„Жената конбини“ на Саяка Мурата (Изд. Колибри) е роман на границата на абсурда. В него няма нежни емоции и скрити послания. Тезите му са гръмки, силни и до голяма степен хиперболизирани – най-вероятно, за да бъдат ясно откроени.

Прочетох го на един дъх, въпреки отблъскващите за мен моменти, именно защото ми беше любопитно къде ще ме отведе историята. Този роман е предизвикателен.

И неговата предизвикателност извежда на преден план една болезнена тема – какво се случва с човек, когато живее извън стройните рамки на обществото.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.

Сюжетът и впечатленията

Действието, както подсказва и заглавието, се развива в конбини. Това са денонощни магазини, които са се превърнали в неизменна част от пейзажа и битовата култура на днешна Япония. Главната героиня – Кейко – е странно момиче с поведение, което смущава родители и учители. По тази причина тя решава да се затвори в себе си и да не общува с никого. На 18-годишна възраст постъпва в конбини и остава там цели 18 години, като благоговейно се слива с ритъма и звуците му. Кейко живее асоциално, но и копнее да бъде „нормална“, не „чуждо тяло“, а колелце от обществения механизъм.

Творбата на Мурата докосва болни теми на съвременния свят – отчуждението, конформизма, какво значи да си „нормален“, каква е цената на избора да не откликнеш на очакванията на социума. Интересно е да се отбележи, че самата тя е работила в денонощен магазин. Това й дава възможността да ни поднесе един болезнено откровен разказ от първо лице – и комичен, и шокиращ – за „униформените“ делници на жена, обрекла се на своето конбини. Накратко, романът ни показва, че пред жените като единици на правилно развиващото се общество има два (да не кажа един) житейски избора. По-добре приеманият е да се омъжат и да имат деца, а като компромис до един момент може да разглежда и професионалното развитие за сметка на първия избор. Тези, чиито живот се стича извън определените рамки, остават отритнати и неразбрани. Нещо повече – те биват подлагани на непрестанен психологически натиск от останалите, които – уж водени от добро желание – им вменяват, че са обречени да бъдат утайката на обществото, ако не се вкарат в правилния коловоз.

Въпреки че фокусът на авторката е върху жената и нейната роля в социума, тя ни дава и перспективата на един асоциален мъж – Шираха сан. И докато Кейко може да изглежда просто доста различна, той е откровено циничен. От една страна, той също се води част от „странните“ хора, защото не може да покрие изискванията за ролята на мъжа в обществения строй – няма хубава професия или работа, няма семейство, което да издържа, няма и амбиции. Нещастието му, че тези неща не са се случили в живота му, извика някаква симпатия у мен като читател. Само че тази симпатия беше мигновено заличена, защото той си позволява да оказва същия, че и по-голям, психологически натиск върху главната героиня – в стил – „на мен ми е зле, но на теб трябва да ти бъде много по-зле“. Оказва се, че лицемерието в човешката природа подтиква дори жертвите на предразсъдъци да влизат в ролята на насилници, когато се отнася за другите.

Така се стига до парадокса, че в на думи емпатичното и широко скроено общество, важи и мантрата – всички, които критикуват мен, са лоши и нечестни, но ако аз критикувам другите за същото – имам право и не смейте да ми го отнемате. И ако виждането, че след една определена възраст жената, несъумяла да направи правилния обществен избор, е безвъзвратно загубена кауза не ви втрещи достатъчно, има и надграждане. Шириха сан се възползва от слабостта на Кейко, за да паразитира върху живота й с усещането за някаква кармична отплата. Според него жените трябва също да започнат да страдат, защото ролята да берат билки и да гледат деца е толкова лесна, че това ги прави привилигированата единица на обществото. Тази теза, изречена директно, наистина не може да остави читателя безразличен. А силната реакция идва и от осъзнаването, че макар и не генерализирано или толкова явно и масово, малко или много тези предразсъдъци наистина битуват в някаква степен в обществото.

На мен ми е трудно да приема „Жената конбини“ за обективна истина, защото дава една много крайностна картина на обществото и представя проблемите на група хора (не че не съществуват) през огромна лупа. За мен светът не е толкова черно-бял. Да, наистина жените получават снизходителни погледи от обществото, ако нямат деца и семейство. Но и тези, за които децата и семейството са осъзнат избор, също получават такива от тези от „другата страна на барикадата“. Никога не съм разбирала вътрешната необходимост да съдим другите през нашата призма, но се случва. Има и хора, които са по-емоционални, по-крайностни, по-убедени, че техният житейски избор е най-правилният и да – те много строго съдят и назидават различните от тях. И тук идва въпросът за толерантността и толерирането. До каква степен можем да толерираме намесата на другите в нашия живот? И до каква степен можем да бъдем толерантни към техния?

Има и един елемент от сюжета, който силно ми допадна. Използването на магазина – конбини – като умален модел на обществото. Той е сам по себе си свят в света. С малък на брой хора успява да пресъздаде модела на функциониране на цялото общество – неговите недостатъци, правила, забрани, важността да има ред, усилията да се създава ведрост и хармония, а защо не и опитите да бъдем учтиви заради другите. Кейко не успява да се впише в цялостния модел на обществото, защото изискванията и порядките са прекалено много. Но за сметка на това, успява да се впише успешно в по-малката му единица – конбинито. Там тя успява да покрие критериите за нормалност и това я кара да се чувства нормална и щастлива. Така в края на книгата, макар и да ми беше тъжно за само принудата й да живее този живот, аз започнах и да се радвам за нея. Защото – в края на краищата – всички имаме право да бъдем щастливи. Пък щастието не се мери правилно с чужд аршин, а само с твоя.  

Ако искате да добиете по-добра представа какво представлява магазин тип конбини – препоръчвам това видео:

Избрани цитати

Конбини не е просто място, където клиентите идват, за да купят неща от първа необходимост, конбини трябва да бъде място, където да могат да се радват и с удоволствие да откриват всичко, което обичат. Кимнах доволно и бодро тръгнах да дооглеждам наоколо.

–        В края на краищата аз попивам света около себе си, а той непрекъснато се променя. Точно както водата, която е била в тялото ми при предишната ни среща, сега се е сменила с нова, така и нещата, които ме формират и ме правят това, което съм, също са се променили.

–        Усещам, че сутрешните часове текат нормално в малката, изпълнена със светлина кутия, в която се намираме. Навън, през прозорците, излъскани и без следи от пръсти, се виждат фигурите на забързани минувачи. Това е началото на новия ден. Времето, когато светът се събужда и зъбчатият механизъм на социума се задвижва наново. Аз съм един от тези зъбци, които не спират да се въртят. Аз съм функционираща частица от света, превъртаща се пак  и пак в онзи отрязък от деня, наречен утро.

–        Светът си е все същият, какъвто е бил в праисторическата епоха. Не си полезен за селото – ще бъдеш елиминиран! Такива били мъжете, които не ловували, жените, които не раждали деца. Всички говорят за модерно общество, за индивидуализъм, ала реално всеки, който не демонстрира принадлежност към „селото“, се оказва в положението разни хора да се ровят в живота му, да бъде подложен на насилствен натиск и в крайна сметка пропъден завинаги.

–        Хватката на нормалния свят е желязна и всички „чужди тела“ неусетно биват елиминирани. Индивидите, които не съответстват на утвърдените норми, постепенно биват изхвърляни. „Сега разбирам защо трябва да бъда излекувана – помислих си. – В противен случай ще бъда унищожена от нормалните хора“.

–        Когато нещо им изглежда странно, всички си мислят, че имат право да човъркат и ровят, докато си изяснят причината за „странността“. Намирах това за арогантно и потискащо, да не говорим за проблемите, които ми навличаше. Понякога, щом съвсем ми писнеше, дори ми идеше, както тогава в началното училище, да стоваря върху тях лопата, та да престанат.

Малко за Саяка Мурата

Саяка Мурата (р. 1979 г.) е сред най-видните представители на модерната японска литература. Признанието на критиката и на читателите и авторитетни отличия бележат всяка нейна творческа изява. „Жената конбини“ (2016) е 10-ият й роман, от който са продадени повече от 1 милион екземпляра в Япония, преведен е на много езици, удостоен с престижната награда „Акутагава“. През 2016 г. Мурата е в класацията на японското издание на сп. „Вог“ за „Жена на годината“.

* * *

geri

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.

Повечето ни читатели намират статията за любопитна. А ти?
  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (100%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук