Анна Бикова ни убеждава, че да си „мързелива майка”, не е порок.

„Децата са несамостоятелни и инфантилни само ако така е по-удобно за техните родители.”

„Мързеливата майка”, или как да ускорим развитието на детето си“ дава много полезни идеи на родителите, които с подръчни средства могат да ускорят всестранното развитие на децата си.

Нужни са само желание и въображение.

Защото всяка разходка, всеки непринуден разговор с детето може да стане извор на невероятни открития.

От тази книга ще разберете: откъде се вземат умните деца; как да помогнем на детето да проговори; защо след трите години изобщо не е късно; защо трябва да учим детето да рисува; нужно ли е да отглеждаме полиглот; как да обядваме с география; може ли един разказ за глухарчето да постави основите на системното мислене.

Анна Бикова вярва, че нейните похвати ще помогнат на родителите да преодолеят тревожността и желанието си да контролират всичко и ще ги приближат към целта – да направят децата си по-самостоятелни, инициативни и отговорни.

Мързеливата майка
или как да ускорим развитието на детето си

Анна Бикова

ПЪРВАТА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ

#Даразвивашелесно
#Развиващииграчки

Модата на ранното развитие стимулира пазара да предлага все нови и нови стоки за удовлетворяване потребностите на родителите. Точно така: потребностите на родителите, но не и на децата. Родителите имат нужда да намалят тревогата си: „Достатъчно ли влагаме в развитието на детето си? Навреме ли е? Не сме ли закъснели с покупката на енциклопедия?“

Малчуганите нямат нужда от енциклопедия. Те биха предпочели да получат цялата необходима информация от живото общуване, от сетивния опит.

* * *

Често влизам в някоя книжарница и всеки път се отбивам в отдела за развиващи пособия за най-малките. Просто от любопитство. Какво ли още „развиващо“ са измислили, за да пришпорят родителския интерес? Далеч не всичко, което се предлага на родителите, има отношение към развитието.

Например, видях странна енциклопедия за наймалките. Отворих я наслуки и зяпнах. Вече не помня каква точно беше първата мисъл, дошла в горката ми глава. Или: „Колко лесно се печелат пари от това“, или: „Нима някой я купува?“ На страницата във формат А4 беше изобразено човешко ухо. В буквалния смисъл: едно ухо, отделно от всичко останало, на целия лист. С надпис: „У-ХО“. А на съседната страница – аналогично изображение на човешки нос в профил. Под него пише „НОС“, да не би някой да се обърка. Препоръчителна възраст за читателите на енциклопедията – 1 година.

Кой е измислил това и защо? Детето на една годинка не е длъжно да опознава света по картинки и да чете (с помощта на родителите) названията на предметите. То трябва да се запознава с частите на тялото, като пипа себе си и близките си: да си бърка в носа, да дърпа за носа татко си или дори да го хапе за носа, да му тегли ушите.

Чрез сетивния опит, като се опира на зрението и на осезанието, то трябва да намира прилики и разлики. „Мама също има нос. Но той е по-голям от моя. А носът на тате е по-голям от този на мама. Татко има и уши. Ако ги дръпна силно, ще се развика, че го боли. А когато си закрия ушите с ръце, нещо ще стане с маминия глас“ – така се опознава света, това ще подпомогне развитието и е безценен опит, при това безплатен.

* * *

Отнасям се с голяма доза скептицизъм към всякакви видове „развиващи играчки“. Защото разбирам: далеч не всички са наистина развиващи. Или по-точно казано, не е така. За да се формулира правилно посланието до родителите, трябва да се говори не за „развиващи играчки“, а за „играчки с потенциал да подпомогнат развитието“. Все пак не играчката развива, а общуването с възрастния. И това е добре. Хубаво е, когато възрастните и децата общуват. Хубаво е, че за пълноценното развитие на детето не е възможно да се мине без това общуване.

Още по-хубаво е, ако възрастните разбират това. Обикновената пластмасова кофичка и лопатка могат да станат суперразвиващи в ръцете на възрастния, който с тяхна помощ ще демонстрира на детето различни опити, като използва вода, пясък, пръст или сняг. Какво ще стане с пясъка, ако го сипем в кофичка с вода? А ако в нея сипем сняг? Оказва се, че снегът не променя цвета на водата. И камъните не променят цвета на водата. Но пръстта я променя. Защо?

* * *

Развиващият потенциал на играчката е пряко следствие от развиващия потенциал на възрастния, в чиито ръце ще попадне тази играчка. А от какво зависи развиващият потенциал на възрастния? От наличието на творческо мислене, от умението му да намери нужната информация, от базовите му знания по принцип и по-конкретно от базовите му знания по психология на развитието.

Край. Това е достатъчно. Виждам стойността на различните школи за ранно развитие само в това, да помагат на възрастните да развиват собствения си потенциал в това отношение. Посланието на правилната школа сигурно трябва да е такова: „Вижте, развитието на едно дете е лесна работа. И вие ще успеете. Опитайте сами. Можете да измислите нещо подобно и вкъщи“.

КАК ДА ИЗБЕРЕМ ШКОЛА ЗА РАЗВИТИЕ

#Лесноедасеразвива
#Школазаразвитие

В интернет е пълно със статии с подобни заглавия и подобни препоръки. Виждането ми за този проблем малко се различава от разпространеното, затова реших да споделя своята алтернативна гледна точка.

Всичко, което ще прочетете по-долу, е адресирано най-вече към онези, чиито деца още не са навършили три години . След тази възраст критериите за избор на развиващо обучение вече ще са други. Принципната разлика е в това, че до трите години майката обикновено присъства на заниманията и има възможност лично да оцени дейността на педагога: дали той развива детето или не.

Според анализа на сайтовете за родители, в които присъства въпросът за „развивалките“, така майките наричат школите от този род, лидери са следните „полезни“ препоръки.

1. „Помолете администратора да ви покаже документ за водене на образователна дейност“. 

Всъщност защо? Развиващите занимания за мъниците и тези за свободното им време не са задължително образователна дейност и не винаги изискват лиценз. За изясняване на въпроса ви съветвам да погледнете постановлението на правителството на Руската федерация за лицензираната образователна дейност. Ето цитат от него: „…Образователна дейност, осъществявана чрез провеждането на различни занимания без цялостно атестиране и издаване на документи за образование, дейност по отглеждането и възпитанието на обучаващите се и възпитаниците без реализация на образователни програми, както и индивидуална трудова педагогическа дейност не подлежат на лицензиране“. Това е.

Навремето работех в общинска детска градина, която нямаше лиценз за образователна дейност. (Градината беше нова, току-що открита, и още не бяхме получили лиценз.) Възпитателите нямаха право да водят занятия по програмата, утвърдена от Министерството на образованието и отговаряща на Федералния държавен образователен стандарт за детски образователни заведения. Но можехме да провеждаме свободни занимания с децата – да пеем, да моделираме, да рисуваме, да играем – и го правехме за общо удоволствие: и нашето, и на децата. Нито малчуганите, нито родителите са страдали от липсата на лиценз.

Когато избирах място за „развиващи занимания“ за по-големия си син, най-малко от всичко ме интересуваше дали подходящото за нас детско заведение има лиценз за образователна дейност. Много повече се вълнувах от личността на педагога. Но и тук предпочитанията ми бяха в противоречие с „класиката“. Какво друго ни препоръчва интернет?

2. „Осведомете се какви педагози работят в школата за развитие. Поискайте да видите дипломите им за завършено образование. Ще е много добре, ако имат и дипломи за повишаване на квалификацията“.

Ако трябва да съм честна, никога не съм виждала дипломите на педагозите, които са работили или работят с децата ми. И не защото нямат дипломи, а защото не съм поискала да ми ги покажат.

Наблюденията ми сочат, че човек може да се поинтересува от дипломата в случай, че липсата на професионализъм у някого буквално се набива на очи и поражда когнитивен дисонанс: „Как е възможно този човек да има диплома?“ Впрочем, ако изнесеният урок категорично не ви е харесал, едва ли ще се успокоите дори педагогът да има десет дипломи за завършено образование и повишаване на квалификацията.

Като работех в детската градина, чистосърдечно си признах пред родителите, че първата ми диплома е за преподавател по математика и информатика, а втората – за психолог, и те ни най-малко не се смутиха от факта, че нямам „тапия“ за специалист по предучилищна педагогика. Дипломата е хубаво нещо, но все пак е донякъде формалност, хартийка. Казват, че ако имаш огромно желание, можеш и да си я купиш. Но не можеш да си купиш мозък и да скриеш интелекта си. Затова е добре да изберете педагога по препоръки, а още по-добре – по личните си впечатления след среща с него. Продължавам изучаването на съветите.

3. „За предпочитане е детският център да има собствен сайт в интернет, от който можете да получите нужната информация за програмата, методиката и цената на заниманията.“ 

Според мен тази точка може изцяло да се пренебрегне. Лично аз не виждам пряка връзка между съдържанието на сайта и въвличането на детето в развиващия процес. Основната задача на сайта е да привлича клиенти. Ако заниманията в центъра са толкова полезни, ако педагозите са на ниво, клиентите по правило идват след дочутото по безжичния телефон, а в такъв случай спокойно би могло да се мине и без сайт. При това за съдържанието и поддръжката на сайта обикновено отговаря администраторът, а не хората, които водят занятията. Случва се сайтът да е направен професионално, на високо ниво, а самите занятия да са твърде посредствени. Има го и обратното: съвсем семпъл сайт, но добри педагози.

4. „Обърнете внимание на материалната база на заведението“. 

Докато коментирам тази препоръка, не мога да не се сетя за школата за развитие, организирана към нашата детска градина. За градината това беше допълнителен доход – както разбирате, материалната база в едно общинско предучилищно заведение е доста оскъдна и може да се подобри именно с помощта на подобни нелицензирани услуги. Но, както се казва, сиромах човек – жив дявол. Обърнахме ситуацията с оскъдната материална база така, че недостатъкът се превърна в плюс. В празната музикална зала вземахме само играчки, които ни бяха нужни за занятието, следователно децата не се разсейваха с други.

Правех сама много дидактични помагала и често показвах на майките как да превръщат обикновените битови предмети и даже онова, което хвърляме в боклука, в развиващи пособия: мозайка от пластмасови капачета, театър на сенките от стара детска книжка, за развитието на слуха – бурканчета-дрънкалки, в които е имало витамини, напълнени с различни материали („Открий онези, които звучат еднакво“).

Още от/ за Анна Бикова:

Откъс от “Самостоятелното дете, или как да стана “мързелива майка” на Анна Бикова