Българската корица на „Човекът сянка“, дело на Живко Петров

Един от най-добрите световни трилър автори – Коуди Макфейдън, стъпва на българския пазар с романа си „Човекът сянка” (ИК „Сиела”), а ние нямаме търпение да сме сред първите, които, заедно с вас, ще се насладят на откъс.

Книгата на Макфейдън е първа част от бестселърова поредица, продала изумителни 3,5 млн. копия само в Германия.

Специален агент Смоуки Барет e специалист в преследването и залавянето на серийни убийци. При това не какви да е, а най-безпощадните и кръвожадни психопати на планетата.

Тя е една от най-добрите в своята област и славата ѝ на умел ловец на чудовища в човешки облик се разнася.

Което я обрича – един истински луд се заема с нейното семейство и първо измъчва и убива съпруга и дъщеря ѝ пред очите ѝ, а след това обезобразява и лицето ѝ. Озовала се веднъж в ада, Смоуки Барет желае единствено да вдигне оръжието си и да постави студеното му дуло между устните си, за да дръпне спусъка и всичко да приключи веднъж завинаги.

Внезапно пред нея се появява шанс за изкупление – побъркан гений, обявил се за наследник на Джак Изкормвача, който започва да избива по особено жесток начин красиви жени с еротични сайтове. Смоуки получава запис на издевателството над една от жертвите – някогашната ѝ най-добра приятелка. През всичките си години във ФБР агентката никога не се е изправяла срещу такъв изверг. Той заплашва не само нея, но и всички от екипа ѝ, а Смоуки Барет е твърдо решена, че никоя цена не е достатъчно висока, стига да успее да спре гениалния и извратен ум на убиеца.

Човекът сянка
(откъс)

Коуди Макфейдън

Не спя повече от десет минути и знам, че довечера няма да лягам. Помня как преди няколко месеца се събудих в малките часове също като сега. Някъде между 3:30 и 6:00, време, в което се чувстваш като единствения човек на земята. Сънувах един от сънищата както винаги и знаех, че повече няма да мога да заспя. Облякох си някаква тениска и долнище на анцуг и излязох навън. Бягах и бягах, и бягах в нощта, бягах, докато тялото ми не плувна цялото в пот, докато потта не напои дрехите ми и не напълни маратонките ми, но продължих да бягам още. Не се жалех, макар едва да дишах. Дробовете ми изгаряха заради студения сутрешен въздух, но не спрях. Побягнах по-бързо, задвижих по-енергично крака и лакти, бягах на предела на силите си, бягах неразумно. Озовах се пред един от онези супермаркети, които бяха завладели Долината, спрях се на тротоара и започнах да се давя и да плюя стомашна киселина. Двойка други ранобудни призраци като мен ме погледнаха, но бързо отместиха пог леди.

Изправих се, избърсах устата си и прелетях през предните врати на магазина.

– Искам кутия цигари – казах на продавача, докато все още се опитвах да си поема въздух.

Мъжът беше по-възрастен от мен, минаваше петдесетте и ми приличаше на индиец.

– Каква марка желаете?

Въпросът ме изненада. Не бях пушила от години. Погледнах към рафта зад него и очите ми се спряха на обичните ми някога „Марлборо“.

– „Марлборо“. Червено.

Продавачът взе кутията и я маркира на касата. Тогава разбрах, че съм по анцуг и нямам никакви пари в себе си. Вместо да изпитам срам, се разгневих.

– Забравих си портмонето. – Изрекох тези думи с вдигната брадичка, предизвикателно. Само да посмееше да не ми даде цигарите или да ме накара да се почувствам неудобно.

Мъжът ме пог ледна за миг. Настъпи момент, който писателите биха описали като „напрегната тишина“.

– Бягали ли сте? – попита той.

– Да – от мъртвия ми съпруг. По-добре, отколкото да се гръмнеш, предполагам, ха-ха!

Тези думи ми се сториха забавни. Малко по-гръмки, малко по-пресилени. Дори малко луди. Вместо да ми бъде отговорено със страх и неудобство, които всъщност желаех, очите на мъжа станаха някак си мили. Не изпълнени със съжаление, а с разбиране. Той ми кимна. Протегна ръка, за да ми даде кутията с цигари.

– Съпругата ми почина в Индия. Една седмица, преди да дойдем в Америка. Вземете цигарите, ще ми ги платите следващия път.

За момент просто стоях и се взирах в продавача. После грабнах цигарите и избягах оттам със скоростта на светлината, преди сълзите да потекат по бузите ми. Стиснах здраво кутията и побягнах към дома си. Той е доста далеч, но предпочитам да пуша там.

Изправям се в леглото си и се усмихвам, когато виждам цигарите на нощното си шкафче. Мисля си за човека в магазина, когато запалвам. Предполагам, че част от мен обича този малък човечец, обича го по начин, по който можеш да обичаш непознат, направил ти добро в момент, в който си имал най-голяма нужда от него. Тази любов е дълбока, сърцето ти тръпне от нея и макар никога да не науча името му, ще го запомня до сетния си час.

Смуквам дълбоко и поглеждам цигарата и черешовия й връх, който свети в мрака на спалнята ми. Това е коварството на прокълнатите неща. Не никотиновата зависимост, макар че и тя е достатъчно лоша, а начинът, по който цигарата запълва някои празнини – сутрините с чаша горещо кафе или самотните нощи в къща, изпълнена с призраци. Знам, че трябва да ги спра отново, докато не са забили ноктите си в мен, но също така знам, че няма да го сторя. Те са всичко, с което разполагам сега – спомен за доброто, утеха и източник на сила, всичко вкупом.

Издишвам и наблюдавам как димът се вие, подхванат от леки въздушни течения, понася се и изчезва. Също като живота, мисля си аз. Животът е дим, нищо повече, само се заблуждаваме, че е нещо различно. Представлява един хубав облак, който се понася и разтваря, като оставя след себе си единствено мириса на съществуването ни във формата на спомени.

Изведнъж се разкашлям и се смея на всички тези размисли. Аз пуша, животът е пушек и името ми е Смоуки[i]. Смоуки Барет. Това е истинското ми име, майка ми ме е кръстила така, защото е смятала, че „звучи готино“. Започвам да се кикотя в мрака на празната ми къща и си мисля (както всеки път) колко налудничаво звучи смехът, когато се смееш сам. През следващите три-четири часа размишлявам над това. Над лудостта. В крайна сметка утре е денят.

Денят, в който ще реша дали да се върна на работа във ФБР, или ще лапна дулото на пистолета и ще си пръсна мозъка.

[i] Игра на думи – Смоуки (Smoky) – от англ. – „опушена, димяща, пушеща“. – Бел. прев.