На  една от най-емблематичните фигури в българската история: Васил Иванов Кунчев, познат на всички ни като Васил Левски, е посветен художественият сборник с разкази „Искам да бъда свободен. Разкази за Левски” (ИК „Сиела”).

Автор на книгата е журналистът Димитър Дишев (1935–2012), който посвещава близо 40 години от живота си на задълбочени изследвания на историческите извори, за да напише текстовете си за Апостола на свободата.

Той е събрал 16 истории и множество най-различни гледни точки за живота и делото на Васил Левски.

Сред героите в „Искам да бъда свободен” са Найден Геров, поп Кръстьо, противоречивият османски и български политик Иванчо Хаджипенчович, както и майката на Левски и неговата сестра Яна. Техните разкази, събрани заедно, изграждат един цялостен и завършен образ на човека Васил Иванов Кунчев.

В разказите на Димитър Дишев Левски не е онзи светец, когото познаваме от превърналите се едва ли не в икони портрети по стените. Той не е идеализираният образ на бореца за свобода, не е еднопластов  митичен герой. В тези разкази Дякона е човек от плът и кръв – един човек, който иска да бъде свободен. Той е показан със своите недостатъци, колебания, с престъпленията, в които е обвиняван, и с грешките, които според някои е допуснал.

Роденият да бъде човек винаги стига до простото „Искам да бъда свободен”.

Върви, българино!
(откъс от сб. „Искам да бъда свободен. Разкази за Левски“)

Димитър Дишев

Седеше на одъра, покрит със сиво войнишко одеяло, а одърът беше тесен и той се бе облегнал на стената зад него. Стаята беше малка и в нея нямаше нищо друго освен одъра и един груб дървен стол, на който куцият войник на обед и вечер слагаше чинията и двата резена хляб. Насреща беше прозорецът, висок и тесен, с четири вертикални железни пръчки. В двора на казармата през нощта светеше фенер и влизащата през прозореца светлина падаше върху седящия на одъра човек и на стената зад него. Непрекъснато се чуваше обичайната казармена гълчава, врати се отваряха и се затваряха със скърцане и със захлопване, удари на дърво върху дърво отекваха на фона на постоянно звучащите човешки гласове. Гласовете бяха питащи или съобщаващи нещо, но най-често сърдити.

Стаичката беше на началника на караула, в нея беше седял той, когато не са го викали, за да му се карат за нещо начални­ците му, и дори си е поспивал на одъра в свободните минути. Влезе, погледна затворника с омраза, взе си наргилето и ня­каква окачена на пирон дреха и си отиде. Имаше вид на човек, който иска да попита Аллах и Мохамед защо се прави такова уважение, такъв ихтибар към един гяурин и царски душманин. Да не би да е султан или велик везир на гяурите? И такъв да е, не уважение заслужава, а да го тикнат в най-дълбокото подзе­мие на затвора.

Седящият на одъра поклати глава, като си помисли, че за турците Димитър Общи беше бабаитът, защото той с оръжие в ръка беше ръководил обира на хазната на Арабаконак. Него щяха да държат тук, ако не бяха научили, че е тръгнал да бяга от Тетевен, облечен в женски дрехи. Такъв човек турците не можеха да уважават.

Седящият на одъра мъж беше вървял през градовете и се­лата на България като въглищар или като прост селянин, който се връща от полето, понесъл голяма торба с трева за домашни­те животни, но никога не бе мислил да се прави на жена. След ареста в Къкрина се държеше като прост и случайно заловен в ханчето човечец, но като видя снимката си в ръцете на мютеса­рифа в Търново, въздъхна с облекчение и се изправи пред него, а после и пред членовете на извънредната комисия в София с обичайния си непроницаем и дори малко високомерен израз на лицето. Да, аз съм Левски, аз съм този, който подбуждаше българите на бунт, аз съм главният бунтовник. Изправи се с непроницаемото си лице и погледът му каза: „Готов съм да за­почна борбата си с вас. Питайте, каквото ще питате, а аз ще ви отговарям, както си знам“.

Попитаха го: „Как разбираше на кого трябва да предадеш писмата?“ и той с невъзмутим вид каза: „Излизах на края на града или на селото, човекът, който ме бе видял в кафенето и когото аз не познавах, тръгваше след мене и там, на края на града, ми показваше кой е с размахване на кърпа, подсвирва­не и подскачане“. Неестествена и смешна беше тази ръченица, но турците приеха обяснението и не възразиха, а лицата им с важен вид казаха: „Добре, с подсвирване и с подскачане значи, да минем по-нататък“. Попитаха го: „Откъде знаеха хората по градовете и по селата, че идваш от комитета?“ и той им пред­стави картина с маски като на карнавал: „Когато ме извикаха най-напред в Централния комитет, от всеки край на България имаше по един човек. За да не се познават един друг и да не ги познавам аз, те си туряха маска на лицето. Когато аз отивах в комитета, те ме виждаха там, защото лицето ми беше откри­то, и след това вече ме знаеха, а аз тях не ги знаех“. Поднесе им невъзмутимо тази невероятна история, а видът му казва­ше: „Ако искате, ми вярвайте“. Попитаха го: „Кого познаваш в Пловдив?“ и той отговори: „В Пловдив има един лекар, из­пратих му писмо, но той не го приел. Имаше няколко момчета, но имената им не зная“. Възкликнаха гневно: „А бе, Левски, ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш! Искаш ли да доведем сто и петдесет души, за да ти кажат също­то?“, а той сви рамене и каза: „Аз се срещах с много хора, но тъй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да посоча“, след което изразът на лицето му допълни: „Както и да ме въртите, няма да издам никого, господинчовци!“. С едва забележима насмешка им каза, че бил решил да отиде в Цари­град, да намери големци като тях, да признае престъпленията си и да им разкаже за положението на българите. Готвел се да го стори, но го заловили. И пак видът му каза: „Ако искате, ми вярвайте!“.

През много въпроси и очни ставки мина Васил Левски, видя с огорчение как се държат пред съда съзаклятниците, с които искаше да прави революция, но не спря мисълта си на това огорчение, а махна с ръка и си каза: „После ще мисля за тези страхопъзльовци. Сега друго е по-важно“. През цялото време беше напрегнат и готов за извъртане и за противосто­ене с думи. Накрая дойде денят, когато с облекчение си каза: „Играта свърши!“.

Играта свърши на девети януари, когато разбра, че няма да го викат повече за разпит. Като преценяваше след това как е играл, той си спомни, че по време на Първата легия беше гледал в едно кафене в Белград как двама сърби играят непо­знатата за него игра шахмати. Интересно му беше да наблю­дава как с несрещана във всекидневното общуване сериозна задълбоченост те обмисляха всяко местене на дървените фи­гури по дъската. Спомнил си за това, сега си помисли, че със също такова сериозно задълбочаване беше обмислял само за няколко секунди отговорите си на разпитите и ги бе изричал веднага и решително като поредно местене на фигура. Замеряха го с въпроси като с тежки камъни, но те не го удряха, защото той ловко се извърташе, а после ги вземаше и ги запращаше обрат­но: „На ви, господинчовци!“. Не бяха го надвили разпитвачите в играта и той през цялото време беше невъзмутимо спокоен, а съдиите се ядосваха и изоставяха високомерния си началниче­ски вид, за да възкликнат: „А бе, Левски, ние не те питаме кой не е приел, а искаме да ни кажеш кой е приел“ и „Защо не си признаеш, като виждаш, че имаме доказателства!“. Той свива­ше рамене, без да каже нищо, и само няколко пъти изрече думи, които не бяха ходове в играта, но той пожела те да бъдат произ­несени, за да останат в пространството и след смъртта му. „На­шите българи обичат свободата, но искат тя да им се поднесе на тепсия.“ И още: „Задачата ми беше да обнадеждавам цяла България“. Видът му при произнасянето на тези думи беше все тъй отчуждено високомерен, но в него внимателният наблю­дател можеше да види и величествено заставане срещу света и срещу съдиите с неизречения въпрос: „На кого от вас, господа големци, са възлагали и могат да възложат такава задача? Вие сте само турски чиновници“. Членовете на извънредната ко­мисия отминаха думите му с делови чиновнически вид и само българинът Иванчо Хаджипенчович поклати глава с вид на чо­век, който си казва: „Я виж ти! Аз не знаех, че си бил такъв“. Знаеше, но се правеше на учуден. Само веднъж се срещнаха погледите им по време на разпитите и погледът на Левски каза: „Добър ден, хаджи. Помниш ли как си говорихме през нощта, когато бях гостенин в къщата ти на остров Халки?“, а погледът на хаджията отвърна: „Помня. Запомням всичко, което се случ­ва в живота ми. Сега пак се срещаме и аз против волята си ще трябва да изпълня задълженията си на турски чиновник“.

След края на играта на девети януари 1873 година затвор­никът разведри лицето си и престана да мисли за това, което се бе случило след Коледа. Още нещо трябваше да свърши, преди да си отиде от този свят, то беше най-важното и той се залови да го прави, наричайки го „другото мислене“.

Изправи се с невъзмутимото си лице пред света и спокой­но каза: „Аз съм българинът Васил Левски, който скоро ще бъде обесен, но сега съм още с вас, с всичките добри човеци по земята, и вие сте мои приятели“. Мисълта му прелетя над Ловеч и Карлово, над Узунджово и над Плевен, над Босфора, над Калемегдан в Белград и над улиците в Букурещ и в Браила и той отново усети колко голям и хубав е белият свят. Зад Сърбия е Италия, а там хората са други, защото в израза на лицата им личи споменът за Гарибалди и за неговия поход, кой­то им беше донесъл свободата. Още по-нататък е Франция и там също са други людете, защото преди време големи и много умни хора бяха ги въодушевили с думи за свободата, братство­то и равенството. Той, Васил Иванов Кунчев от Карлово, беше работил три години, за да се променят по същия начин и хората в Българско, и сега с тиха гордост си помисли, че неговата за­дача беше по-трудна от задачата на Гарибалди и на френските мислители, защото българите не тръгват лесно след идеята, а мнозина все още чакат онази тепсия. Някои са против револю­цията заради страх и простодушно преклонение пред властта – как тъй ще тръгна против нея, власт е това! – а други умно обясняват: „Вярно е, че ни потиска турчинът, но той потиска дребните хорица, а пред издигналите се и забогатели българи прави темане, казва: „Буюрунус, ефенди!“ и е готов дори да измекярства срещу добра плата. Това е пътят, байно! Трябва да станем всички издигнати и богати, а аз мисля, че можем да ста­нем такива, защото сме по-окумуш от турците. Ще завладеем с парите си държавата и без пукот на шишанета ще спечелим свободата си. Нямаме сега интерес да се отделим като малка държавица от империята, защото… Знаеш защо“.

Беше спорил с такива, беше им казвал, гледайки ги в очите, че само отдалечаването от османските табиети за управление на държавата и възприемането на европейския тертип е нещо добро за българина и че истинска свобода има този, който освен пари притежава и оръжие и власт, а турчинът няма да позволи на българите да ги имат. Изслушваха го и най-образованите от­ново заинатено казваха: „Не си прав!“, а по-простите излагаха свои аргументи: „Аз съм кундурджия, бай Василе. Ако стане и тука Европа, българите ще подносят европейски обувки и моят занаят ще изчезне, а аз не искам децата ми да останат гладни. Нека да си е турско“.

Имаше, слава богу, достатъчно на брой българи, които каз­ваха: „Под турския ярем не може да се живее нормално и чо­вешки, аз самият не мога да живея нормално и човешки, макар че с гайтанджийските си чаркове изкарвам гечинмека[i] на фами­лията си. Свобода ни трябва и нашенско управление, българи да са пашите и каймакамите. Не се търпи повече!“. С много такива хора беше работил при съставянето на комитетите и с много други още не се бе срещал, но знаеше, че ги има, защото роденият да бъде човек винаги стига до простото „Искам да съм свободен!“. Труден, но велик беше пътят до това „Искам!“ и божия повеля беше хората с мъжки сърца да преминат по него, много българи го бяха извървели и бяха готови за бунт, но за бунта беше нужно те да се съберат в мощна войска, ко­ято да се подчинява на идващи от едно място команди. Някой трябваше да обиколи пет или десет пъти българските земи, за да направи това обединяване. Той, Васил Левски от Карлово, беше казал решително: „Аз съм! Няма кой друг“ и три години беше работил честно и всеотдайно и чиста беше сега съвестта му, макар че мнозина не го разбираха и дори помощниците му Димитър Общи и Ангел Кънчев го обвиниха в липса на дове­рие към тях, а Анастас Попхинов от Плевен изрече и закана: „Недей ми току стъпя на краката, че ще се изправя един път и ща та клъцна в челото, та няма да ме забравиш за секоги“. Той махна с ръка, знаейки, че има нужда от други помощници, и ги търсеше, но не можа да ги намери. В комитетите се записваха по петима, по шестима, по десет или по петнайсет души и ма­кар че бяха много честните и умни човеци сред тях, нямаше нито един, за когото той можеше да рече: „Този ще работи не по-зле от мене!“. Беше обяснил в едно писмо, че работникът за българската свобода трябва да бъде разсъдителен, постоянен, безстрашлив и великодушен и че ако само едно от тези качества му липсва, то той ще провали делото. „Затова още не съм по­верил работата си другиму, защото ако в едно е добър, в друго го няма“ – беше написал. За да усетят хората голямата истина в думите ти, трябва да си се хвърлил надолу с главата в револю­цията, тя да е изпълнила тебе със съдържанието си и ти да си я изпълнил с готовността си за саможертва. Ако беше срещнал такъв и го бе преценил за по-умен и по-добре разбиращ пред­начертанието от него, щеше му кажа с чисто сърце: „Откога те чакам, братко! Подхващай работата и я развърти както знаеш, а пък аз ще ти бъда помощник, ако ме приемеш“. Петдесет или сто властно влизащи в душите на обикновените хорица с решител­ността, с волята си и със знанието си деятели трябваше да има в Българско и той ги виждаше в мислите си – умни, решителни, мъжествени и твърди. „Къде сте, братя?“ – искаше да извика.

Каравелов му прати за помощник неграмотен човек, който трябваше да отговаря на въпросите на образованите даскали и попове из Българско и да им разяснява предначертанието. Дру­гият от двамата Каравелови пратеници беше учил в две учили­ща в чужбина, но беше още на двайсет и две години и не знаеше, че революционното водачество е занаят, който се учи с години. „Слушай, Ангеле – му каза веднъж. – Като на учен човек ще ти река, че в тая работа да се научи като тебе човек да я върши не­погрешимо, то трябват му не по-малко от четири години да се скита на всяка страна и да се среща с различни мнения и хора.“ Ангел Кънчев се разсърди и го обвини, че иска да си присвои повече привилегии, но не беше прав. „Хора са нужни, хора!“ – почти постоянно звучеше вик в ума му, а хора от онзи особен вид нямаше. „Нямаме хора във Влашко! – беше написал в едно писмо през 1871 година. – Година време стоях да гледам тия ко­медии и станах, та си дойдох в Българско.“ После дойде време, когато със същото огорчение можеше да каже или да напише: „Нямаме хора и в Българско!“, но не можеше към тези думи да прибави: „И станах, та си отидох от Българско. Оправяйте се без мене. Има да отсвирювате десетилетия още“.

Отиваше си не по собствено желание, а заради нещастно стечение на обстоятелствата и от тук натъй българите тряб­ваше наистина да се оправят без него. Ще могат ли, или ще отсвирюват? Усмихна се и поклати глава: „Няма незаменими хора. Знам как ще се стигне и без мен до свободата. Сега знам“.

[i] Препитанието. – Бел. ред.