„Зад гърба“ на украинската писателка Гаска Шиян (Изд. „Колибри“) е едно доста предизвикателно и същевременно доста тъжно четиво. В него се срещаме с Марта – млада жена от Лвов с хубава кариера, веселяшка компания и любим човек.  Тя има простичка мечта – да живее нормално. Това обаче се оказва трудно в депресираната – по думите й – държава, разтърсвана от вътрешни противоречия и сивотата на продължителния военен конфликт, който се води в източната й част. Марта се разкъсва между стремежа за лична свобода и спокойствие и обществените очаквания за самоотверженост. Противопоставянето между двата свята се засилва, когато приятелят й – Макс – решава, че трябва да изпълни дълга си към държавата и да отиде войник. Страхът от неизвестното и възможността да го загуби я хвърлят в дълбока депресия, от която изглежда, че изход няма.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Сюжетът и впечатленията

След като Макс постъпва в армията, Марта, IT специалист по професия, търси начин да намери себе си в сивото и монотонно ежедневие. Въпреки че е в компанията на млади хора, на нея й е трудно да се впише в традиционното патриархално общество на страната си. Въпреки това, полага усилия и дори се включва в доброволческите акции за подпомагане на войниците и техните семейства. Това начинание обаче неизменно я тласка към бездна от нещастие, страх и разбити съдби. Макс, от своя страна, смята, че изборът му е правилен и вярва, че има подкрепата на любимата си, за която дори иска да се ожени. Тя обаче заминава за Париж, където започва бурна връзка със студента Ксавие. Двамата тръгват на пътешествие из Франция и се озовават в Ница в деня на терористичния атентат на 14 юли 2016 г. Настъпилият хаос ги разделя завинаги и девойката се завръща в Украйна, за да продължи вече самотното си съществуване.

„Зад гърба“ е доста противоречив роман – и обилно хвален, и остро критикуван – който ни представя съвременна Украйна с нейните национални и морални проблеми, разказва ни за дълга и патриотизма и за женската съдба. На моменти книгата става и леко шокираща с натуралистичните сексуални сцени и бунтарство. Предизвиква гама от емоции, към които няма как да читателите да останат безразлични. Признавам си, някои от сцените и на мен ми дойдоха в повече, но като цяло това, което изпитах към Марта, беше съчувствие. Да, тя е извънредно цинична на моменти, но именно този цинизъм й помага да оцелее в една доста тягостна среда. Защото, честно казано, може би трябва да си циник, за да запазиш разума си сред постоянните обществени напомняния за смърт и безгранично страдание. Нито един ден на хората в тази страна не минава без мисълта за войната и нейния образ. И този образ изниква като нещо нормално в съзнанието. Като да се зачудиш как ли би изглеждал басейнът, ако в него падне снаряд, докато си на плуване или пък фитнес залата, докато спортуваш, или пък улицата, на която живееш, когато се прибираш към вкъщи. Към мислите се прибавят и образи на съседи, върнали се от фронта без някой крайник или безизразните очи на най-добрата ти приятелка, която сама отглежда трите си деца, защото съпругът й е загинал без време в битка за родината.

Това, което ми хареса в книгата по отношение на темата за войната, е политическата безпристрастност, която се опитва да демонстрира Шиян. Тя ни описва тази мрачна украинска гостенка през призмата на обикновените хора и човешките съдби. От една страна имаме Марта – тя е от западната част на страната и не приема съвсем присърце конфликта в източната, съчетан със себеотрицанието на сънародниците си. Не защото не съчувства, а защото, задушена от депресията, иска да знае, че има и друг път – по-спокоен, по-щастлив за нея самата. Чрез срещите си тя ни разказва и за възрастни жители в Донбас – районът на рускоезичните сепаратисти, които воюват с украинската армия от 2014 г. (действието в книгата се развива от края на 2015 г. до 2016 г.). Тези възрастни хора вярват на сепаратистките идеи и са убедени, че в останалата част на страната ще бъдат преследвани. По тази причина изкарват голяма част от времето си по мазетата, за да се крият от престрелките. Отдавна обаче са загубили представа кой кого стреля и понеже от гледна точка на оцеляването няма значение чий снаряд пада отгоре ти – се крият от всички.

Срещаме се и с хора от космополитния Киев – притегателен град за младите, които търсят кариера, възможности и развитие. Край украинската столица се намира и военната база на Макс, където са събрани силни момчета и момичета. Те показват любовта си към родината чрез жертвоготовността и смелостта си. Марта ни представя и онези с по-силни националистически виждания, като подчертава несъгласието си с тези настроения. Под формата на отношения между учител и ученици ни показва и защо и как да бъдат туширани крайностите за сметка на по-светските връзки между хората. Защото, в крайна сметка – омразата ражда още омраза и агресията води до още агресия. Никога до по-малко. А липсата на човешки истории в разказите за войната я дехуманизира и я прави по-приемлива. Но войната, както показва и романът, е от хората за хората. И нейното лице е човешко.

Главните герои в книгата обаче са обикновените хора – тези, които имат миролюбиви и добри сърца, стават и лягат с тегобите на всеки свой ден, грижат се за близките си, работят, за да издържат семействата си, помагат на нуждаещите се. Военният конфликт е превърнал украинското общество в добре смазана машина за взаимопомощ и съпричастност. От другата страна на монетата обаче прозират и пипалата на корупцията, която се е вклинила във всяка клетка на обществения живот на страната. По тази тема Марта заема твърда позиция, като категорично осъжда даването на подкупи в замяна на облаги, дори и когато се касае да измъкнеш най-любимия си човек от фронта, например. За мен интегритетът на младата жена е достоен за уважение и е знак за силния й характер. Най-малкото, защото когато едно поведение се превърне в даденост, то служи и за универсално оправдание – „и другите правят така, значи и аз мога“. Но Марта ни показва правилният път и казва „Не!“

Обстановката разведрява екскурзията до Париж, която IT специалистката и нейната приятелка предприемат. Шиян чувствено ни представя атмосферата на френската столица точно както тя заслужава. Париж констрастира на Лвов и Марта получава своята глътка въздух. Авторката обаче явно иска да покаже, че дори и най-романтичните и безгрижни места могат да се превърнат в кошмар, защото злото не е абонирано само за определи райони на света. Тя изпраща украинката заедно с новия й любим Ксавие към Ница в Деня на Бастилията през 2016-а, който аз лично още помня от телевизионните и работните екрани. Тогава в града се извършва терористичен акт, след като мъж врязва товарен камион в тълпата, събрала се да празнува националния празник на Франция по крайбрежната алея на града.  Загиват над 84 души, а над 300 са ранени. Смятам, че не е случайна символиката, че Марта преживява такъв ужас далеч от „депресираната“ родина – това е знак, че може би никъде не можем да бъдем напълно свободни и защитени.

Краят на „Зад гърба“ може да ви се стори сив, но според мен е хубав. Защото стигаме (или поне аз стигнах) до извода, че независимо тъгата, нещастието, неудовлетвореността, дори и въпреки войната, ние не трябва да спираме да искаме от живота. Трябва да го гледаме в очите и да не спираме да се борим за себе си, за своето щастие, за своите желания. Те са неразривно свързани с колектива и трябва да бъдат съобразявани, но никога задушавани от него.

Вместо заключение: За съжаление, „Зад гърба“ вече бележи един отминал период за Украйна и нейния народ. Денят 24 февруари 2022 г., в който беше нападната по море, суша и въздух от Русия, отвори нова, в пъти по-ужасяваща страница, от историята й. Отвори нова рана, която ще кърви с десетилетия.

Избрани цитати

–        Апелът „Отзови се на набора!“ от билборда пред сградата на една от най-големите Ай Ти компании се чете по-скоро като „Избирай какъв да станеш – айтичник или аточник*?“. Те са из целия град и пред всеки ми се е искало да ти закрия очите с длан и да ти тикна носа в плахия надпис с маркер върху стената на военната комендатура: „Хората не се раждат войници, а умират като войници“.

Да бе, любов… ситуационно съвпадение. Обикваш тогова, който ти е попаднал в съответното време на съответното място. Току-виж някоя млада патриотка, обществена активистка, доброволка, дето ще ти донесе цигари, вземе и ти завърти главата с харизмата си, защото ще притежава нещо, дето аз го нямам.

–        А най-гадното е – чукна ли send, – това ще означава очакване на реакция: видя ли? – сложи ли сърчице? – пишеш ли отговор? – защо се бавиш? – какво си изтрил там? Как ли в миналото са можели да пресмятат времето и да разчитат на пощенски гълъби? Но пък дали при всичките ни комуникационни технологии, при всичките ни телефонни разговори и видеочатове, недодялани, неумели, ненавременни, дали си чуваме гласовете такива, каквито наистина са, с тези съвременни комуникационни технологии, в тези телефонни разговори и видеовръзки, пълни с неудобство, ех, с мудност и ненавременност…

–        Дистанцирайки се от личните си травми, обсъждаме не своите мъже, а някакви почти абстрактни житейски примери. Някой изгубил успешния си бизнес, докато бил там. Друг се обадил по случай рождения ден на детето си и възторжено разправял какъв салют имало вчера от установките „Град“. Трети не пил десет години, а подир завръщането си му отпуснал край и набързо умрял от цироза на черния дроб. За още някой мотивацията му да се пише доброволец била, че инак баба му нямало да го приеме по Коледа, защото дядо му загинал за Украйна, поради това се касаело за семейна чест.

–        Тръпки ни побиваха от повечето истории, които с моите момичета си разправяхме снощи – бяха като същински балади от времето, когато не е имало нито кино, нито масова литература. Макар че сюжетите често биваха предвидими, примитивни и очевидни, личностното безсилие във всички тези ситуации, толкова близки до нашия свят, безмилостно ни удряше в сърцето. Кожата ни засърбяваше като докосната от отровно растение, като си давахме сметка, че ето тук са, съвсем близо са тези мъже, толкова изпълнени с адреналина на постоянните пътувания до фронтовата линия, че казват вкъщи „заминавам в командировка“, а всъщност откарват помощ за фронта. Така и отговарят, когато им позвънят: „на съвещание съм“, докато решават проблемите на полевите лазарети, докато пренасят носилките с ранените.

–        Истинският, искреният патриотизъм се изгражда през спокойното, радостно детство, а не от училищната пропаганда, според която липсата на митичния „шевченковски дух“ се смята за недостатък. Нетравматичната и нетоксична любов – това не е взаимната зависимост, не е стремеж на другия извън нашето пространство да му бъде зле. Може би тези жерави всъщност не тъгуват, ами с удоволствие отлитат далеч от непоносимата зимна пропаст, където повечето същества остават заради племенния си инстинкт, който ги принуждава да се групират по етнос и местожителство. При това, ако тези хора бъдат натъпкани в една маршрутка или на една опашка, те не драго сърце биха си прегризали гърлата. И ето на, за да не се самоунищожат преждевременно, на помощ им идва външният враг, против когото трябва да се солидаризират.

–        Сякаш влакът се откъсва от земята! Сякаш летим, окрилени от усещането за свобода и неузнаваемост сред непознатите хора, които нищичко не знаят за нашата страна, затова няма да разпитват за нашите проблеми, няма да изразяват протоколно съчувствие. Това незнание безкрайно облекчава живота ни.

–        Най-големият дефект на любовната риторика е като че ли в това, че истинската любов не подлежи на рационална обосновка. А ако искате във вашите истории да съществува шанс за положително развитие, тогава добре помислете какво може да ви даде другият човек. От своя страна, другата страна ще прецени какво може да вземе от вас. Отношенията имат право на съществуване само когато повишат качеството на вашия живот и формират добавъчната му стойност.

*аточник – идва от АТО – Антитерористична операция, звено за борба с тероризма в Украйна

Малко за Гаска Шиян

Украинската писателка е родена през 1980 г. Шиян е и преводачка, блогърка и фотографка. Завършила е класическа филология, притежава книжарница, ръководи курс по творческо писане. „Зад гърба“ е вторият ѝ роман, за който през 2019 г. получава Наградата за литература на Европейския съюз.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.