В 352 страници Мая Анджелоу разказва историята на едно дете, което става велика жена. Това е нейната лична история.
Родена като Маргьорит Джонсън, на три години тя казва „Мамо” на баба си. На седем е жертва на изнасилване. Извергът е убит, а тя потъва в мълчание, защото смята, че е виновна за смъртта му. Проговаря отново на тринайсет, а на петнайсет вече е майка на син.
В нейния свят няколко думи винаги са с главна буква – „Мамо”, „Майка” и „Магазина”, както и Черни, Негри. Така е през целия живот на Мая Анджелоу – жената с много лица.
Стриптизьорка. Проститутка. Кумир за милиони, опора на Хилъри Клинтън. През 60-те години е рамо до рамо с Мартин Лутър Кинг и Малкълм Екс в битката на чернокожите за граждански права, а през 1993-а чете поемата си On the Pulse of Morning на президентската инаугурация на Бил Клинтън.
Опра Уинфри пък – първата жена, станала милиардерка от работата си в телевизия, има “Знам защо пее птицата в клетка” за талисман. 65-годишната тв легенда от градчето Косцюшко в щата Мисисипи, не се разделя с нея. Прочита я, когато е на петнайсет и оттогава не е спирала да се връща към текста и да го препоръчва.
От няколко дни книгата е и в българските книжарници в превод на Христина Керанова, корица от Вяра Бояджиева и с логото на „Лист”. От издателството отбелязват, че са посветили първото у нас издание на 50-ия рожден ден на книгата, който е тази година.
Знам защо пее птицата в клетка
(откъс)
Мая Анджелоу
„Защо ме гледаш?
Не съм дошъл, за да остана…”
Не че бях забравила, по-скоро не можех да се напрегна да си спомня. Имаше по-важни неща.
„Защо ме гледаш?
Не съм дошъл, за да остана…”
Hе беше важно дали мога да си спомня останалата част от стиха, или не. Истината в това твърдение беше като смачкана носна кърпичка, прогизнала в юмрука ми, и колкото по-скоро я приемеха, толкова по-бързо щях да отворя ръце и въздухът да охлади дланите ми.
„Защо ме гледаш?”
Детската секция на Методистката eпископална църква за чернокожи се тресеше от смях над прословутата ми къса памет.
Бях облечена в рокля от бледолилава тафта и с всяко вдишване платът шумолеше, a щом поемех въздух, за да издишам срама, шумът беше като от хартиен креп върху катафалка.
Още докато гледах как Mама прави наборчета по подгъва и сладурски бастички около кръста, осъзнах, че щом я сложа, ще заприличам на киноактриса (Беше копринена, за сметка на ужасния ѝ цвят). Ще заприличам на някое от сладките бели момиченца, за които всички си въобразяват, че са доброто в света. Меката тъкан върху черната шевна машина „Сингер” имаше магическа сила, и когато хората ме видят в нея, щяха да се приближат и да кажат:
– Маргарит (понякога даже и „скъпа Маргарит”), моля те, прости ни, че не знаехме коя си. A аз щях да отговоря снизходително:
– Прощавам ви, разбира се. Нямало е как да знаете.
Така си мислех и дни наред ходех с ангелско изражение, като посипана със звезден прах. Но рано сутринта на Великден, слънцето превърна роклята в обикновена грозна преправка от изхвърлената рокля, някога виолетова, на бяла жена. A беше и по старчески дълга, нo не скриваше кльощавите ми крака, намазани с вазелин „Син тюлен” и напудрени с червения прах на Арканзас. От избелелия с времето цвят кожата ми изглеждаше мръсна като кал, и всички в църквата зяпаха кльощавите ми крака.
Ама как ли щe се изненадат един ден, когато се събудя от черния си, грозен сън и истинската ми коса, дълга и руса, e заменила тази безобразна маса, която Мама не ми разрешава да изправя?
Светлоcините ми очи ще ги хипнотизират, след всичките приказки, че „баща ми сигурно е бил китаец” (мислех, че имат предвид направен от порцелан, като чаша), защото очите ми бяха толкова малки и тесни. Тогава ще разберат защо никога не научих южняшкия акцент, защо не говоря на обичайния жаргон и защо трябва насила да ям свински глави и опашки. Защото всъщност съм бяла, и защото една жестока вещица-мащеха, която явно завижда на красотата ми, ме e превърнала в едричко негърче с рошава черна коса, широки стъпала и разстояние между зъбите, колкото да побере дебеличък молив.
„Защо ме гледаш…” Жената на пастора наведе към мен дългото cи, жълто лице, пълно със съжаление, и прошепна:
– Дойдох само да ти кажа, Великден е. И аз повторих колкото се може по-тихо, като сливах думите „ДойдохcамодатикажаBеликденe.” Смехът висеше във въздуха като чезнещи дъждовни облаци, които се канеха да ce изсипят върху ми. Вдигнах два пръста пред гърдите си, знак че трябва да отида до тоалетната, и се заизнизвах на пръсти към дъното на църквата. Смътно, някъде над мен, чух госпожите да казват „Бог да я пази” и „Хвала на Господа.” Макар че главата ми беше изправена и очите отворени, не виждах нищо. По средата на пътя, църквата избухна в „Беше ли там, когато разпнаха Господа?” и аз се спънах в нечий крак, стърчащ от детската секция. Олюлях се и понечих да кажа нещо или може би да изпискам, но една зелена райска ябълка, a може и да беше лимон, ce заклещи между краката ми и пръсна сок. Усетих киселото по езика и гърлото си. И тогава, преди да стигна до вратата, паренето се спусна надолу по краката и в официалните ми неделни чорапи. Опитах ce да го задържа, да го върна, да удържа устрема му, но когато стигнах до изхода , разбрах, че ще трябва да се откажа, или тo ще тръгне обратно право нагоре към главата ми и бедната ми глава ще се пръсне като изпусната диня, и всичкият мозък, плюнка, език и очи ще се търкалят наоколо. Така че изтичах на двора и го пуснах да шурти. Тичах, пикаех и плачех, не към тоалетната в задния двор, а към къщи. Щях да си отнеса боя, несъмнено, a отвратителните хлапета щяха да имат нов повод да ме подиграват. Но въпреки това се смеех, отчасти понеже ми олекна; но най-вече се радвах, не само защото избягах от глупавата служба, но и защото знаех, че няма да умра от разбита глава.
Да пораснеш е болезнен процес за една чернокожа южнячка, но да чувстваш, че не си на мястото си, е ръждата по ножа, опрян в гърлото.
Една съвсем излишна заплаха.
Още от/ за Мая Анджелоу :
Още от/ за Вяра Бояджиева, художник на корицата:
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.