Падам си по Триер, по този сякаш повече, отколкото по другия. The Worst Person in the World, отнесъл награда от Кан за главна женска роля и класиран за кандидат Оскар от Норвегия, е последното творение на норвежкия режисьор Joachim Trier.

Среща ни с Юлия (Renate Reinsve), докато тя тича хаотично по пистата на живота си, най-често без ясна посока, с любопитство, прямота и очи, които изпиват света до дъно. Тя е разколебана в търсене на себе си и призванието си – ярък представител на поколението, обречено да се дави в океани от избори, даже сякаш намигва на обърканата Greta Gerwig във Frances Ha по очарователно сходство в какво-ли-не. Юлия е почти на 30 години, когато среща Аксел (Anders Danielsen Lie), автор на комикси и графични новели, прескочил 40-те, и животът им заедно започва емоционално и с обещание да е любов до край.

Тя е центърът, навигиращото око в сюжетната линия, а действията във филма, подобно на книга, са фрагментирани в отделно озаглавени глави. Понякога чуваме и разказвателния глас на наратива, който би ме подразнил, ако не целеше изцяло комично саркастичен ефект. Филмът се е заел с нелеката задача да балансира и комбинира романтичния жанр, coming-of-age комедия, драма, най-ниските точки в живота и спасителен оптимизъм.

Умно, нежно и актуално написана, драматургията преминава през трогателни първи и следващи срещи, съдбовни раздели, разминавания. В една от главите на този филмов роман ставаме свидетели на вълнуваща, не-сладникава, запомняща се вечер, в която Юлия връхлита насред парти с непознати, флиртува със случаен някой, небрежно и естествено, съблича тревогите и съмненията, захвърля ги на пода, танцува върху тях, оставя след себе си звънлив смях и прозрачна ранна сутрин. Спонтанността е крехката ѝ сила. Това е тя – най-лошата личност на света, която нито за миг не губи симпатията на зрителите. Сцената с нощта, преливаща неусетно в ден, е съкрушително красива и си общува с любим полски филм – All These Sleepless Nights, документално и лирично проследяващ нощната атмосфера на Варшава. И още една скоба в скобата – точно се изнизвам от Люмиер и последната прожекция на Anaïs in Love в рамките на Киномания, който намирам за същински френски прочит на “Най-лошата личност”.

Героинята на Триер не е убедена какво желае да бъде, но не се щади, не е в застой, тя иска да е всичко. Студентка по медицина, увлечена по психология и публицистика и писане на блог постове с trendy съдържание, Юлия все пак решава да прегърне фотографията. След поредица от трансформации и екзистенциални кризи, тя се озовава в онзи коварен повратен житейски миг, в който реалността зашива звучен шамар на вътрешните ѝ колебания и ги смирява. Тоналността в десета глава – “First Person Singular” – драматично се изменя, става минорна, отключва теми за размисъл, с които всеки би могъл да се свърже. Не е разтърсващо оригинална, не казва нищо, което изкуството не е предъвкало милион пъти – засяга вечните теми за преосмислена раздяла, болест, катарзиси, угаснал живот, нов живот. Но Триер поднася това трудно за смилане преживяване с грижа и разбиране, без укор към никого, без патос и неестествена мелодрама.

Има и моменти, в които сюжетът излиза от реалистичните коловози, показва героите под влияние на психотропни наркотици (тук точно трима души напуснаха кино-салона), Юлия е в плен на мрачен трип, в който страховете ѝ придобиват чудовищни изражения – бездни и пропадания, съзряване, остаряване и онзи познат мотив за биологичния часовник и истеричните му писъци.

Историята изгражда по-скоро архетипи, отколкото конкретни характери. Припознаваме се, съчувстваме им/си. Виждаме чудесна актьорска игра на изгряващата Renate Reinsve (с епзиодична роля в “Осло, 31 август”) и поредната роля на Anders Danielsen Lie във филм на Триер – актьорът, който тази година се изяви и в Bergman Island, а аз най-вече ще запомня с превъплъщението му в масовия убиец Брейвик в 22 July.

“Най-лошата личност…” не е филм за разказване, а за (съ)преживяване, хората в сюжетите на Триер и Eskil Vogt са често объркани, жертви на зависимости, скитащи, изгубени (Oslo, August 31st), в капан на родители, тревожност и в търсене на себе си (Thelma), пропукани семейства в плен на непрежалими загуби (Louder Than Bombs, с Теранс Малик вибрации, който ми е може би най-любим от Триер, макар и не съвсем погален от критика и широка публика). Във филмите на Триер музиката е пълнокръвен участник – саундтракът на Телма излъчвам за победител, заради абсолютно завладяващата Agnes Obel, но и Sébastien Tellier в Осло е шедьовър, а Solêr от Otto A. Totland звучи като ехо много след финалните надписи на “Най-лошата личност …”

* * *

Колонката на Славена е авторска поредица на нашия гост-автор – Славена Проданова.

Страстен пътешественик с ярко перо, дори когато споделя лаконично впечатления от места и творби в социалните мрежи, текстовете на Славена успяват да балансират между проникновения прочит и пъстрата, забавна страна на изкуствата (и живота).

Досега в колонката