Любимата поредица (Не)познатите визуални артисти на България ни отведе до разнолик творец, когото следим отдавна – с любопитство и удоволствие. С Иво Димчев разговаряме за музика, книги и картини. Както и за „зоните на здрача, до които в ежедневният си живот не смеем много да се мотаем…“

Запознайте се:

Малко след премиерата на първия ти студиен албум Sculptures, музикалното списание Skug те нарече: „измамник, екстровертен агент на промяната, театрален звяр експериментатор“. Ти как би се нарекъл?

Бих добавил и предател. Обичам да предавам себе си, обичам да изменям на концепциите си и въобще на всичко, дето има претенцията, че е адски важно и сакрално. Защото

дълбоко вярвам, че нищо в земния ни краткотраен животец не е достатъчно важно, незаменимо и свещено, колкото ни е удобно да си мислим.

Вселената се променя и разширява непрекъснато, кои сме ние да твърдим, че има фискирани стойности от каквото и да е било естество. То просто няма. Всичко практически тече в една или друга посока. Всичко е в един постоянен разпад и пренареждане.

Та някак, понеже очевидно подсъзнателно вярвам в това с цялото си същество, именно това ми усещане за глобална непостоянност ми помага много често по един доста отговорен и професионален начин да си дърпам килимчето под собствените си крака.

Разкажи ни за премиерата във Виена. Как я видя от сцената?

Ох, мислех си че понеже това е все пак Фолкстхеатър, една огромна супер красива и реномирана сцена, аз като изляза и ще се гипсирам от стрес и въобще, че няма да ми бъде приятно и по-скоро го виждах като една луксозна голгота.

Обаче стана точно обратното. Излязох пред 800-те човека в претъпканата зала и в същия този миг разбрах, че съм си вкъщи и принадлежа на това място, на тази публика, на този момент и просто трябва единствено да му се наслаждавам, колкото мога повече, за да могат и хората в салона да му се наслаждава. И горе долу така се и получи.

Учуди ли те публиката с някоя от реакциите си?
Винаги се учудвам на това колко добре се забавляват хората от глупостите, които говоря между песните.

А критиката след концерта?

Когато много хора дойдат да ти кажат след концерта, че просто адски много те обичат, това значи, че са ти се доверили на едно много изконно човешко ниво. Че не просто са се наслаждавали на формите или на музиката или уменията ми, а са успели да наблюдават движенията на душата ми.

Когато допуснеш хората толкова близо до себе си и свалиш картите, те го оценяват и обикновено са много благодарни.

Казваш, че пееш за банални неща и все пак хората искат да слушат песните ти отново и отново. Някои споделят дори, че бебетата им заспиват само на твоя музика. Или че им „проваляш деня“, защото не могат да спрат да въртят парчетата… На какво отдаваш тези ефекти? И как те карат да се чувстваш?

Първо се шокирам. После ми става едно изпълнено с любов. После егото ми излита в космоса. После ми става едно отговорно и леко напрегнато и си давам сметка, че работата е дебела и трябва да подходя с повече сериозност.

Има ли автобиография в текстовете ти? А в замисъла на пърформансите?

Винаги има автобиография. През последните 20-тина години аз много не обичам да чета книги и основния драматургичен материал за спектаклите и песните си черпя от собствения си живот, от страховете и слабостите си и пътя, по който минавам, за да се справям или да се провалям в тях.

Наскоро сподели на фейсбук стената си: „оказва се, че за последните 15 години съм направил около 40 авторски пърформанса разчекнати между всякакви формати и естетики!! Чудя се дали да не седна и да се отдам на един потресаващ и чудовищно безметежен размисъл или да направя още 40?“ Какво реши?

Ние си мислим често, че можем нещо да решим самостоятелно, но това е голяма заблуда. Всичко вече е решено. Всеки си има предназначение в земния си път. Това, което най-много можеш да направиш е просто по-малко да пречиш.

Изцелява ли съпреживяването на изкуството? Теб? Публиката ти? Възможно ли е да бъдем „измити и изчистени от удивителната енергия“?

На мен много ми помага. Наместват ми се някакви неща. Голяма част от работата на сцената е свързана с несъзнаваното или определени пластове от него.

Това са зони на здрача, до които в ежедневният си живот ние не смеем много да се мотаем или просто нямаме достъп.

Компресията в изкуството, емоционалното налягане, прецизното боравене с различни архетипни образи дава директен достъп до тези зони, които ние, искаме не искаме, съдържаме в себе си и това са пластове от съществото ни, които определят понякога по-голямата част от изборите, които правим в живота си.

Затова е ок да бъдем там по-често, затова е ок да познаваме тези места в себе си, ок е да ги приемем и в най-добрият случай да боравим с тях, ако е необходимо да ги променяме.

Сценарий, музика, костюми, звук, осветление – всичко ли държиш да създаваш за спектаклите си?

В крайна сметка тези елементи създават една органична цялост. Нещата сами се нареждат в правилния ред, а правилният ред има безброй много варианти. Не се страхувам да определям сам съдържанието на сценичната цялост, защото знам, че центърът е важен, всичко останало подлежи на промяна и не би трябвало да се сакрализира.

Какво те вдъхновява да композираш и да рисуваш на сцената, насред няколкочасов пърформанс?

Създаването на музикални композиции под формата на песни е моя страст.

Преди го правех само за да орнаментирам с тях спектаклите си, но последните години, когато разбрах , че наистина имам талант да пиша песни, гледам да не спирам. Не знам колко дълго ще живея, затова смятам, че колкото повече красиви песни напиша, толкова по добре, те ще останат след мен и други хора ще ги пеят. Аз съм обсебен от нуждата да създавам култура.

Същото важи и за картините. Но за картините имам нужда от дисциплина. А и е и много мърлява работа, поне в моя случай. Затова съм включил рисуването в програмата на този дългочасов пърформанс, за да се самозадължа поне два часа на ден да създавам изкуство именно в този вид.

Издал си и две книги. Разкажи ни за тях.

Едната е сборник на всички мои спектакли и представя много богат снимков материал , но също така всички драматургични текстове, които съм създал за тези спектакли, около 30 на брой. Сметнах, че е необходимо целият този труд да се архивира по един красив начин и отделих една година от свободното си време за да създаването на този албум.

Другата книга – „Лирика и Педератуси“, е сборник от мои текстове, които съм писал в социалната мрежа. Аз обичам да пиша и често се опитвам да превръщам личните преживявания в литература. Понякога ми се получава.

„Цикленето е бавна смърт. Единствено в непрекъснатата промяна и разширение виждам някакъв смисъл“, казваш. Накъде се разширяваш сега? Какви промени ти предстоят?

Напоследък се опитвам да се развия като музикант и вокалист. Това винаги е било нещо като хоби и, както казах, по-скоро е украсявало основната ми работа по спектаклите, но сега искам да стигна до по-високо професионално ниво. Виждам, че хората имат нужда от песните ми и искам това, което им давам да е със изключително високо качество.

Списание „Ню Йорк Таймс“ отдавна те е припознало като „гений на съвременното изкуство“. А ти на кои артисти се възхищаваш? В пърформанса, театъра, музиката, скулптурата, живописта…
Възхищавам се на хората, които остават верни на себе си и не следват модите и клишетата. Харесвам артисти, които са крайно самокритични и работата за тях е религия.

Харесвам артисти, които загубват човешки вид в желанието си да обгрижат изкуството си.

За да си истински артист, ти не можеш да бъдеш просто човек. Когато си напълно отдаден на творението си и споделянето му, свръхчовешкото става твой втори дом. И това се случва по един доста естествен начин, но никога не може да се случи без огромно количество любов.

Албена Лимони, която ни доведе до теб в поредицата (Не)познатите визуални артисти, написа: „След този цитат: „Ако душата изостава в деня някъде зад нас, то човек трябва да има от онези тихи места, в които тя да може да го догони.”, бих попитала твореца Иво Димчев дали успява да намери тези тихи места на отчуждение от околния свят?  И в коя част на планетата се чувства най-разбран от почитателите си или пък отговорът не е еднозначен?

Хората са хора и в Орландовци и в Манхатън. Когато това което правиш е истинско, тогава интелектуалното или икономическото състояние на зрителя, няма абсолютно никакво значение. Вие ставате едно цяло.

А на теб какво ти се иска да попиташ и кого? 

Нямам въпроси към никого, защото нямам нужда от отговори. Въпросът е един вид насилие. Към себе си го приемам. Но към другите не мога да го упражня.

Иво Димчев може да чуете на живо на 23 ноември в София, клуб Терминал 1, или в Spotify.
Още за него и предстоящите му концерти по света, може да откриете тук.

С всички гости в поредицата (Не)познатите визуални артисти на България може да се срещнете тук.