Огледални убийства (корица)

“Романът показва пълния арсенал на Хоровиц: приковаваща история, изящен стил, дръзка енергия… и преди всичко удоволствието, разпалвано от четенето на художествена литература – радостта на разказвача, който смело намира нови начини да заплени аудиторията.

Не предполагах, че заплетените, изтънчени романи могат да са толкова забавни”.

Ей Джей Фин, автор на „Жената на прозореца“

Предстои ни нова среща с прочутия детектив Атикус Тип и бившата редакторка Сюзън Райланд, двама от главните герои в бестселъра „Мозайка от убийства“. В продължението на своя шедьовър Антъни Хоровиц отново заплита невероятна интрига, разказвайки две различни истории.


Книгите на А. Хоровиц може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN5, от Ozone.bg тук.
* Промокодът JASMIN5 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


В „Огледални убийства“ ще се насладим на уменията му да подрежда пъзел от разнолики герои, чиито мотиви не могат да бъдат разгадани до шокиращия финал.

Спазвайки своята запазена марка, Антъни Хоровиц пише две напълно различни като стил истории за мистериозни убийства, вмъквайки по средата романа на Конуей. В него Атикус Тип разследва убийството на прочута кинозвезда, а в историята са скрити или кодирани отговорите на всички въпроси пред Сюзан. Конуей е известен със своите шокиращи обрати, намеци, шеги и анаграми, а героите му са донякъде огледални образи, но представени като гротески на истинските персонажи, замесени в убийството на Франк Парис.

Хоровиц за пореден път демонстрира класа, създавайки безмилостно напрегната и интригуваща „книга в книгата“, в която изненадите са буквално на всяка страница. „Огледални убийства“ ни представя една различна Сюзан, която се превръща пред очите ни в истински детектив, а финалът и на двете истории с всички заподозрени, събрани за окончателното разкриване на убиеца, е поредно отдаване на почит към криминалните автори от Златната епоха на жанра като Агата Кристи.

Огледални убийства

Антъни Хоровиц

Първото ми впечатление от Ейдън ме изненада. Беше много хубав мъж, със светла коса и сини очи, в страхотна форма. Беше облечен с риза с къс ръкав, джинси и мокасини. Семейство Трехърн ми бяха казали, че е на трийсет и две, но изглеждаше поне с пет години по-млад, с момчешко излъчване като на Питър Пан, което се проявяваше дори в движенията и леката му походка. Последвах го в кухнята и той включи електрическата кана, без да ме пита. Къщата беше много чиста и подредена. Никъде не се виждаше нещо, което да не е на мястото си.

– Кога пристигнахте? – попита той.

Едва когато се обърна, забелязах умората в очите му, тревожните бръчки. Не спеше добре. Изглеждаше отслабнал.

– Вчера – казах аз.

Не знаех откъде да започна.

– Много съжалявам – добавих. – Сигурно е ужасно преживяване за вас.

– Ужасно? – повтори той и слабо се усмихна, като че ли обмисляше думата. – Честно да ви кажа, Сюзан, това дори не се доближава до истината. Ужасното е как от шибаната полиция смятат, че аз имам нещо общо. Ужасното е как идваха вече седем или осем пъти и все още нямат никаква шибана представа какво се случва.

Гласът му беше изтерзан. Като че ли се опитваше да говори, докато го боли гърлото.

– Познавам старши инспектор Лок – казах аз. – Той е много методичен човек.

– Мислите ли? Ако инспектор Лок и неговите приятели бяха малко по-методични от самото начало, Сесили може би вече щеше да си бъде у дома.

Загледах го, докато приготвяше чая. Правеше го със същите напрегнати, резки движения, с които някой алкохолик би си налял чаша скоч, и не спираше да говори през цялото време, дори докато беше с гръб към мен.

– Обадих се в полицията в осем вечерта на деня, в който изчезна. Беше сряда. Трябваше да се прибере в шест, за да сложим Роксана да си легне, и аз ѝ звънях десет пъти на мобилния. Никой не вдигна. Разбрах, че нещо не е наред, но мина още цял час, преди да дойде някой – двама „униформени доброволни помощници на полицията“ – и дори тогава не го приеха сериозно. Дали сме се карали? Дали е била депресирана? Едва когато кучето се появи на гарата в Удбридж, два часа по-късно, предприеха нещо. Колата ѝ също беше там.

– Този Рейндж Роувър?

– Не. Това е моята кола. Тя кара голф комби.

Забелязах, че Ейдън говори за нея в сегашно време. Дори не се поколеба. Значи смяташе, че още е жива.

– Какво ви каза Лок днес? – попитах го аз.

– Не ми каза нищо – точно толкова, колкото напредък са отбелязали.

Той отвори хладилника и извади една кутия мляко. Стовари я на кухненския плот с такава сила, че едва не я смачка.

– Нямате представа какво преживявам – продължи той. – Взеха банковите ѝ извлечения, медицинския картон, снимките – имаше една снимка от сватбата ни, която пуснаха във всички вестници. Изпратиха сто души да претърсват по течението на река Дебън. Нищо. А след това започнахме да получаваме сигнали. Някой я забелязал в Лондон. Била в Норич. Била в Амстердам – въпреки че не знам как би успяла да стигне дотам, след като паспортът ѝ още е горе.

Той наля млякото в чая.

– Казаха ми, че първите седемдесет и два часа са решаващи за издирването. Хората, които са били в района, все още са там и може да си спомнят нещо. Все още могат да се намерят улики. Знаете ли, че осемдесет процента от изчезналите хора се намират на по-малко от четирийсет километра от мястото, където живеят?

– Не, не знаех.

– Лок ми го каза. Явно смяташе, че с това ще ме ободри. Но още не са я намерили, а вече мина повече от една седмица.

Той ми донесе чая и двамата седнахме един срещу друг, но и двамата не докоснахме чашите си. Искаше ми се да запаля една цигара, но бях наясно, че Ейдън не пуши. В къщата не миришеше на цигарен дим, а зъбите му бяха прекалено бели. Сетих се какво ми беше казал Андреас във видеоразговора. „Съпругът е виновен, разбира се. Винаги е съпругът.“ Е, значи Ейдън Макнийл или беше най-гениалният актьор, когото съм виждала, или наистина беше на ръба на нервна криза. Погледнах го, докато седеше превит срещу мен. Нито една частица от него не изглеждаше спокойна. Този човек се разкъсваше отвътре.

– Родителите на жена ви смятат, че изчезването на Сесили може да има нещо общо с една книга, която е прочела – започнах аз.

Той кимна.

– „Атикус Тип се заема със случая“. Да. Казаха ми.

– Чели ли сте я?

– Да.

Той се умълча, после продължи:

– Аз ѝ дадох книгата. Аз ѝ казах да я прочете.

Изведнъж го обзе гняв.

– Ако е вярно, ако наистина е изчезнала заради нещо в тази книга, значи аз съм виновен. Иска ми се никога да не бях научавал за проклетата книга.

– Как узнахте за нея?

– Един от гостите на хотела ми спомена за книгата. Всъщност това ми е работата тук. Да разговарям с гостите. Да ги забавлявам. Сесили се грижи за всичко в хотела, а Лиса за финансите. Аз съм просто човекът, отговарящ за връзките с обществеността.

Той се изправи и отиде до един шкаф, като продължаваше да говори.

– Запознах се с Алан Конуей, когато дойде преди години, но нямах представа, че ще напише книга за нас. Всъщност той изрично ми каза, че няма да го направи… кучият му син. Но после един от гостите заговори за това и ми каза, че в книгата имало хотел, който се наричал „Лунно цвете“ – а при нас има крило с това име, разбира се. Затова отидох да купя книгата и естествено видях, че всички сме в нея. Лорънс и Полин, Дерек – нощният управител, и аз…

Той се обърна, взел в ръка една чисто нова книга с меки корици. Разпознах илюстрацията на корицата със силуета на Атикус Тип, заглавието с релефен шрифт и надписа „БЕСТСЕЛЪР НА СЪНДИ ТАЙМС“, гордо отпечатан над него. Колко часове бях посветила на изпипването на дизайна на поредицата? Спомнях си подробните разговори с екипа, в които им обяснявах как трябва да избягваме семплите контури и пастелните цветове на отдавна забравената Англия от времето на Инид Блайтън, въпреки че действието на книгите по същество се развиваше именно по онова време. Имаше предостатъчно издателства – Британската библиотека с тяхната поредица от класически криминални романи например – които вече бяха запълнили масите на входа на книжарниците от веригата „Уотърстоунс“ с изданията си в ретро-стил, и ние трябваше да се отличим от тях. Алан беше оригинален, съвременен автор – много повече от обикновен имитатор на Дороти Л. Сейърс или Джон Диксън Кар. Това беше посланието, което исках да отправим. След смъртта на Алан, когато правата върху поредицата бяха откупени от издателство „Орион Букс“, те бяха променили кориците, но не и дизайна. Външният вид на книгите до голяма степен си оставаше мое дело.

– Сесили е прочела книгата. Каза ли ви нещо за нея?

– Съвсем накратко. Спомена, че открила нещо странно в книгата и това я накарало да си помисли, че може би Стефан все пак не е виновен. За убийството, имам предвид. Но тя не ми каза нищо повече, Сюзан. Щях да я разпитам какво има предвид, но по това време имахме проблеми в хотела. Роксана не спеше добре. Лиса се държеше като още по-голяма кучка от обикновено. На главата ни бяха всякакви неща и просто не ни оставаше време да седнем и да поговорим.

И двамата седяхме и се взирахме в чая си и едновременно достигнахме до заключението, че не ни се пие чай. Ейдън стана и донесе една бутилка вино от хладилника. Наля в две чаши.

– Старая се да се държа заради Роксана – каза ми той. – Тя не разбира какво се случва наистина, като изключим това, че мама я няма. Как да ѝ го обясня?

Още от / за Антъни Хоровиц

“Присъдата е смърт” – Хоровиц в ролята на любим герой

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук