Никос Казандзакис (снимка: Μουσείο N. Καζαντζάκη)

Никос Казандзакис (Νίκος Καζαντζάκης) е гръцки писател, поет, драматург и мислител.

Приеман за най-важния гръцки писател и философ на 20 век, той получава световна известност след филмирането на романа му „Алексис Зорбас“ под името „Зорба гъркът“ през 1964 г. с Антъни Куин в главната роля.

Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в Ираклион, Крит, днешна Гърция, тогава в Османската империя.

Той е сред най-талантливите гръцки писатели.

Автор е на есета, новели, поеми, трагедии, пътеводители и преводи на класически произведения като „Божествена комедия“ на Данте и „Фауст“ на Гьоте.

Както своя герой Одисей (от епическата поема „Одисея“, съдържаща 33,333 стиха и публикувана през 1938 г.), Казандзакис прекарва по-голямата част от артистичния си живот извън Гърция – изключение правят годините на Втората световна война.

Някои от произведенията му са свързани с историята и културата на неговата родина и с мистичната връзка между Бога и човека. През 1957 г. Казандзакис не спечелва Нобелова награда заради един единствен глас – печели я френският писател Албер Камю.

Днес си припомняме защо го обичаме:

Никос Казандзакис в цитати, размисли и кратки откъси от произведенията му

“Почувствах още веднъж колко простичко и достъпно нещо е щастието: чаша вино, печен кестен, звуците на морето. Нищо повече.”

“Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.”

„Δεν ελπίζω τίποτα. Δε φοβούμαι τίποτα. Είμαι λεύτερος.“
„Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“

“Истинските учители са тези, които използват себе си като мостове и канят учениците си да минат по тях.”

“Човек се нуждае от малко лудост, защото в противен случай не смее да отреже въжето и да бъде свободен.”

“След като не можем да променим реалността, нека променим очите, през които я виждаме.”

“Имаш четка, имаш цветове – нарисувай си рай.”

“Идваме от тъмната бездна и свършваме в тъмната бездна. Краткият период, в който има светлина, наричаме живот.”

“Нека младостта управлява своето време. Тя няма да се върне, затова бъдете смели и не съжалявайте за нищо.”

“Идеалният пътешественик винаги си създава идеална страна, към която да пътува.”

“Каква странна машина е човекът! Пълниш го с вино, хляб, риба и репички, а от него излизат въздишки, смях и мечти.”

“В живота ми най-големите ми благодетели са били моите пътувания и мечти. Много малко хора са ми помагали в трудностите.”

“Само една жена съществува в този живот – една жена с безброй лица.”

“Единственият начин да служиш на себе си е да служиш на другите. Или да се опитваш да ги спасиш – това е достатъчно.”

“Ако бях огън, щях да горя. Ако бях дървосекач, щях да сека. Но съм сърце и затова обичам.”

“Всеки си е башка луд; но най-голямата лудост е, струва ми се, да не си никак луд.”

“Този човек — рекох си аз — не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.”

“Когато господ извадил — проклет да бъде този час! — реброто от Адам, за да създаде жената, дяволът се превърнал на змия и — хап! — грабнал реброто и побягнал… Спуснал се господ, хванал го, но дяволът му се изплъзнал и в ръцете на господа останали само рогата му. “Добрата стопанка — рекъл господ — и с лъжица преде. И аз с рогата на дявола ще направя жената.” Направил я и ни взеха дяволите.”

“Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа.”

“Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст — да трупаш златни лири — и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш цялото си състояние във въздуха!”

“— Свива се човешкото сърце — рече Зорбас. — Не бива да му се сърдим, когато вали.”

“Остави хорицата на мира, началство, не им отваряй очите; ако им ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват!”

“Целият живот е неприятност. Само смъртта не е. Да си жив означава да разхлабиш колана и да търсиш неприятностите.”

лакат от филма "Зорба гъркът" с Антъни Куин и Алън Бейтс в главните роли

лакат от филма “Зорба гъркът” с Антъни Куин и Алън Бейтс в главните роли

“Началство, харесвам те прекалено много, че да не ти го кажа. Имаш всичко, само немаш лудост. Човек има нужда от малко лудост или никога няма да може да скъса въжето и да се освободи.”

“- Защо! Защо! Не може ли най-сетне човек да направи нещо и без защо? Ей тъй, за кеф.”

“- На, кълна се в морето бре, момчета — когато видях смъртта пред себе си, нито за Богородица се сетих, нито за свети Никола! Извърнах се към Кулури, помислих си за жената и извиках: “Ех мари, Катерина! Де да бях сега в леглото ти!”

“Ех, началство – каза той, – да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора – всички да се прегърнем?”

“Рядко съм изпитвал такава радост през живота си. Това не беше радост, това беше някакво възвишено, абсурдно, неоправдано настроение. Не само неоправдано, но и в разрез с всяко основание – бях загубил всичките си пари… всичко беше загубено.
И тъкмо сега изпитвах едно неочаквано чувство на избавление. Сякаш бях открил в суровия, мрачен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче. И започнах да играя и аз с нея.”

“- Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? – извиках аз.

– Някоя машина ли го е откъснала? – настоявах аз.
– Каква машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!
– Сам ли? Защо?
– Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! – каза той, като повдигна рамене. – Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! – фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: “Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!” Това ще рече човек, ти казвам: свобода!
– И тъй? – рекох. – Ами пръстът?
– На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата…
– Ами не те ли заболя?
– Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата – тури му сатъра тогава!

Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш…”

“- Може и да остана… – казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. – Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.

– Не, не си свободен – каза той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…

– Ще я скъсам някой ден! – казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
– Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне – отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?”

“Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…”

илюстрация към цитатите от Никос Казандзакис

Още за и от Никос Казандзакис:

“Аскетика”: между философията и поезията. Където Бог е глагол, а човекът – “направен от кал и сънища” (ревю и избрани цитати)

Откъс от “В дворците на Кносос” на Никос Казандзакис

Повечето ни читатели намират статията за вдъхновяваща. А ти?
  • удивителна (17%)
  • вдъхновяваща (70%)
  • любопитна (3%)
  • забавна (3%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (3%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (3%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук