История за тъмната страна на шоубизнеса с пълен набор от мръсници и сексуални хищници – това е един от пластовете в романа „Актриса” на ирландката Ан Енрайт.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Когато започва да го пише преди пет години, тя усеща, че „съобщава някаква новина”, отбелязва британският в. „Гардиън”. Съвсем скоро се разразява скандалът с Харви Уайнстийн и вълната #Me Too завлича на дъното много звезди.

„Наистина е интересно как тръгва приливът.

Бях една от многото лодки на този надигащ се прилив”, казва Енрайт. Готовата „Актриса” дебютира на книжния пазар през март миналата година и оттогава досега освен на английски език, натрупа и издания на френски, немски, италиански, испански и холандски.

Ан Енрайт вече е позната у нас с романа си „Събирането”, донесъл ѝ престижната награда „Ман Букър” през 2007 г. Също както в него, и в „Актриса” авторката провокира с теми, за които не се говори или са пълно табу – като тъмната страна на славата, подценяването на жените и откритата мизогиния, физическото и психическото насилие.

Сюжетът се завърта от книгата, която Нора – писателка на 50+, съчинява за майка си – знаменитата ирландска актриса Катрин О’Дел. Разказът за звездните ѝ мигове, изтъркани любови и периоди на вътрешно опустошение на фона на събитията в Ирландия през 70-те години, се преплита със собствената история на Нора. „Актриса” е книга за свободата, която намираме в работата си и в любовта, която правим и пазим, както и за пътя, по който стигаме до душите на най-близките ни хора.

Любопитна подробност е, че и самата Ан Енрайт е била професионална актриса „за поне шест месеца”, както признава тя пред в. „Гардиън”. Изявява се на сцена след като завършва колежа „Тринити”, а над своята „театрална книга” мисли няколко години, привличена от „тази носталгия, това малко безвкусно, леко изтъркано, обнадеждаващо, глупаво нещо. Винаги съм обичала всичко това. Обичах зад кулисите.” В „Актриса” писателката иска да улови това, което тя нарича „момента на блясъка“, което също е „удар на загубата“. „Моментът, в който видите, че нещо е красиво, е моментът, в който то започва да се отдалечава от вас или разбирате, че го няма. Някак си е недостижимо.”, казва авторката, цитирана от в. „Гардиън”.

Сред постиженията на книгата ѝ засега са признанията на читателите и отзиви като: „Оголен от всякаква сантименталност, резултатът е критика, изповед, любовно писмо. (Рон Чарлз, „Уошингтън поуст“),

„Смес от лирична проза, непосредственост, топлина и емоционална дълбочина“

„Къркъс Ривюс“.

Актриса

Ан Енрайт

„Колкото по-силно ръкоплясках, сякаш
толкова по-добре играеше Берма.“

По следите на изгубеното време

ЧЕСТО МИ ЗАДАВАТ въпроса: „Каква беше тя?“, а аз се чудя дали ме питат каква е била като нормален човек – по пантофи, докато закусва препечена филийка с мармалад, или пък каква е била като майка, или каква е била като актриса (не употребявахме думата „звезда“). Всъщност обаче искат да знаят най-вече каква е била, преди да полудее – сякаш е възможно и тяхната майка да се вкисне от единия ден за другия като мляко, забравено извън хладилника. Или пък може те самите незабелязано да са мръднали.

Докато разговаряме, с тях става нещо. Отдавна го забелязах. Бавно започва да ги човърка отвътре – растящ захлас, все едно разпознават стара тръпка след дълги години раздяла.

– Имате нейните очи – казват ми.

Хората я обичаха. В смисъл, непознатите. Виждах ги как я гледат и кимат, макар да не възприемаха нито дума, докато тя им говореше. И да, имам нейните очи. Или поне имам същия цвят очи като на майка ми – пъстри, които в нейния случай всички предпочитаха да наричат зелени. Когато журналистите се взираха в очите на майка ми, изпод перото им се изливаха цели абзаци за поля и мочури. Освен това с нея мигаме по еднакъв начин –бавно и любящо, все едно мислим за нещо много красиво. Знам го, понеже тя ме научи.

„Мислѝ за вишневи цветчета – казваше, – носени от вятъра.“ И понякога аз мисля. Такива бяха даровете, които получих от Катрин О’Дел, звезда на сцената и екрана.

– Как си ти, о, майко моя?

– По-добре не съм била – имаше навик да отвръща и когато поглеждаше към мен, цветчетата се понасяха около дървото.

Един от мъжете в кухнята на Дартмут Скуеър (където сякаш се случи всичко най-важно в моя живот) познавал някой си, който бил спал с Мерилин, и „Никога не се къпеше“, така разказал. Една вечер в детството си слязох по стълбите и подслушах тази история, а той беше такова приятно деденце, че чутото ме беляза за цял живот. Тъй че, когато ме питат: „Каква беше тя?“, едва удържам импулса да отвърна: „Ами доста чистичка, в интерес на истината“, и после да добавя: „Е, поне по тогавашните стандарти“.

И така. Ето я Катрин О’Дел, прави си закуска, отправя искане за закуската си към хладилника и долапите, някои от които я удовлетворяват, други я разочароват. Къде е, къде е, ето го! Да! Мармаладът. Слънцето грее през прозореца, димът от цигарата ѝ се издига и извива в елегантна двойна нишка. Какво да кажа? Когато ядеше препечена филийка с мармалад, тя беше като всеки друг, който яде препечена филийка с мармалад, макар и линията между устната и кожата – не знам как ѝ викат – да е много ясно очертана дори когато не я гледаш на киноекран, дълга дванайсет фута.

Както и да е, ето я, яде препечена филийка. Действа бързо. Поднася хляба към устата си, отхапва и дъвче, после пак отхапва. Гълта. Прави го някъде три-четири пъти, връща филията в чинията. Взима я за още един залък, оставя я. Следва кратка любовна схватка, която хлябът губи – леко подръпване и побутване с несигурна ръка, жест на отхвърляне и желание.

Не, тя няма да яде повече. Хваща телефона и набира номер. Всичко беше „Великолепно!“, когато тя говореше по телефона – бежова джаджа на кухненската стена със захабен дълъг къдрав кабел, под който останалите трябваше да се навеждаме, докато тя крачеше и пушеше, и повтаряше: „Великолепно!“, намигаше ми, сочеше кафето или чашата вино, която не можеше да достигне, с изпънат показалец и махаща ръка.

„Просто великолепно!“ – разнообразяваше понякога.

Или пък говори на мен, момиченце на осем-девет години, седнало на масата в розова памучна рокля, донесена от Америка. Включва в разговора кучето, което чака под масата – като куче от филм – да падне някой и друг залък. Най-вече обаче говори на тавана, на мястото, където той среща стената. Очите ѝ блуждаят около тази линия, сякаш търсят там идеи… или справедливост. Да, това иска тя. Рязко свежда лице, за да запали следващата цигара. Издишва. Хлябът вече е напълно загърбен. Хлябът е мъртъв за нея. Столът е бутнат назад, цигарата – смачкана, не къде да е, а в чинията. След което тя става и си отива. Някой друг ще разтреби. Защото – мисля, че го споменах – моята майка беше звезда. Не просто на екрана или на сцената, но и на масата за закуска – моята майка, Катрин О’Дел, беше звезда.