Адмирал Хейден на площад „Виктория“

Ери Ставропулу

Текстът е публикуван в тематичния календар за 2020-та на Съюза на писателите (Атина) „Литература и революция“.

Откак съм се родила живея на улица „Хейден“ в Атина. В училище научих, че руснакът Л. Хейден (1773-1850) е бил един от тримата командващи флотите на европейските сили в морската битка при Наварин[1] (8 октомври 1827) срещу турско-египетската флота на Ибраим паша. Другите двама били англичанинът Е. Кодрингтон и французинът А. Деригни, които много по-късно гръцката държава е обезсмъртила в успоредни на „Хейден“ улици в същия район.

Дали интересите на страните, които са представлявали с присъствието си в Средиземноморието, дали елинофилските чувства, са накарали тримата адмирали да действат заедно за разгромяването на турско-египетската флота? Не зная. При все това, тази морска битка има решаващо значение за окончателната победоносна фаза и изхода от Революцията започнала през 1821 година. Тя е доказателството на практика, че Великите сили от района по техни си причини били приели неизбежността от създаването на една малка и слаба независима гръцка държава под тяхно влияние.

Минали са години и Гърция се готви да чества 200 години от Революцията, като същевременно е подлагана на изпитанията от последствията на дълбока икономическа и социална криза. Името на моята улица извиква в паметта далечния исторически път на страната и спомените ми бележат постепенните изменения настъпили в моя градски квартал.

Все пак, питам се дали Великите сили в наше време, които в общи линии са същите и техните флоти патрулират, както и тогава, в Средиземноморието и в Егейско море, биха се притекли отново заради техните интереси да ни „спасят“ от съвременните султани, които ни заплашват.

Питам се също така, гледайки по улица „Хейден“ бежанците и мигрантите пристигнали в страната ни бедни и преследвани, да преминават с жените, децата и оскъдното си имущество, търсейки спасение от войната и бедността, дали някога хората ще отвоюват истинската и пълна свобода?

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

Биографична бележка

Ери Ставропулу е почетен професор по новогръцка филология, от Философски факултет на Атинския университет. Изследователските и авторските й интереси обхващат поезия, проза и критика на литература от 19-ти и 20-ти век с акцент върху литературата на Седемте Йонийски острова и следвоенна проза. Също така се занимава системно с творби в проза на тема Мала Азия и въпроси свързани с издаването на текстове на новогръцки. Член е на Асоциацията на писателите – Атина, на Гръцкото дружество по общо и сравнително литературознание и на Обществото за проучване творчеството на писателя Александрос Пападиамандис (1851 – 1911). Заедно с Христос Алексиу е директор на списание „Въпроси на литературата“ (Θέματα Λογοτεχνίας).

Сред десетте нейни авторски книги са: „Библиография на преводите на новогръцка литература (1986), монографията „Панайотис Панас (1832 – 1896). Един радикален романтик (докторска дисертация, 1987), събрани изследвания със заглавие „Предложения за прочит на прозата на една епоха (Мицос Александропулос, Спирос Пласковитис, Андреас Франгиас, Мариос Хакас, Димитрис Хадзис)“ (2001); филологически издания с предговор и коментар: Костантинос Хадзопулос, „Разказите“ (1989), Йоанис Полемис, „Подбор стихотворения“ (2005), Константинос Теотокис, „Цената/Честта и парите“, в която е включена и студията й „Влюбените героини на Конст. Теотокис и техните литературни посестрими: вариации на една типология (2019), както и филологическите издания на неиздавани творби: Янис Бератис, „Един двойник.Фрагменти от една изгубена книга“ (2001), Дидо Сотириу, „Случайна среща и други истории“ (2004), Дидо Сотириу, „Децата на Спартак“ (2011) и Янис Бератис, „Черниото досие“ (2015).

Участвала е в множество научни конференции в Гърция, Европа, Канада, Египет, Грузия и е публикувала повече от 140 авторски статии и студии.

***

Руският адмирал Лонгин Хейден (от холандски произход, Lodewijk Sigismund Vincent Gustaaf van Heiden), името му на руски е Лонгин Петрович Гейден е роден през 1772 г. в благородническо семейство в Северна Холандия. Съвсем млад постъпва в холандската флота и се отличава в преследването на пиратството в Средиземно море и Индийския океан. През 1795 г., когато по време на Наполеоновите войни френската армия нахлува в Холандия, той се завръща в родината си и воюва на страната на главния губернатор на Холандската република Вилхелм V, на когото помага да намери убежище в Англия. След завръщането му, Хейден е хвърлен от френските власти в затвора като реакционер, но успява да избяга и да отиде в Русия, където през 1810 г. получава руско поданство.

Взима участие във войните срещу Наполеон и през 1817 г. руският цар Александър I го произвежда в адмирал. След Лондонското споразумение от 1827 г., с който трите Велики сили от онова време (Англия, Франция и Русия) искат непосредствено примирие между Османската империя и въстаналите гърци като необходимо условие за започване на преговори, морските ескадри на тези държави получават нареждане да отплават към гръцките морета, за да осъществяват надзор върху прилагането на условията от договора.

Хейден отплава с флагманския кораб „Αзов“, (отличил се в тази морска мисия и сражението при Наварин, за което е отличен с Георгиевски флаг), от пристанището в Кронщад заедно с още седем военни морски съда и пристига в началото на октомври в Наварин, където се намират английският адмирал Кодрингтон[2] и френският Дериньи[3], начело на морските ескадри на Англия и Франция. След неспазване от страна на Османската империя на поетите договорености и ангажименти, зверствата и прилаганата от Ибраим паша тактика, тримата командващи флотите отбелязват в съвместно комюнике последствията от неговите действия и решават да действат, като го принуждават да се съобрази с решенията на техните държави. Хейден убеждава и останалите адмирали да отплават към пристанището на Наварин и в последвалата морска битка (8 октомври 1827) турско-египетският флот е разгромен, отваряйки пътя към независимостта на Гърция

Хейден остава в Гърция и след пристигането на първия губернатор на новосъздадената гръцка държава по време на преходния период, когато тя е под протекцията на Великите сили – дипломата и политик служил като министър на външните работи на Руската империя, Йоанис Каподистриас (Корфу, 1776 – Навплио, 1831), с когото установява сътрудничество и му помага в усилията за справяне с пиратството в Егейско море. В Русия, където се завръща през 1831 г., е назначен за адютант на цар Николай I. През следващата година посещава за последен път родната си Холандия, където бива посрещнат с големи почести от монарха Вилхелм I.

Хейден умира в Ревал (днес Талин, Естония) на 5 октомври 1850 г., на 78-годишна възраст.

Улици наименувани в чест на адмирал Хейден има в различни квартали и райони на Атина – Перистери, Неа Лиосия, Илиуполи, в Пирея, в Гаргалиани в Пелопонес, в Неес Пагасес край Волос, във Василико на остров Евбея и др.

Олга Кациарди-Hering, историк, почетен преподавател от Атинския университет „Йоанис Каподистриас“,отбелязва специално за нашия сайт, че руснаците нямат толкова голям принос за справянето с пиратството. По-големи са заслугите на австрийците, (които са съюзници на Османската империя, при все че твърдят, че заявяват неутралитет), както и англичаните, а и първият управник на свободната гръцка държава Йоанис Каподистирас. Корсари и пирати в служба на гръцкото революционно правителство са действали, редувайки се, като съвсем не сме убедени, че „триумвиратът“ на съюзените Велики сили е действал мотивиран от елинофилски чувства. (Впрочем, Кодрингтон е бил обвиняван от собственото му правителство след битката при Наварин, и самият той е заявявал, че не е елинофил, а изпълнява дълга си). По-скоро това става поради необходимостта да бъдат прекратени пиратските набезите и да се възцари спокойствие в моретата на Леванта, където те са имали икономически интереси. Дори няколко дни преди самата морска битка при Наварин трите съюзени сили изпращат документ-нареждане към гръцкото правителство да направи каквото е нужно, за да бъде спряно пиратството. Тези въпроси са третирани в научно издание, което отива за печат. Повече по темата ще може да бъде прочетено в книгата „Действията на австрийската армада против Гръцката революция. Дипломация и война“ в съавторство на Олга Кациарди-Hering и Димитриос М. Кондогеоргис, която предстои да излезе през лятото от Фондацията за парламентаризъм и демокрация към Гръцкия парламент.

Здравка Михайлова, от Атина

Монументалната скулптурна композиция на площад „Виктория“ в Атина

Скулптурната композиция, изобразяваща Тезей и Хиподамия, се намира на пл. „Виктория“ в центъра на Атина. Изработена е от германския скулптор Йоханес Пфул (Johannes Pfuhl) (1846-1914) за площад в Мюнхен. Закупена от Атинската община през 1924 г., по времето на кметуването на Спиридон Пацис (1862-1954).

„Атинеописецът“ Костас Бирис (1899-1980) споменава, че творбата е дарение направено от дъщерята на преподавателя по археология в Атинския университет Атанасиос Русопулос (1823-1898), София (1867-1952) към атинската община през 1927 г. София е била съпруга на сина на скулптора Ernst Pfuhl (1876-1940), археолог, автор на студия за живописта и графичното изкуство на гръцки художници (Мюнхен 1923).

Творбата е поставена пред Градината на Музите на площад Синтагма, а през 1938 г. е преместена на пл. „Виктория“ (тогава пл. „Кириаку“). Тя е поставена на висок мраморен постамент, като скулптурната група е пирамидално организирана, в изключително динамичен порив на движение, в стилистиката на късния барок, с театрални извивки, благодарение и на извъртените, диагонално преплитащи се оси. Темата, която третира, е причината за битката между Кентаврите и Лапитите, която е изобразена в цялата нейна напрегнатост и върху фризовете на Партенона.

Площад Виктория днес

Според една от версиите на мита на сватбеното тържество на лапита Пиритос и Хиподамия идват и кентаврите, един от които – Евритион, посяга с еротични намчерения на бъдещата невеста. Това става повод за сблъсъка между кентаврите и лапитите, който трае една година и завършва в помощта на Тезей. Композицията изобразява именно момента на драматичния принос на Тезей в битката. Мускулестият Евритион, държащ камък в ръка, се прицелващ се да удари с него също така снажния Тезей, а с другата си ръка е стиснал здраво булката. Тезей е приклещил в хватка с една ръка Евритион през главата, а с другата – за крака, за да спаси Хиподамия от разпалеността на похитителя. В долната част на композицията се вижда друга женска фигура –Лапитида, отпусната уморено.

Историята на създаването на скулптурната група е пълноценно осветлена в задълбоченото изследване на историка на изкуството Зета Андонопулу. Според написа от южната страна на творбата, тя е завършено в Берлин през 1906 г., като е отлята с техниката на електролизата през 1908 г. от фабриката на концерна WMF (Württembergische MetallwarenFabrik).

Фабриката е създадена през 1853 г. в Баден-Вюртенберг и след последователни сливания с други индустриални единици в началото на двайсети век започва да специализира в галванопластика. Скулптурната група „Тезей и Иподамия“ е смятана за едно от най-монументалните произведения на галванопластиката създадени дотогава.

Статуята, възпята в песен, бива освежена

Емблематична за пл. Виктория, скулптурата вдъхновява поета и стихописец Лефтерис Пападопулос (1935), написал стихове за песента „Статуята“ по музика на композитора Мимис Плесас (род. 1924). Изпълнена от Янис Пулопулос (1941-2020) през 1969 г. в дългосвирещата плоча „Пътят“ (“Ο Δρόμος”), която отбелязала рекордни продажби.

През 2000 г. скулптурната композиция е ремонтирана от Отдела за реставриране на древности и произведения на изкуството на атинско техническо училище, в сътрудничество с атинската община.

Отстранена е от пл. „Виктория“ за значителен период, натъжавайки свикналите да я гледат кибици по пейките наоколо, и се завръща в потегнат вид на мястото си, където сега отново се възправя, мълчалива и необичайна, на едно от най-мултикултурните места в центъра на Атина.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

[1] Също както битката при Наварин (1827), обсадата и превземането на крепостта Пилос (Наварин) от турско-египетските войски и флота през 1825 г. са едни от най-важните събития от Гръцката освободителна война 1821—1829 г.
[2] Сър Едуард Кодрингтън (англ. Edward Codrington; 1770 — 1851) — британски адмирал.- б.пр.|
[3] Анри дьо Рини, известен в Гърция като Деригни (пълното му име на френски: Marie Henri Daniel Gauthier, comte de Rigny, 1782 – 1835), френски благородник, адмирал от френския флот. – б.пр.

Ο ναύαρχος Χέυδεν στην πλατεία Βικτωρίας

΄Ερη Σταυροπούλου

Το κείμενο αυτό πρωτοδημοσιεύτηκε στο Ημερολόγιο της Εταιρείας Συγγραφέων 2020 με θέμα «Λογοτεχνία  & Επανάσταση»

Από τότε που γεννήθηκα κατοικώ στην οδό Χέυδεν. Στο σχολείο έμαθα ότι ο Ρώσος Λ. Χέυδεν (1773-1850) ήταν ένας από τους τρεις διοικητές του στόλου των ευρωπαϊκών δυνάμεων στη ναυμαχία του Ναυαρίνου. (8.10.1827) εναντίον του τουρκοαιγυπτιακού στόλου του Ιμπραήμ πασά. Οι άλλοι δύο ήταν ο Άγγλος Ε. Κόδρικτον και ο Γάλλος Α. Δεριγνύ, που πολύ αργότερα τους απαθανάτισε η ελληνική πολιτεία σε παράλληλους δρόμους στην ίδια περιοχή.

Ήταν τα συμφέροντα των χωρών που εκπροσωπούσαν με την παρουσία τους στη Μεσόγειο, ήταν και ο φιλελληνισμός, που έκανε τους τρεις ναυάρχους να δράσουν από κοινού για την καταστροφή του τουρκοαιγυπτιακού στόλου; Δεν ξέρω. Ωστόσο, η ναυμαχία είχε καθοριστική σημασία στην τελική νικηφόρα φάση της Επανάστασης του 1821. Ήταν η έμπρακτη ένδειξη ότι οι Μεγάλες Δυνάμεις της εποχής για δικούς τους λόγους είχαν αποδεχτεί το αναπόδραστο της δημιουργίας ενός μικρού και αδύναμου ανεξάρτητου ελληνικού κράτους κάτω από τη δική τους επιρροή.

Τα χρόνια πέρασαν και η Ελλάδα ετοιμάζεται να γιορτάσει τα 200 χρόνια από την Επανάσταση, ενώ δοκιμάζεται από τις συνέπειες μιας μεγάλης οικονομικής και κοινωνικής κρίσης. Το όνομα του δρόμου μού φέρνει στη μνήμη τη μακριά ιστορική διαδρομή της χώρας και οι δικές μου αναμνήσεις μού επισημαίνουν τις σταδιακές αλλοιώσεις της αστικής γειτονιάς μου.

Ωστόσο, αναρωτιέμαι, αν οι Μεγάλες Δυνάμεις της εποχής μας, που είναι περίπου οι ίδιες και οι στόλοι τους περιπολούν, όπως και τότε, στη Μεσόγειο και στο Αιγαίο, θα έρχονταν για τα δικά τους πάλι συμφέροντα να μας «σώσουν» από τους σύγχρονους σουλτάνους που μας απειλούν.

Αναρωτιέμαι επίσης, καθώς βλέπω στην οδό Χέυδεν τους πρόσφυγες και τους μετανάστες, που έφτασαν στη χώρα μας φτωχοί και κατατρεγμένοι, να περνοδιαβαίνουν με τις γυναίκες, τα παιδιά και τα λίγα υπάρχοντά τους, αναζητώντας τη σωτηρία από τον πόλεμο και τη φτώχεια, θα κατακτήσουν κάποτε οι άνθρωποι την πραγματική και πλήρη ελευθερία;

Εργοβιογραφικό σημείωμα

Έρη Σταυροπούλου

Ομότιμη καθηγήτρια Nεοελληνικής Φιλολογίας, του Τμήματος Φιλολογίας της Φιλοσοφικής Σχολής του Πανεπιστημίου Αθηνών.

Τα ερευνητικά και συγγραφικά της ενδιαφέροντα εκτείνονται στην ποίηση, πεζογραφία και κριτική του 19ου και του 20ού αι., με έμφαση στη λογοτεχνία της Επτανήσου και στη μεταπολεμική πεζογραφία. Aσχολείται ακόμη συστηματικά με την πεζογραφία με θέμα την Μικρά Ασία και με ζητήματα εκδοτικής νεοελληνικών κειμένων. Είναι μέλος της Εταιρείας Συγγραφέων, της Ελληνικής Εταιρείας Γενικής και Συγκριτικής Γραμματολογίας και της Εταιρείας Παπαδιαμαντικών Σπουδών. Διευθύνει μαζί με τον Χρίστο Αλεξίου το περιοδικό Θέματα Λογοτεχνίας.

Στα δέκα βιβλία της περιλαμβάνονται: η Bιβλιογραφία μεταφράσεων νεοελληνικής λογοτεχνίας, (1986), η μονογραφία: Παναγιώτης Πανάς (1832 – 1896). Ένας ριζοσπάστης ρομαντικός (διδακτορική διατριβή, 1987), η συναγωγή μελετών της: Προτάσεις Aνάγνωσης για την πεζογραφία μιας εποχής (Mήτσος Aλεξανδρόπουλος, Σπύρος Πλασκοβίτης, Aντρέας Φραγκιάς, Mάριος Xάκκας, Δημήτρης Xατζής) (2001),

οι φιλολογικές εκδόσεις με εισαγωγή  και σχόλια: Kωσταντίνος Xατζόπουλος, Tα διηγήματα (1989), Iωάννης Πολέμης, Eπιλογή ποιημάτων (2005), Κωνσταντίνος Θεοτόκης, Η τιμή και το χρήμα, όπου η μελέτη της: Οι ερωτευμένες ηρωίδες του Κωνσταντίνου Θεοτόκη και οι λογοτεχνικές αδελφές τους: παραλλαγές μιας τυπολογίας (2019),

και οι φιλολογικές εκδόσεις ανέκδοτων έργων: Γιάννης Mπεράτης, Ένας Σωσίας. Tα σπαράγματα ενός χαμένου βιβλίου (2001), Διδώ Σωτηρίου, Tυχαίο συναπάντημα και άλλες ιστορίες (2004), Διδώ Σωτηρίου, Τα παιδιά του Σπάρτακου (2011) και Γιάννης Μπεράτης, Ο μαύρος φάκελος (2015).

Έχει λάβει μέρος σε πολλά συνέδρια στην Ελλάδα, την Ευρώπη, τον Καναδά, την Αίγυπτο, τη Γεωργία και έχει δημοσιεύσει περισσότερα από 140 άρθρα και μελετήματα.

Ολγα Κατσιαρδή-Hering, ιστορικός, ομότιμη καθηγήτρια του Εθνικού και Καπποδιστριακού Πανεπιστημίου Αθηνών, σχολιάζει αποκλειστικά για το σάιτ μας: «Οι Ρώσοι δεν έκαναν και πολλά για την καταπολέμηση της πειρατείας αλλά οι Αυστριακοί (καθώς ήταν με το μέρος των Οθωμανών αν και διατράνωναν ότι ήταν ουδέτεροι) και οι Άγγλοι αλλά και ο Καποδίστριας. Κουρσάροι στην υπηρεσία της ελληνικής επαναστατικής κυβέρνησης και πειρατές δρούσαν εναλλάξ και δεν είμαι βέβαιη ότι οι τρεις σύμμαχοι έδρασαν από φιλελληνικά αισθήματα (άλλωστε ο Κόδριγκτων κατηγορήθηκε από την κυβέρνησή του μετά τη ναυμαχία και ο ίδιος δήλωνε ότι δεν είναι φιλέλληνας αλλά εκτελεί το καθήκον του), αλλά μάλλον από την ανάγκη να σταματήσει η πειρατεία και ηρεμήσουν οι θάλασσες στο Λεβάντε όπου είχαν οικονομικά συμφέροντα, καθώς μάλιστα λίγες μέρες πριν την ναυμαχία στο Ναβαρίνο είχαν οι τρεις σύμμαχοι στείλει έγγραφο-εντολή στην ελληνική κυβέρνηση να κάνει ό,τι έπρεπε για να σταματήσει η πειρατεία.

Περισσότερα οι αναγνώστες θα μπορούσε να διαβάσει κανείς στο βιβλίο «Η δράση της αυστριακής αρμάδας κατά την Ελληνική Επανάσταση. Διπλωματία και Πόλεμος», συγγραφείς Ολγα Κατσιαρδή-Hering, Δημήτριος Μ. Κοντογεώργης, υπό έκδοση στο Ίδρυμα της Βουλής των Ελλήνων για τον Κοινοβουλευτισμό και τη Δημοκρατία.

Ζντράβκα Μιχάιλοβα από την Αθήνα