Разгръщаме сборника „Смут в чувствата и други новели“ на Стефан Цвайг – писател с необикновена чувствителност, който владее до съвършенство изящния рисунък на психологическия портрет.

„Смут в чувствата и други новели“ (превод: Димитър Стоевски, Ива Иванова, ИК „Колибри“) е третият от поредицата сборници, в които Стефан Цвайг е представил новелите си на тематичен принцип. Настоящият том излиза за пръв път през 1927 г. и съдържа три прекрасни новели за противоречивите чувства, раздиращи човешката душа: „Двайсет и четири чаcа от живота на една жена“, „Разрухата на едно сърце“, „Смут в чувствата. Записки на тайния съветник Р. фон Д. “. Тези истории смело подчиняват въображението на читателя и транслират идеи, образи и представи, без да парадират с ерудицията на автора, който е сред най-вещите познавачи на своето съвремие.

Смут в чувствата и други новели

Стефан Цвайг

Из „Двайсет и четири чаcа от живота на една жена“

В малкия пансион на Ривиерата, където живеех тогава – десет години преди войната, – на нашата маса избухна бурен спор, който заплашваше да се изроди в яростна крамола, чуха се дори враждебни и оскърбителни думи. Повечето хора нямат въображение. Ако нещо не ги засегне пряко, ако не забие острия си клин чак до мозъка на костите им, то не може да ги разпали; но ако нещо, макар и съвсем нищожно, се случи пред самите им очи, в непосредствена, сетивна близост, то тутакси предизвиква страстната им реакция. И тя се изразява в неуместна и прекалена буйност.

Така се случи този път и в нашата напълно буржоазна компания, която обикновено мирно водеше small talk, позволяваше си повърхностни, дребни шеги и най-често след приключване на яденето се разпръсваше: германската съпружеска двойка отиваше на излет или да прави любителски снимки, дебеличкият и ленив датчанин – на отегчителен риболов, достолепната англичанка – да чете книги, италианската съпружеска двойка – да опита щастието си на рулетките в Монте Карло, а аз – да мързелувам в градинския стол или да работя. Ала този път всички ние останахме на масата, сякаш бяхме здраво скачени с куки един за друг от ожесточения спор; и когато внезапно някой от нас скочеше, то не беше както друг път, за да се сбогува вежливо, а поради несдържано ожесточение, което, както вече споменах, приемаше яростни форми.

Във всеки случай и събитието, което разбуни до такава степен нашата малка компания на трапезата, беше доста странно. Пансионът, който обитавахме ние седмината, изглеждаше отвън като отделна вила – ах, каква чудна гледка се откриваше към брега с назъбените скали! – но всъщност беше по-евтината пристройка на големия „Палас хотел“ и бе свързана с него чрез градината, така че ние, съседните обитатели, живеехме в постоянно съприкосновение с неговите гости. Точно в този хотел предишния ден се бе разразил истински скандал. Какво бе станало? С обедния влак в 12 часа и 20 минути (налага се да посоча точно времето, защото то е важно както за тоя епизод, така и за темата на нашата възбудена препирня) беше пристигнал един млад французин и бе наел стая откъм плажа с гледка към морето – само това вече загатваше за известна заможност. Но той привличаше вниманието и будеше приятно чувство към себе си не само с дискретната си елегантност, а и с извънредната си и безусловно симпатична хубост: на тясното моминско лице руси копринени мустаци се виеха над чувствено топли устни, над бялото чело се къдреха меки кестеняви вълнисти коси, кротки очи галеха с погледа си – всичко у него беше меко, ласкаво, любезно и в същото време без всякаква изкуственост и превзетост. Макар отдалече изпърво да напомняше малко за онези розови, суетно облегнати на стола восъчни фигури с тънък бастун в ръката, които във витрините на големите модни магазини представяха идеала за мъжка красота, като го погледнеше човек отблизо, всяко впечатление за конте се стопяваше, защото у него (крайно рядък случай!) любезността беше вродена и сякаш струеше през кожата. Минавайки, той поздравяваше всекиго по някакъв едновременно скромен и сърдечен начин и беше действително приятно да се наблюдава как неговата отзивчивост се разкрива непринудено при всеки повод. Щом някоя дама се запътеше към гардероба, той отиваше бързо да вземе мантото ѝ, отправяше към всяко дете дружелюбен поглед или закачка, показваше се едновременно общителен и дискретен; накъсо: той изглеждаше като един от ония благословени хора, които, убедили се в приятното въздействие на ведрото си лице и юношеския си чар върху други хора, превръщат тази своя увереност в прелест. В хотела преобладаваха възстари и болнави обитатели, на които неговото присъствие действаше благотворно; и с онази победна походка на младостта, с онзи вихър от лекота и жизнерадост, които миловидността придава по един прекрасен начин на някои хора, той спечели безрезервните симпатии на всички. Два часа след пристигането си той вече играеше тенис с двете дъщери на широкия, пълничък лионски фабрикант – с дванайсетгодишната Анет и с тринайсетгодишната Бланш; и майка им, изящната, нежна и затворена в себе си госпожа Анриет, наблюдаваше с лека усмивка как нейните две още неопитни дъщерички флиртуват с несъзнателно кокетство с младия непознат момък. Вечерта в продължение на един час той наблюдава играта ни на шах и междувременно по съвсем ненатраплив начин разказа два-три забавни анекдота; после пак се разхожда дълго напред-назад по терасата с госпожа Анриет, докато нейният съпруг, както винаги, играеше на домино с един приятел от търговския свят; а късно вечерта аз го видях в сянката на канцеларията да води подозрително свойски разговор със секретарката на хотела.

На другата заран той придружи моя партньор на шах, датчанина, на риболов и както се разбра, там, край морето, разкрил удивителни познания в тая област; после приказва дълго с лионския фабрикант за политика и явно беше добър събеседник, защото през шума на прибоя често се чуваше разлетият смях на дебелия господин. След обяда – за да се разбере положението на нещата, безусловно необходимо е да опиша подробно всички фази на направеното от него разпределение на времето – той пак седя сам около един час на кафе с госпожа Анриет в градината, игра повторно тенис с нейните дъщери, поприказва с германската съпружеска двойка в хола. После към шест часа аз отидох на гарата да изпратя едно писмо и го заварих там. Той веднага се приближи към мен и ми съобщи – сякаш беше длъжен да се извини, – че внезапно го повикали, но след два дни щял да се върне. Вечерта действително го нямаше в трапезарията, но само телом, защото на всички маси приказваха единствено за него и превъзнасяха неговите приятни, любезни обноски.

През нощта, трябва да беше към единайсет часа, аз седях в стаята си и дочитах една книга, когато внезапно през отворения прозорец чух тревожни викове в градината, а оттатък, в хотела, цареше явно вълнение. Повече разтревожен, отколкото любопитен, аз веднага излязох и направих бързо петдесетината крачки до хотела, където заварих обитателите и персонала в състояние на трескаво объркване и възбуда. Докато мъжът ѝ играел, както обикновено, домино със своя приятел от Намюр, госпожа Анриет не се завърнала от всекидневната си разходка по плажовата тераса, поради което се опасяваха, че с нея се е случило нещастие. Дебелият и друг път тъй тромав съпруг сега търчеше като разярен бик до плажа и обратно и в звука на прегракналия му от възбуда глас, който крещеше в нощта: „Анриет! Анриет!“, имаше нещо от страхотния и първобитен рев на смъртно ранен грамаден звяр. Келнери и момчета от прислугата сновяха възбудено нагоре-надолу по стълбата, докато не събудиха всички обитатели. Накрая телефонираха в полицията. В суматохата този дебел човек с разкопчана жилетка не спираше да търчи, като се препъваше и цапаше тежко в нощта, ридаеше и крещеше съвсем безсмислено: „Анриет! Анриет!“. Междувременно горе се бяха събудили децата и по нощници викаха от прозореца майка си; бащата се изкачи бързо при тях, за да ги успокои.

И после стана нещо ужасно, което просто не може да се разкаже, защото природата в мигове на чрезмерно напрежение често придава на държането на човека такава трагичност, каквато не може да бъде предадена със същата светкавично поразяваща сила нито посредством картина, нито посредством слово. Внезапно тежкият, дебел мъж слезе по скърцащите стъпала с променено, крайно уморено и въпреки това сърдито лице. В ръката си държеше писмо.

– Върнете всички хора – обърна се той с едва доловим глас към шефа на персонала. – Върнете всички хора, не е нужно. Жена ми ме е напуснала.

В осанката на този смъртно ранен човек имаше твърдост, свръхчовешки напрегната твърдост, и хората наоколо, които се трупаха и го гледаха любопитно, сега изведнъж се извърнаха от него, до един изплашени, засрамени, смутени. А нему беше останала още точно толкова сила, колкото да мине, залитайки, покрай нас, без да погледне когото и да било, да влезе в читалнята и да угаси светлината; после чухме как тежкото, масивно тяло падна глухо в едно кресло и се разнесе диво, животинско ридание; така може да плаче само мъж, който не е плакал никога в живота си. Тази първична болка разтърси всеки от нас, дори най-нечувствителния, с някаква зашеметяваща сила. Никой от келнерите, никой от примъкналите се любопитни обитатели на хотела не дръзна да се усмихне или, обратно – да промълви съчувствена дума. Безмълвно, един подир друг, сякаш засрамени от това унищожително избухване на чувството, ние се прибрахме безшумно по стаите си, а там, в тъмния салон, остана да се тресе от ридания този смазан човек, сам със себе си в къщата, която гасеше една по една светлините си и шепнеше, съскаше и тихо мълвеше.

За автора

Стефан Цвайг е роден през 1881 г., учи в университетите на Берлин и Виена и се посвещава на перото, за да се превърне в гениален хроникьор и свидетел на една историческа епоха, белязана от трагедии. Същински демиург на словото, любим на няколко поколения новелист, биограф, есеист и поет, Стефан Цвайг създава хуманно по дух творчество, потресено от бездните на човешката лудост и обвеяно от носталгия по един по-безметежен свят. Цвайг е автор и на „Нетърпеливо сърце“, единствения му роман, публикуван приживе, както и на блестящи биографични романи като „Мария Стюарт”, „Мария Антоанета” и „Триумф и трагедия на Еразъм Ротердамски“.