„Дете във времето“ на английския литературен талант Иън Макюън (Изд. „Колибри“) е книга за загубата и живота след нея. Тя ни разкрива тихото страдание и психологическата битка за живот в момент, в който на някого се е случило немислимото и непрежалимото. Това е роман за детството, за спомените, за семейството и неговите предизвикателства. За обществените стереотипи и за капаните на властта. За оцеляването и за решението да се примириш пред ударите на съдбата. Това е и роман за надеждата, за новото, за верните приятели и за самотата, която лекува.

---

Книги на Иън Макюън може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Сюжетът и впечатленията

Стивън Луис е детски писател. Една събота сутрин отива с тригодишната си дъщеря Кейт на пазар в близкия супермаркет. Точно преди да излязат, едно кратко разсейване от негова страна – и дъщеря му е отвлечена. За миг. С тази мъчителна сцена започва „Дете във времето“, един от най-обичаните романи Макюън, за който той получава наградата „Уитбред“ за 1987 г.

Водовъртежът на скръбта, опустошителното въздействие на това събитие върху отношенията с жена му и приятелите му са описани с дълбоко психологическо проникновение чрез болезненото възстановяване на всеки изминал миг, над който е надвиснало неумолимото „Защо, защо?“. Всички връзки на героите със света са разкъсани, живеенето по навик става мъчително ежедневие.

Романът на Макюън ни показва няколко гледни точки върху децата, тяхното място в обществото и детството и детските емоции. На преден план е историята на Кейти, спомените на нейните родители и усилията им да притъпят болката от изчезването й. Всяка подробност от нейния живот до онзи ден в супермаркета ми беше много интересна, най-малкото защото очаквах, че ще има развръзка по тази нишка от сюжета. Един от най-емоционалните моменти в книгата за мен беше, когато Стивън смята, че я намира в двора на едно училище. Това е момент, който той си е представял много пъти преди това, но дали се развива както е очаквал?

На второ място проследяваме работата на Стивън в правителствен комитет за възпитанието на децата. Тази част от книгата ни разкрива нагласите на английското общество спрямо възпитанието на най-малките. Виждаме циничното отношение на властимащите към експертите и грешките, които политиците допускат във вземането на изгодни за политиката решения, които касаят чувствителен обществен интерес. Авторът не крие позицията и критиката си по темата. Не липсва и критика към неспособността на масовото общество да търси информирани решения. По тази причина често демагогията побеждава разума. Дори и в най-образованите общества.

Паралелно с болката по дъщеря си, Стивън се изправя и пред необходимостта да научи болезнени истини за своето детство и младостта на родителите си. Виждаме, че всяко поколение се изправя пред своите предизвикателства. Не можем да ги съдим или да ги мерим с един и същи аршин. И тук разбираме, че най-важното нещо в общуването между поколенията е разбирането и приемането на различията. Както и осъзнаването, че никога не можеш да научиш всичко – дори за най-близките си. Щастието и болката са присъщи на всеки от нас и всеки от нас си ги изживява по своему.

На по-заден план проследяваме и съдбата на един успешен възрастен, който копнее да живее по момчешки. Той е нещастен в света на порасналите и не успява да намери мястото си сред тях, въпреки подкрепата на най-близките.

Не на последно място, „Дете във времето“ е книга за приятелството, подкрепата и любовта. Но също и за самотата и лечебната й сила. Човек трябва да се научи да балансира между социума и вътрешния си свят. Именно балансът между двете може да ни помогне да живеем пълноценно. Личната болка трябва да бъде изживяна – без намесата и непоисканите съвети на другите. Но подкрепата на любимите хора пък ни дава силата да бъдем пълноценна част от обществото. И двете са еднакво важни. И без двете сме непълни.

„Не се утешаваха взаимно, не се докосваха, не се любеха. Предишната им близост беше вече мъртва. Затворени в себе си, двамата изживяваха поединично загубата си, но ето че започнаха да покълват и семената на безмълвни обвинения“. Такова е началото на разказа за една невероятно болезнена загуба, чийто край е още по-невероятен. Но Иън Макюън не го разкрива предварително. Оставя го за верните почитатели на блестящото му перо.

Избрани цитати

–        Времето – не непременно каквото е, защото кой ли е наясно с това, но такова, каквото го е създало човешкото мислене – с мономаниакална ярост забранява даването на втори шанс. Не съществува абсолютно време – така твърдеше приятелката му Телма, беше го казвала по различни поводи, – не съществува независима същност. С изключение на нашето конкретно и недостатъчно разбиране.

–        Идеята, че колкото по-образовано е едно общество, толкова по-лесно може да се разрешат проблемите му, беше угаснала безмълвно. Беше умряла заедно със смъртта на едно повсеместно разбиране, че, общо взето, животът ще става по-добър за все повече хора и че отговорността на правителството  е да постави драмата за усвоения потенциал и разрастващите се възможности.

Именно слабите не умеят да правят разлика между света, какъвто е, и света, какъвто биха искали да бъде. Не бъди слаб, казваше си той, опитай се да оцелееш.

–        Тогава чудно ли е, че светът се ръководи от морони, след като именно тези малоумни душици маршируват към избирателните урни, тези „обикновени хора“ – любимият израз на всички водещи, – тези инфантили, които просто жадуват не за друго, а да им казваш кога трябва да се смеят. Стивън надигна бутилката, отпи. Беше готов до един да ги лиши от граждански права.

–        Да, трябва да си дете, каза си Стивън, за да се поддадеш на неизбежното. Кейт нямаше да си мисли за колата, оставена на цяла миля оттук, нито за горките покрайнини, нито за целия ден, останал зад гърба им, пътища, мнения, правителство. Гората, ето този паяк, който преде нишката си, този бръмбар, който с мъка се катери по стръкчето трева – те ще бъдат всичко, моментът е всичко. Имаше нужда от нейното благотворно влияние, от уроците й как да се празнува малкото и конкретното; как да изпълниш настоящето и да бъдеш изпълнен от него  до степен, в която идентичността се стопява до нула. Част от него беше винаги някъде другаде, никога не внимаваше, никога не приемаше нещата много сериозно. Не беше ли това представата на Ницше за истинската зрелост – да постигнеш сериозността на детето, което си играе?

Само когато пораснеш, може би дори чак когато самият ти имаш деца, наистина разбираш, че собствените ти родители са имали пълноценно и сложно съществуване, преди да се родиш.

Други ревюта – „Машини като мен“ – Макюън за човека и (не)съвършения интелект | Jasmin.bg

Малко за Иън Макюън

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина”, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета”, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота”, „На плажа Чезъл”, „Солар”.

Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър”, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“.

През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.