Момчил Николов
Момчил Николов/ снимка: Рия Найденова

С Момчил Николов се срещнахме във Fox Book Caffé по време на литературния фестивал. Беше там за бързата литературна среща. От типа speed dating неща, в които хората скачат от маса на маса, за да си кажат три бързи приказки преди следващият да ги изгони настървено, жаден за разговор с автора. Малко като онези боеве с алигатори, които качват в интернет, но не толкова благовъзпитано. Пристигнахме по-рано, за да можем да си поговорим за последния му роман „Чекмо“ преди тарапаната.

Точно бяхме приключили, когато се появи Радослав Парушев. Аз съм имал евент тука значи. Седна във фотьойла и побутна висока чаша по масата. Не съм стигнал още до „Чекмо”, баща ми ми го взе. Сега той се мъчи с него. Добре де, не се мъчи, весЕли се.

Станах да си ходя, докато Момчил изучаваше чашата.

Вино ли пиеш? Аз само домашно, вкъщи. Баща ми и вуйчо ми го правят.
Ракия правите ли?
Правят. Имат си там лицензирана, как се нарича.
Продават ли я?
Да ти кажа, сами си я пият цялата.
Виж ти. Аз мисля, че така ще свърша живота си. Човек, който вари ракия. На Самотраки.
Традиционен край за един българин. Ама не съм ходил на Самотраки…
И на Тасос може. По-близо е.

Чекмо (корица)

Романът на Момчил Николов разказва историята на умелия тарикат по прякор Чекмеджето (Чекмо), който изпива, баламосва и разиграва на комар пътя си от Ловеч до другия край на кълбото.

Той търси свободата в абсурдното време на края на социализма и началото на Прехода – свободата, която всъщност носи в себе си, която нито стени, нито режими могат да отнемат.

Чекмо е физическа манифестация на отказа от контрол, който с безмилостна сатира бори мисловните граници, мисълта за граници, на лов за самото немислимо.

Литературният образ, разбира се, е проявление на действителността. С истинския Чекмо – вдъхновителя на историята – се запознах по време на премиерата на романа. Чекмо беше прелетял от Виетнам специално за събитието. Аз съм си просто момче, не мога да повярвам, че се намирам тук, че има някой, който е написал книга за мене, обясни от сцената, от която без прекъсване разказа още около двайсет истории, които не бяха включени в книгата, след това отхвърча да даде акъл на диджея за осемдесетарския сет към партито, а накрая си изкрънка отнякъде коз и седна да пуши отпред. Дай тука да си дръпна, че умирам вече.

Издръжливостта на човешкия дух е голямо нещо. Останалите направихме главите от две дръпки, той изпуши джойнт и половина.

Литературен герой.
Силен човек.

В деня на интервюто акълът ми все още беше зает с разговора, който водихме с един от най-добрите ми приятели, Явор, предната вечер в Джаз бара. Или поне част от него. Макар и самият той човек на изкуството, музикант и фотограф, Явор нещо се беше притеснил от идеята за завета през вековете. Откъде е тръгнала тая проклета идея, че човек непременно трябва да оставя нещо след себе си? – ми обясни от центъра на отровен облак дим. Цялата работа да искаш да остане нещо след теб е един голям, изписан в снега КУР. И кого го е грижа, че ти тук, в седеммилионна България, си написал КУР върху заснежения прозорец на колата, дето си спестил и си я взел втора ръка от Германия? Снегът, върху който пишеш, може да се топи 2000 години. Може да си Тома от Аквино или Симон дьо Бовоар. Може топенето да продължи много, много дълго. Но в крайна сметка пишеш върху сняг. Единственото, което можеш и трябва да оставиш след себе си, е да бъдеш шибан добър човек.

Екзистенциална майна. Нямало уж смисъл. Нямаше как да се съглася, но репликата за добрия човек ми хареса. Добрите хора, лудите хора – може би те си заслужаваха? Лудите, лудите на дядо Вазов – те да са живи. Да се пазят от преводачите от български на български.

Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: Аууууу!*

Чекмо е един такъв луд по петдесетарски. Луд за връзване, който ще те замъкне със себе си там, където най-малко искаш, но пък след това винаги ще се радваш, че си го последвал. Луд, който не мисли за това какво оставя след себе си, освен ако то не се измерва в години, в преживявания, в истории, в спомени – спомени на другите, спомени собствени. В цигари, запалени от чужда ръка, и във възгласи: Ей, имаше един Чекмо, помниш ли го тоя… Хората днес, толкова отегчени в ежедневната си рутина, може би невинаги ще го разберат, но какво пък.

Пука му на него.

Момчил Николов на премиерата на “Чекмо”

Слушайки разказите на Чекмо, истинския Чекмо, съжаляваш ли, че не си ги преживял ти?

Честно казано, не съжалявам, защото много от неговите истории не са много препоръчителни. В крайна сметка не е много важно писателят да е преживял всички истории, а да намери човек, който все едно че ги е преживял, друго, че може да ги разкаже добре. Тоест човек, на който… аз винаги съм мислил, че историите се случват на хората, които могат да ги разкажат. Така че достатъчно е, че Чекмо ги е преживял. Аз не мисля, че може още веднъж някой друг да ги преживее същите тези неща.

Имам теория, че някои от тези истории всъщност са базирани на лични преживелици. Възможно е, разбира се, да са плод на фантазия, но си мисля, че са лични. Доколко тази теория е правилна?

Донякъде е правилна. Правилна е наистина. Има и мои неща, които са там, но с Чекмо сме се разбрали да не казваме кое на кого е.

Литературна сплав между вас двамата?

Много интересно е, защото той казва Аз чета книгата – той я прочете – и знам, че някои неща не са ми се случвали на мене. Значи те са написани по такъв начин, че аз започвам да си мисля, че са ми се случвали тези неща. Не само нещо, което се е случило, ами и начина, по който аз ще реагирам на тази ситуация. Начина, по който ще реагирам в тази ситуация, начина, по който ще си помисля, те са точно като другите неща, които наистина са ми се случили. Това беше неговото впечатление. [смее се] Което е добре за мене.

Момчил Николов и Чекмо

Докато пишеше, чуваше ли гласа му?

Това беше може би най-важното, да напипам как да го разкажа. Единственото, с което разполагах, бяха файлове – може би около десетина разговора по скайп с продължителност всеки по един-два часа, в които сме си говорили за всякакви неща. И той ми е разказал истории от целия си живот, но без тази последователност, която има в книгата. Човек никога не помни между две случки какво е било, помни двете случки, които са важни.

Използвал съм много важни събития от неговия живот, които той е запомнил много ярко. То си личи, когато започне да разказва с детайли всичко. Тези случки съм записал в книгата почти без да ги променям. Няма нужда те да се променят. И оттук нататък другото, което аз ли съм го измислял, аз ли съм го променил, съм гледал да го правя горе-долу по тези неща. Много важно беше да намеря начина, по който се разказва. В тази книга няма един ред пряка реч, но той изглежда като неспирен разказ. Мене ми се искаше да изглежда както е всъщност – двама приятели, които не са се виждали от 15 години и повече, сядат те на една такава маса, сипват си нещо и почват. Единият, който е обикалял през тия 15 години целия свят, разказва на другия какво му се е случило през това време. И си говорят два-три часа.

Четох, че си го писал в кухнята, точно заради пресъздаването на тази интимност.

Да, да, точно така беше! Предишната книга… аз вкъщи не обичам да пиша. В предишната книга, „Последната територия“, която мисля, че е доста сериозна книга – и обемна, я написах в едно кафене. Ходех си там години наред и пишех. Вкъщи не можех да пиша. Не че не съм се опитвал или не съм написал понякога по нещо, ама не беше това мястото. По изключение съм писал вкъщи или на други места. Там, в кафенето, си я написах, основно на един фотьойл, ей така седнал. Пиех си кафета, капучино, и си пишех. А тази книга опитах по същия начин, изобщо не ми вървеше. В това кафене. Вкъщи ми се получи идеално.

Разговор по време на премиерата на “Чекмо”

Романът започва с разговор между Чекмо и един часовник, в който Чекмо го моли да отсъди дали си е използвал времето както трябва. Използва ли го значи както трябва, или го пропилява?

На този въпрос наистина може да отговори само той. Едно е да слушаш разкази на този човек, друго е да знаеш в действителност какво е било. Аз не мога да си представя, че неговият живот винаги е бил толкова бляскав, толкова изпълнен с весели и забавни моменти. Аз съм сигурен, че има много неща, които не ми ги е казал. Много неща, които дето се вика не са за хвалене, други неща, които са тъжни, да речем. За това дали си е използвал времето не мога да кажа. Това, което ми е разказал, изглежда като един купон безкрай.

И наистина изглежда животът му така като че ли винаги е попадал на правилното място в правилния момент. С изключение на няколко случая, в които е точно обратното [смее се]. Но те са важни. Точно това с часовника е… това е много силен момент. Той гледа тоя часовник не за друго, ами защото не може да прави нищо друго освен да гледа един часовник. Той е парализиран от врата надолу и не може да мръдне, и са му казали, че това е завинаги. А това му се случва, защото е паднал от един сърф и си е счупил врата. Нали, това не е добро стечение на обстоятелствата. Но видя го на премиерата – жив, здрав, подвижен [смее се, докато си припомня премиерата] В добра форма.

В едно свое предишно интервю казваш, че последната територия „е в черепно-мозъчните ни кутии. Нея пазете, защото се опитват и ще се опитват да ви я вземат. И да – стават все по-агресивни и изобретателни.“ Кой се опитва да ни я вземе и как?

Ами, то не е трудно да се забележи, всякакви опити. В момента информационните канали са неизброими. И всеки от тях изработва някаква стратегия, която да достигне до съзнанието ти. Включително и аз, опитвайки се да продам една книга, трябва да измисля как да стигне това до съзнанието на хората и да го разберат. Всеки рекламира стоките си.

Това беше на един, не знам дали си го чувала, американски писател, който мисля, че беше 20-те години. Той има едно такова стихотворение. Каквото и да ти казват, който и да ти го казва, той рекламира своята стока. Горе-долу в такъв смисъл беше. Но сега наистина, погледни. Включи един телевизор, казват ти някакви неща, които да правиш. Просто ти не можеш… способността да разсъждаваш самостоятелно е много… [махва с ръка]

Видях, че сравняваш рекламите с Църквата като степен на влияние.

Да… да. Само че доста по-професионално от Църквата. Но пък и нервната система на хората със сигурност не е тази, която е била преди сто-двеста години. Развила се е. Развила се е по друг начин.

Свикнали сме да мислим, че натискът върху мисълта, че мисълта е била под заплаха по време на социализма. Но демокрацията – както ти казваш, това не е обществен строй, а начин на мислене в обществото – не би ли трябвало да премахне тази заплаха?

О, не, напротив. Тогава поне е еднопосочно. Там внушенията са еднопосочни, по време на така наречения развит социализъм. Там източникът беше един, а посланията бяха еднакви. Пък сега са многообразни. Според мен много хора, живели при този строй, просто се объркаха адски много от разнопосочните послания във всяка една сфера. Във всяка една сфера.

Както и това, че можеш да си включиш телевизора и да гледаш сто и петдесет канала, а не един. Невъобразимо много повече всякакви източници на информация да ползваш. Това ги обърка адски. В момента затова има фалшиви новини, които хората не могат да направят разлика между факти и мнение, да речем. Много е объркано в момента положението. Тогава е било много праволинейно.

Как се справя Чекмо със съвременния свят?

О, чудесно се справя! [смях] Той винаги намира какво. Той винаги е с това, с което може да оцелява с минимални усилия. Да, да, да, наистина.

В този момент ни прекъсна една от управителките.

Много ли викаме? Добре че ни казахте. Ние сме едни невъздържани клиенти.

Лесно бе да се разпали човек, когато говори за героя си, особено герой като Чекмо. Все пак разговорът продължи с коригирано ниво на сдържаност. Вече не сме в 80-те.

Чекмо той винаги се занимава, животът му винаги е такъв. Той се занимава с виртуални валути всякакви, като се опитва да пропагандира този начин на живот и да повлече и други хора със себе си. Та обикаля си той с един лаптоп, три месеца тука, три месеца живее там, абсолютно целия свят. Сега си е харесал Азия и живее там.

Вече не е в Нова Зеландия?

О не, той се махна отдавна. Значи, той от Нова Зеландия се премести в Австралия. Живяха в Австралия и след това дойдоха в България. А защо дойдоха в България? Той гледал, вика, гледах на касетка „Време разделно“ и в един момент се разревах. Веднага взехме самолета и се върнахме. Уж за малко, три месеца, ама там се случват някакви други неща…

Разказът продължава.

Продължава нонстоп. Книгата е до 95-а. А после какви неща му се случват… Изобщо после в Европа е страшно. Не, наистина.

Защо спря 95-а? Защо не продължи до днешно време?

Защото така си е идеално. Може би ще продължа. [смее се] Не, наистина, книгата има много материал. Ако бях продължил, щеше да стане много претрупано. Така разказът си е идеален. Така разказано по този начин. Но има още много събития в живота му, които са дори още по-интересни. Той вика, ама защо спря дотука? То на мене тука ми почва интересното! [смее се] И то наистина е така.

В „Последната територия“ сънищата са нещото, което разчупва устоите на статуквото, че нещата са каквито са в реалността. На Чекмо не му трябват сънища, за да ги разчупва – той прави нещата по свои начин и никой не може да му наложи ограничения. Ако Чекмо имаше уменията на Маноло**, какво щеше да последва?

[смее се притеснено] Аз искам да ти кажа, че ги има. Почти, почти съм сигурен, че ги има. Шегувам се. Но той го живее този живот наяве. Наистина начина, по който живее, много малко хора го живеят. Какви са качествата на Маноло? Той може да се чувства свободен в съня, да прави каквото иска. Горе-долу същото прави и Чекмо, само че в реалния свят. Наистина. Аз съм го виждал.

Само за последните месеци мога да ти кажа какво е направил. Не знам откъде отиде в Испания, защото решил да ходи Камино де Сантяго. Вика, аз ще го мина. Докато ми обясняваше как ще го мине, влачеше един куфар тука към къщи, в София, около двеста метра, целият запъхтян такъв. Викам, добре, иди на Камино, да видим какво ще стане. И го мина за трийсет и няколко дена, всичките деветстотин и колко километра. И вика, това е най-готиното нещо, което съм правил през живота. Чувствал съм се най-добре.

След Каминото замина за Виетнам. И през цялото време той твърди, че работи. Носи си един лаптоп и работи нещо там. Той живее по този начин. И всеки ден беше на Каминото на различно място. И на мен точно това ми беше най-щастливият период, вика, защото ти всеки ден си щастлив. Разбираш ли, защото се радваш. Ти си грохнал в някаква жега, четиресет градуса, си ходил осем-десет часа и накрая колко се радваш, че има една бира, пък и легло да легнеш. Ти си супер щастлив и можеш да се зарадваш на най-малкото нещо. И затова това ми беше най-щастливият период, вика, в живота.

После замина за Виетнам. Където също му изглеждаше, че му е много щастлив период от живота, защото какво работиш? Ами, вика, мен ще ме правят доброволец, на добра воля от ООН-то. Работеше от ООН с деца. Ходеше нещо там, учи ги на английски език. Той пееше български песни, много е смешно. Имаше някакви клипове в ютюб, им пее такива, типични български песни, ама от едно време. Такива, зън, зън, зън. И тия дечица седят. Той вика, мен много ми напомняха, защото бяха с едни пионерски униформи. Мен много ми напомняха на нас едно време, вика, и аз превключих на репертоара от детската градина.

Една от първите литературни награди, които получаваш, е за дебютния ти роман „Foxy Lady“, който обаче остава непубликуван. Защо не си го издавал досега? Планираш ли да го издадеш в бъдеще?

Така се получи. Не мога да ти кажа. Имаше един вестник „Литературен форум“ тогава и аз го изпратих на тях, защото не се сетих на кой друг да го изпратя. Те имаха тогава издателство, бяха издали няколко книги и намерих адреса. Тогава беше по-сложно с намирането на разни места, аз не живеех и в София. И съм забравил, че съм го изпратил това нещо. И тези ме издирвали под дърво и камък кой е тоя. И ме намерили, знаят, че съм от Плевен, и ме намериха с някакви хора по много странен начин. Ама примерно един месец след това искаха те да ми издават тази книга, ама нещо стана. Те тогава бързо се променяха нещата. Това беше средата на 90-те години и аз не търсих повече възможности да го издавам. Но съм използвал части от него и сюжети в други книги. Така че на практика почти всичко, което е написано, съм го използвал някъде за нещо. Не е всичко, но някои от историите са използвани. И добре че не излезе, не беше хубав роман. На този етап да го издам не е сериозно. Вероятно ако бях тогава, на колко съм бил, на 25 години, щеше да звучи интересно.

От наградените с „13 века България“ си в групата на Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова и Елена Алексиева. Беше ли чел някой от другите романи преди наградата? Как се чувстваш в тази компания?

Не, не съм. Надявам се и вярвам, че такива големи награди означават нещо. Че хората, които ги дават, са преценили по някакъв начин, че награденият роман трябва да ги вземе. Защото не е лесно такова нещо. Аз имам някаква такава способност, че почти всичко харесвам, което чета. Нещо е написано малко по-така, друго… Не знам.

В една от биографиите ти онлайн пише, че името ти се асоциира с платформата „Бърза литература“.

Е, как няма да се свързва!

Нейните представители „документират съвременната градска среда, използвайки реалистични детайли от всекидневието“. Какво представлява тази платформа?

Това го е написал някой преди много години, след това всички го преписват, без да знаят какво означава. Тогава вероятно е имало някакво значение. Но преписвано във всякакъв контекст, това нещо губи всякакъв смисъл, особено след 15-20 години. Тогава наистина беше някакво явление, защото литературата беше друга. Бяхме няколко човека, Радослав Парушев, аз, Стефан Иванов и Тома Марков, разбира се. Издадохме тогава в „Жанет“ по една книга. Аз издадох тогава „Hashoil“. Ама нашата концепция беше друга. Бърза литература е литература, която се пише достатъчно бавно, за да бъде четена бързо. Ама не ни разбраха правилно. И оттогава пишат някакви такива определения.

Така да се каже, не е възпитана литература.

По-скоро социално правилна. О, ние тогава бяхме голям хит. Не сме имали едно нормално представяне, ние ходехме само по барове и се веселяхме. Ама много. Обикаляхме баровете в София и в Пловдив. Беше много голяма веселба. И смея да твърдя, че много хора почнаха да четат книги покрай нас. При мене имаше един, дето вика благодарение на тебе, вика, майка ми и баща ми ми подариха колело, защото съм прочел една книга в живота си. Подариха му колело на човека. Те са били много горди, че е прочел една книга.

Тогава бяха такива времената. Тогава беше много модерно градското. Тогава имаше списания като „Егоист“… е, добре, само „Егоист“. Имаше други някакви такива опити, но „Егоист“ беше култово списание. Имаше култура, която според мен поизчезна вече. Рейв партитата, тази култура от края на 90-те, началото на века, наистина беше много различно. Имаше огромни партита тогава, рейв партита, които се правеха, които няма сега. Навсякъде, идваха световни диджеи, имаше по две-три хиляди души. Имаше какви ли не, тука в София идваха и много им харесваше. Имаше страхотни купони тогава, това имам предвид под градска култура.

Защо сега го няма?

Ми аз не знам, може би го има, но аз не съм чул. Сега нещата… сега поколението, което израсна, вече е съвършен консуматор, както цялото западно общество. Пък тогава още хората не бяха толкова твърди консуматори. Тоест още бяха на някаква такава… по-различно беше, наистина. Светът беше, по-интересно им беше на хората. Сега не им е. Скучно им е. Не знам защо, не мога да си го обясня. Гледаш си телефона и пффф, скучно ми е. Аз лично мисля, че скучно може да му е само на глупав човек.

Обещах част от интервюто да е видео.

Имаш ли осветление? Звук? Професионална камера? Зарежи тая работа.

Мога да те снимам как гледаш право в камерата, без да мигаш, а отгоре да пусна войсоувър от диктофона. Ще изглежда като психо епизод.

Снимай ме как сглобявам това колче. Хората ще гледат и ще се чудят какво ли прави този човек. Ама не мога без упътване. Аз работя само с упътване.

Каква е ролята на артистите?

Да бъдат себе си и да правят това, което искат да правят. Това е ролята. Ако можеш да правиш нещо друго и се чудиш дали да го правиш това, значи не си за тази работа. Трябва наистина да има едно такова усещане, че не можеш без това и то е важно за тебе. Много важно за тебе. Без значение дали е важно за другите, важно е за тебе. Например за мен писането е най-важно за мен. Като не пиша няколко месеца, се чувствам нервен, че нищо не правя. Въпреки че нали ти казвам, винаги правя нещо друго. Но момента, в който седна да пиша, много се успокоявам и нещата си идват на място. После естествено се изморявам, казвам си, че това писане отнема много време. Въпреки всичко го правя вече колко пъти. Защото отнема време, това е истината.

Явно не мога без да пиша. Сигурно звучи малко пресилено може би. Най-вероятно мога, разбира се, че мога, защо да не мога. Но имам да речем достатъчно време за това и възможност да го правя. Защото наистина отнема много време и трябва да посветиш много време. Пък и съм се понаучил, мисля, вече горе-долу да пиша. [смях] Не, така си е!

Защо заслужава да бъде разказана историята на Чекмо?

Чекмо е точно героят, който ми трябваше за тази книга. Аз винаги съм си мислел, че един писател трябва да разкаже времето, в което е живял. За което има спомен, аз заради това не обичам историческите книги, писани за някакъв период, в който ти не си бил свидетел. Времето, всяко време е интересно. И ти като живееш в някакво време, трябва да го преразкажеш по някакъв начин.

И специално точно за това време – края на социализма, първите години след него. Аз съм живял в това време и си го спомням достатъчно добре, а когато седнах да пиша, си го спомних още по-добре. В главата си забравяш някакви неща, ама като седнеш да пишеш, те излизат. И ми трябваше герой за това нещо. Защото аз съм писател, аз съм скучен, на мен не ми се е случила и една стотна от това, което на Чекмо.

Чекмо беше точно ценен и с това нещо – неговия супер интересен живот и възрастта, времето, в което е живял. През очите на едно обикновено момче от Ловеч, спортист, което по някакво стечение на обстоятелствата се забърква в какви ли не истории, попада къде ли не, просто да разкажеш цялата епоха. Мисля, че авантюристът, какъвто е той, разказва прекрасно тази епоха на това хаотично време, на това време, което наистина беше много различно от сега. Той е идеалният герой за този разказ, за тази книга.

* Бел. ред. – Керуак, „По пътя”.
** Бел. ред. – Един от основните герои в „Последната територия“, Маноло, има способността да се движи в чуждите сънища и да им въздейства.

* * *

Колонката на Рия е авторска поредица на нашия гост-автор Рия Найденова.

От 5 години Рия се занимава професионално с литература, а от една година опознава все повече вътрешните кръгове на музикалната плоча.

С текстове, от първо лице и основани на лични впечатления,

Рия ни води към новите ни любими открития в света на музиката, книгите и  фотографията.

Още един увлекателен разговор с Момчил Николов:

Това интервю е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с подкрепата на Национален фонд „Култура”. 

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук