Орлок (въплътен от актьора Max Schreck, за когото се разнасял слухът, че бил действително върколак), а част от действието е пренесено от Лондон в Бремен. Въпреки това прожектирането на филма бива забранено и е издадено нареждане за конфискуването и унищожаването му. Както обаче обикновено става, някои копия оцеляват. Така можем да забележим, че за да засили, чрез светлосянката и различните ъгли на заснемане, усещането за ужас у зрителя, режисьорът пренебрегва народното вярване, че върколаците нямат сянка.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

4 ποιήματα του Σταύρου Ζαφειρίου

Ο Σταύρος Ζαφειρίου γεννήθηκε το 1958 στη Θεσσαλονίκη. Έχει εκδώσει δεκαπέντε ποιητικές συλλογές και τέσσερα παραμύθια, ενώ κριτικά κείμενά του φιλοξενούνται σε λογοτεχνικά περιοδικά. Υπήρξε τρεις φορές υποψήφιος για το Κρατικό Βραβείο Ποίησης και μία φορά για το Κρατικό Βραβείο Παιδικού Βιβλίου. Για το βιβλίο του Προς τα που (Μια πολεμική ιστορία) τιμήθηκε το 2013 με το Βραβείο Ποίησης του περιοδικού «Ο Αναγνώστης». Ποιήματά του έχουν μεταφραστεί στις περισσότερες  ευρωπαϊκές γλώσσες. Από τις γαλλικές εκδόσεις L’Harmattan κυκλοφορούν τα βιβλία του: Vers Où (Une histoire de guerre), Difficile και La Physique, ενώ στην Ιταλία κυκλοφορούν τὰ βιβλία ποιημάτων του: Giusto per non dementicar la lingua και Quanto il rumore della vita teme la propria eco.

ΕΡΓΟΓΡΑΦΙΑ. ΠΟΙΗΣΗ: Το ευλύγιστο πέλμα (1983), Και να μπλοφάρουμε στο όνειρο, (1984), Στη μουβιόλα (1986), Ζεστή Πανσέληνος, (1988), Η δεύτερη πεταλούδα και η φωτιά (1992), Τα κατοικίδια (1997), Η Άτροπος των Ημερών (1998), Σώματος Λόγος (2004), Χωρικά (2007), Ενοχικόν (Ο μονόλογος ενός δράστη), 2010, Προς τα πού (Μια πολεμική ιστορία), 2012, Δύσκολο (2014), Αυτοάνοσο (Ένα μελόδραμα), 2017, Τα φυσικά πράγματα (2019), Πράσινος ουρανός, μπλε χορτάρι (2022)

ΣΤΑΥΡΟΣ ΖΑΦΕΙΡΟΥ

Ἡ πόλη καὶ ὁ θόρυβος

Ὅταν τέλειωσε ὁ πόλεμος
κι ἔπαψε ἡ μπάντα τῆς ἐθνοφρουρᾶς νὰ παρελαύνει,
καὶ ἡ ὀπισθοφυλακὴ ἔστρεψε τὴ σημαία της στὴ γῆ·
ὅταν τὰ ἔνδοξα στεφάνια μαράθηκαν στὴν κόμη τῶν νεκρῶν
χωρὶς κανείς τους νὰ μπορεῖ νὰ πεῖ τὸν θάνατο
μετὰ τὸν θάνατό του
κι ὁ θάνατος ἔγινε ὁ καθρέφτης
ποὺ δείχνει κατανοητὸ τὸ ἀκατανόητο·
ὅταν ὁ ἀκροβάτης φόβος ὑποκλίθηκε μετὰ τὸ νούμερό του,
ἦταν χειμώνας πιά.
Ὁ Ὄττο Ντίξ
‒πρώην λοχίας ποὺ δὲν ἔπεσε μαχόμενος‒
κρέμασε στὴ ντουλάπα τὰ γαλόνια του,
πούλησε τὰ μετάλλια τῶν πληγῶν του,
ἀπ’ τὸ ἀνοιχτὸ παράθυρο
ἄκουσε τὸ πλησίασμα τῆς πόλης, τὸ βουητό,

τὸ ρέψιμό της καθὼς χώνευε τὸ γδάρμα
καὶ τὸ λίπος τῶν καιρῶν·
εἶδε στὴν παντομίμα τῶν ἀνθρώπων
τὴν τελετὴ τῆς ὕπαρξης,
τῶν ὑποδύσεών της τὶς μορφές·
ἀπ’ τὸ ἀνοιχτὸ παράθυρο
εἶδε τὸν δρόμο φίδι ποὺ ἄλλαζε πετσί.
Ὅταν τέλειωσε ὁ πόλεμος
κι ὅλα τὰ λάφυρα εἶχαν μοιραστεῖ
κι ἔμεινε τὸ παρὸν χρόνος τῆς μνήμης,
ὁ Ὄττο Ντίξ,
πρώην ζωγράφος ὄψεων κι ἐξοχῶν,
πρώην χαράκτης τῶν Γραφῶν καὶ τῶν Σημείων,
ὕποπτος γιὰ ὑπονόμευση τῶν ἐθνικῶν σκοπῶν,
ἔστησε σὰν κραυγὴ τὸ καβαλέτο του
καταμεσῆς τῆς ἥττας,
ἅπλωσε στὴν παλέτα τὶς μπογιές του
‒ὄχι μὲ αὐτὰ τὰ μάτια· ὄχι αὐτὲς οἱ σκιές·
ἤξερε πιὰ πὼς ἡ πραγματικότητα
εἶναι ἡ βία τῶν γραμμῶν καὶ τῶν χρωμάτων.
Ἂν ἡ ἱστορία γράφεται ἀπὸ τοὺς νικητές,
ἤξερε πιὰ
πὼς μένει ἡ τέχνη νὰ ἱστορεῖ τοὺς νικημένους.

Ecce Homo

Ecce Homo!
Ὄχι αὐτὸς τοῦ δράματος μὲ τὸ ἀγκαθένιο στέμμα,
τὸ καλαμένιο σκῆπτρο, τὴν πορφυρὴ ἐνδυτή·
δὲν δείχνω αὐτόν.
Σᾶς δείχνω ἐκεῖνον μὲ τὸ ποῦρο στὸ δωμάτιο
ποὺ παζαρεύει τὴν ταρίφα τῆς τροτέζας·
ἐκεῖνον ποὺ ἀνέμελος χαζολογάει στὸν δρόμο
μὲ τὶς κορδέλες ν’ ἀνεμίζουν στὸ καπέλο του.
Σᾶς δείχνω τὸν τυφλὸ μὲ τὸ μπαστούνι του
καὶ τὴν παλάμη του ἁπλωμένη στὸ ἔλεός σας·

τὸν δικαστὴ ποὺ ξαίνει τὴν περούκα του,
τὸν στρατηγὸ ποὺ ἐπελαύνει ἐπὶ χάρτου.
Ἴδε ὁ ἄνθρωπος!
Ὁ προσευχόμενος ἐνώπιον τοῦ Δίκαιου Θεοῦ·
ὁ αὐτόχειρας ποὺ ἐκβράστηκε στοῦ ποταμοῦ τὴν ὄχθη·
ὁ κοπιὼν καὶ ὁ μοχθὼν τῆς ἐπανάστασης·
ἐκεῖνος ποὺ κοιτάζει τὸ ψωμὶ πίσω ἀπ’ τὸ τζάμι.
Ἰδοὺ τὸ φέρετρο μιᾶς καρναβαλικῆς κηδείας,
ὁ νεκροθάφτης, ὁ νεκρός, οἱ τεθλιμμένοι·
πομπὴ γκροτέσκα ὁ θάνατος
μιᾶς ἐποχῆς· μὲ σημαιάκια
καὶ κλαγγὲς τὴν κουβαλοῦν στοὺς ὤμους τους
οἱ πανηγυριστές της.
Αὐτοὶ οἱ ἄνθρωποι, αὐτὴ ἡ πραγματικότητα
‒τέχνη μου ἐσὺ ἀδίδαχτη, γραμμὲς
ποὺ σβήνουνε πρὶν ὁλοκληρωθοῦν· τέχνη ἀλήθεια,
ἀλήθεια μου·
πόση ἀλήθεια ἀντέχει ἡ ἀλήθεια σου;
Πόση ἀλήθεια ἡ ἀλήθεια σου τολμᾶ;
Τέχνη βρισιά μου, ἀνάθεμα στὴν ἀγελαία πυρά,
τέχνη πυρά·
πόσα ὁλοκαυτώματα χωροῦν στὴν ἱστορία;
πόσος καπνὸς σὲ ἀμνήμονα οὐρανό;
Μπρὸς σὲ καθρέφτη ἀμάγευτο
στολίζεσαι τὴ στάχτη στὰ μαλλιά σου.

Σημείωμα του ποιητή

Ecce Homo ἦταν ὁ τίτλος ἑνὸς λευκώματος σκίτσων μὲ πενάκι τοῦ Γερμανοῦ ζωγράφου George Grosz, ποὺ καυτηρίαζαν τὴν παρακμὴ καὶ τὴ διαφθορὰ στὴν ἐποχὴ τῆς Δημοκρατίας τῆς Βαϊμάρης. Τὸ λεύκωμα κυκλοφόρησε τὸ 1923 καὶ κατασχέθηκε ἀμέσως γιὰ προσβολὴ τῆς δημοσίας αἰδοῦς. Ὁ Γκρὸς ἦταν ἕνας ἀπὸ τοὺς καλλιτέχνες ποὺ ἔργα τους παρουσιάστηκαν, μὲ σκοπὸ νὰ διαπομπευθοῦν, στὴ μεγάλη ἔκθεση μὲ τίτλο «Ἐκφυλισμένη τέχνη», ποὺ διοργάνωσαν οἱ ναζὶ στὸ Μόναχο τὸ 1937. Ἡ ἔκθεση περιόδευσε σὲ ἀρκετὲς πόλεις τῆς Γερμανίας καὶ μετὰ τὸ πέρας της τὰ ἔργα καταστράφηκαν.

πόση ἀλήθεια ἀντέχει ἡ ἀλήθεια σου; / πόση ἀλήθεια ἡ ἀλήθεια σου τολμᾶ; Πρβλ. μὲ αὐτὸ ποὺ γράφει στὸν πρόλογο τοῦ δικοῦ του Ecce Homo ὁ Nietzsche: «Πόση ἀλήθεια ἀντέχει, πόση ἀλήθεια τολμᾶ ἕνα πνεῦμα; (Wie viel Wahrheit ertraegt, wie viel Wahrheit wagt ein Geist?).

Ἡ θλίψη θὰ κρατήσει γιὰ πάντα

Ὑπάρχει ἕνα ἡλιοτρόπιο στὸ μυαλό μου,
ὑπάρχει ἕνα ἄστρο-ἡλιοτρόπιο τ’ οὐρανοῦ·
καὶ τὰ δύο εἶναι κίτρινα,
καὶ τὰ δύο στροβιλίζονται στὶς δίνες τοῦ ρευστοῦ.
Ὑπάρχει ἕνα μπλὲ ἁπλωμένο στὸ μυαλό μου,
πάνω του ἀνθίζει τὸ κίτρινο ἡλιοτρόπιο,
πάνω του ἀνατέλλει τὸ κίτρινο ἄστρο,
ἕνα φεγγάρι πάνω του
ποὺ λούζεται στὶς πινελιὲς τοῦ ἥλιου.
Ὑπάρχει ἕνα χωράφι στὸ μυαλό μου,
ἕνα δρεπάνι ποὺ θέρισε τὰ στάχυα του,
ἕνα σκιαγμένο κοπάδι οἰωνῶν·
ἀνάμεσα στὰ πλαγιασμένα στάχυα,
κάτω ἀπὸ μαῦρα, ἀνίσκιωτα φτερά,
ὑπάρχει ἕνα δρομάκι ποὺ δὲν πάει πουθενά.
Ὑπάρχει ἕνα δωμάτιο στὸ μυαλό μου,
μέσα κανείς,
σὰν πάντα ὅμως νὰ περιμένει κάποιον
νὰ μπεῖ, ν’ ἀνοίξει τὰ κλειστὰ παραθυρόφυλλα,
νὰ δεῖ
τὰ χρώματα, τὶς λάσπες ποὺ ἀφήνουν τὰ παπούτσια του,
νὰ σκύψει στὸν νιπτήρα νὰ πλυθεῖ,
στὴν ἀδειανὴ καρέκλα νὰ καθίσει
νὰ περιμένει ἐκεῖνον ποὺ θὰ ’ρθεῖ.
Ὑπάρχει ἕνα ξυράφι στὸ μυαλό μου·
πίστη ἡ λάμα του γλιστρᾶ στοῦ ἀψεντιοῦ τὸ βύθος·
πράσινο ἀψέντι, κόκκινος βυθός,
γάζα λευκὴ ποὺ σπαργανώνει τὴ μανία
‒ὄχι ἡ γάζα, ἡ μανία εἶναι τὸ σπάργανο,
ἡ φωνή:
«Λιανὸ παιδὶ στὶς θημωνιές, μὲ τὸ ψαθάκι,
μάτια ποὺ κρύβει ἡ σκέπη του, κρυμμένο
δάκρυ, ἀπόκρυφη στιγμὴ ὅπου φύλαγες
τοῦ χρόνου σου τὸ τώρα, τόπος
τοπίο ἡ δέηση καὶ τὸ ἀχυράκι
βλάστημα τῆς γῆς, πληγὴ ξανθὴ
στὸ στῆθος σου, ἀπ’ τὸ στῆθος σου
βέλασμα ἀρνιοῦ καὶ τὸ ἀχυράκι
στὰ δόντια σου ξανθὴ ψυχή».
—Οὔκ εἰμι, Δέσποτα, ἱκανός.

Εἶναι ἀνώφελο νὰ ζήσω.
Ἡ θλίψη θὰ κρατήσει γιὰ πάντα.

Σημείωμα του ποιητή

[…] στροβιλίζονται στὶς δίνες τοῦ ρευστοῦ. Εἶναι δύσκολο νὰ περιγράψει κανεὶς μὲ μὴ ἐπιστημονικοὺς ὅρους (μαθηματικοὺς καὶ φυσικούς) τοὺς στροβιλισμοὺς τοῦ φωτὸς σὲ κάποιους νυχτερινοὺς πίνακες τοῦ Βὰν Γκὸγκ καὶ εἰδικότερα στὴν περίφημη Ἔναστρη νύχτα. Διαβάζω πάντως ὅτι ἡ ἀνάλυση αὐτῶν τῶν πινάκων στὸν ὑπολογιστὴ ἀποκάλυψε ἕνα μοτίβο φωτεινῶν καὶ σκοτεινῶν περιοχῶν ποὺ ἀκολουθοῦν μὲ ἀκρίβεια τὶς ἐξισώσεις τοῦ Σοβιετικοῦ μαθηματικοῦ Ἀντρέι Κολμογκόροφ, ὁ ὁποῖος τὴ δεκαετία τοῦ 1940 κατάφερε νὰ περιγράψει ἐν μέρει τὴ δυναμικὴ τοῦ στροβιλισμοῦ τῶν ρευστῶν.

Εἶναι ἀνώφελο νὰ ζήσω. / Ἡ θλίψη θὰ κρατήσει γιὰ πάντα. Αὐτές, λέγεται, πὼς ἦταν οἱ τελευταῖες φράσεις τοῦ Βὰν Γκὸγκ πρὶν ἐκπνεύσει αὐτοπυροβολημένος, κατὰ τὴν ἐπικρατέστερη ἐκδοχή, στὸ στῆθος.

Νοσφεράτου

Ὁ κόμης Ὄρλοκ ἀνεβαίνει τὴν ξύλινη σκάλα.
Δὲν τὸν βλέπουμε.
Βλέπουμε μόνο μιὰ σκιὰ πάνω στὸν τοῖχο
‒φιγούρα ἀλύγιστη, καμπουριασμένη πλάτη,
νύχια γαμψὰ σὲ ἁπλωμένα χέρια,
κεφάλι δίχως ὄψη κεφαλιοῦ.
Ὅλος σκιά,
ποὺ μεγαλώνει ὅσο γωνιάζει πίσω της τὸ φῶς·
δὲν τὸν ἀκοῦμε.
Στὴν ἐνορχηστρωμένη τους σιωπὴ
τὰ πάντα εἶναι βουβὰ καὶ ἀγνοοῦμε
ἂν στὰ πατήματά του τρίζουν τὰ σκαλιά,
ἂν ἀνασαίνει γρήγορα ἢ ἀργά,
ἂν ἀνασαίνει.
Ὑπάρχει μόνο ἡ σκιὰ ποὺ πλησιάζει,
σὰν σκηνοθετημένη ἀπειλή,
κάθε φορὰ τὸ ἴδιο ἀληθινή,
κάθε φορὰ αἰχμάλωτη μέσα στὴν ἴδια ἀλήθεια:
Θάνατος δίχως θάνατο, ζωὴ χωρὶς ζωή,
ἄτοπος τόπος τῆς ζωῆς καὶ τοῦ θανάτου
σώματος ποὺ ἀσφυκτιᾶ στὸ ἀδώρητό του.
Ὁ κόμης Ὄρλοκ διαπερνᾶ τὴ σφαλισμένη πόρτα.
Ὅλος σκιά,
κι ὅλος αὐτὸς περνᾶ μὲς στὴ σκιά του.
Κοιτάζει εὐθεία στὸν φακό,
σὰν νὰ ζητάει ἀπ’ τὸν φακὸ αἰῶνες χρόνου.

Κοιτάζει ἐμᾶς,
σὰν νὰ ζητάει ἀπὸ μᾶς μία στιγμή,
μιά μας στιγμὴ ἀνυπόκριτη στὸ σινεμὰ τοῦ τρόμου.
Κάποιοι φημολογοῦσαν πὼς ἦταν πράγματι βαμπίρ.
Κάποιοι ἄλλοι πὼς τοῦ ρόλου του τὰ ροῦχα
δὲν τά ’βγαζε ποτέ.
Καὶ κάποιοι πὼς τὸν βλέπουνε
‒οὔτε σκιὰ οὔτε εἴδωλο
οὔτε παιχνίδι μὲ τὸ φῶς‒
νὰ τριγυρίζει ἀκόμη στὰ πλατὼ γιὰ λίγο αἷμα·
ἠθοποιὸς ἐπάνω στὸ πλατώ,
γιὰ τοῦ πλατὼ τὸ αἷμα.

Σημείωμα του ποιητή

Τὸ 1922 προβλήθηκε στοὺς κινηματογράφους ἡ ταινία τοῦ Friedrich Wilhelm Murnau Nosferatu, βασισμένη στὸ μυθιστόρημα τοῦ Bram Stoker Dracula. Ὁ Μουρνάου, προκειμένου νὰ ἀποφύγει τὰ συγγραφικὰ δικαιώματα, ἄλλαξε τὰ ὀνόματα τῶν ἡρώων καὶ τῶν τόπων τοῦ βιβλίου. Ἔτσι ὁ Κόμης Δράκουλας ἔγινε Κόμης Ὄρλοκ (τὸν ὑποδύθηκε ὁ ἠθοποιὸς Max Schreck, γιὰ τὸν ὁποῖο μάλιστα κυκλοφόρησε ἡ φήμη ὅτι ἦταν πραγματικὸς βρυκόλακας), ἐνῶ μέρος τῆς δράσης μεταφέρθηκε ἀπὸ τὸ Λονδίνο στὴ Βρέμη. Παρ’ ὅλα αὐτὰ ἡ προβολὴ τῆς ταινίας ἀπαγορεύτηκε καὶ διατάχτηκε ἡ κατάσχεση καὶ ἡ καταστροφή της. Ὅπως ὅμως συμβαίνει συνήθως, κάποιες κόπιες διασώθηκαν. Ἔτσι μποροῦμε νὰ παρατηρήσουμε ὅτι ὁ σκηνοθέτης, προκειμένου νὰ ἐντείνει, μέσῳ τῆς φωτοσκίασης καὶ τῶν γωνιῶν λήψης, τὸ συναίσθημα τοῦ τρόμου στὸν θεατή, παραβλέπει τὴν λαϊκὴ δοξασία ὅτι οἱ βρυκόλακες δὲν ἔχουν σκιά.