„Вдъхновението за онова, което пиша, често ми идва насън.
Морето и сънищата/ мечтите (на френски език се използва една и съща дума за мечта и сън – бел. пр.) – тези две теми съвсем неслучайно могат да бъдат открити във всеки мой роман. Те са дълбоко свързани на символно ниво.
Смятам, че всеки роман всъщност е една мечта, в която авторът кани читателя да влезе.“
Това сподели с нас Дени Терио по повод на гостуването си на Софийски международен литературен фестивал през 2019 г. и представянето на романа „Странните преживелици на един пощальон“ (ИК „Лист“).
Днес откликваме на още една негова покана и „влизаме“ в „Игуаната“ – роман, в който съновиденията и морето са още по-неразривна, значеща и символно натоварена сплав. В същото интервю Дени Терио разказва (близо две години преди излизането на „Игуаната“ на български, отново с логото на ИК „Лист“):
„Героите ми често са мечтатели и вероятно причината е, че самият аз съм заклет мечтател. Много мечтая. Имало е моменти от живота ми, в които ми харесваше да мисля, че мечтите са по-важни от живота и че
онова, което наричаме „действителност” е всъщност мечтание сред съня на истинското съществуване.
Всъщност, точно така мисли и Люк Безо, младият герой от друг мой роман със заглавие „Игуаната”: той е убеден, че мечтите му са единствената истинска реалност. От години водя дневник на своите сънища и мечти. Събудя ли се от някой особено интересен сън или кошмар, бързам да го запиша, преди да се е изпарил.“
Не знаем дали „Игуаната“ се е родила от записките по подобен сън (или кошмар), но с този роман Дени Терио дебютира бляскаво на литературната сцена преди двайсет години и той му носи наградите „Франция – Квебек” (2001), Anne-Hébert (2002), Odyssée (2002) и Combat des livres на Радио Канада (2007).
Irish Times го нарича „Мечтателно, подводно преживяване“ и добавя, че:
„този кратък роман на Терио е халюциногенно гмуркане в друго владение…
Крехка поезия, очарователна и детска в своята простота, но дълбока в необятните дълбочини на загубата, на любовта.“
Друга критика, публикувана в Wiltshire Living отбелязва, че: „Терио е писател с лекота в подхода, който му позволява да изследва и най-мрачните теми по начин, който никога не чувстваме като тежък, но винаги ни ангажира.“
Няма как да сме по-съгласни. В горните твърдения ни убеждава още въвеждащата в романа сцена – ненадейното изникване и „гъмжащите гроздове“ на чайките по изгрев слънце, будещи главния безименен герой – една от най-въздействащите, гъсто наситена с образи и метафори въвеждащи сцени, на които сме попадали изобщо, плътно наситена с кинематографичност, предизвикваща почти физически усещания и все пак олекотена от хумористичните вметвания.
Сгъстеният в не голям брой страници наратив е внимателно обмислен и красиво построен. И тази красота не е накърнена (дори напротив) от правдивата, жива и изразителна реч на двете 11-годишни момчета, главни герои на романа – безимения разказвач и Люк Безо, споменат от канадския писател като още един пример за „активен мечтател“ в пространния ни разговор.
„… да бъдеш активен мечтател, означава да сънуваш наяве, да вземаш някаква активна част от своите мечти и сънища и да не се поколебаеш да действаш съобразно с тях; това е мечтател, който изживява мечтите си, все едно са реалност, а реалността, все едно е сън.
Активният мечтател е поетичен войн, който не се колебае да се бори за сбъдване на мечтите си.“
Романът „Игуаната“ тласка две момчета – едното активен мечтател, отдадено на сънищата си, другото, доброволно обрекло се на безсъние – по неравния път на порастването, носенето на траура и тъмните тайни от света на възрастните, преодоляването на загубата и лечебната сила на приятелството.
съзвучната с романа корица на Мила Янева-Табакова
Прозата на Дени Терио е жива и изразителна. И така, както умее да смесва финия хумор с трогателността на своята история, още по-умело сплита реализма с фикционалния, абсурдистки, но неминуемо убедителен елемент.
В този дълбоко трогващ и горчив (макар и изпъстрен със свеж хумор и тънка ирония) текст, един от главните герои е способен да се появи така:
„Въпреки чайките никога не пристигам пръв на плажа. Винаги ме изпреварва едно друго хлапе: Люк Безо, с лице на облъчена от радиация жертва от другия край на света, […] с изражението на някой, чиято смешка е била несполучлива, с рошавата си, черна като катран коса и най-вече с разсеяния поглед на рентгеновите си очи, с които сякаш ви пронизва, човек би казал, че сякаш Люк току що е бил спуснат от НЛО или е излязъл от сушилнята…“
А едно от над най-добрите психологически описания на същия е едновременно картина на неразбирането и късогледството на възрастните, както и на приятелството и на чувството за свобода.
„В очите на баба Люк е кактус, цензурирана версия на грозното патенце без лебеда накрая. Тя се взира единствено в грубата обвивка, но в крайна сметка кой би могъл да я упрекне за това? За да знаеш къде се крие очарованието на Люк, трябва да вървиш рамо до рамо с него достатъчно дълго и да го наблюдаваш сред природата, с коси, развявани от вятъра. За да проумееш особената му красота, трябва да го хвърлиш във водата и да видиш как плува с удоволствието на тюлен.“
Също толкова изразителни и натоварени със символни значения са описанията на времето или пейзажа, приютили наситения наратив:
„Внезапно настъпва експлозията на лятото, атомното му настъпване, пиротехниката от съблазнителни обещания, а най-зрелищен сред тези фойерверки е краят на учебната година. За известно време, което се надяваме да прояви еластичност, пращаме по дяволите училището и сериозните неща. Двамата сме кълбо от изострени сетива. Съкращаваме от съня, за да не пропуснем нещо, тъй като трябва да вкусим всяка капка от опияняващия еликсир, който се стича от бъчвата на слънцето, и да трупаме в порите си чистите фотони, които то изпуска. Даваме си свобода. По примера на жужащата природа принудени сме да растем, да водим вълнуващо съществуване, да живеем с пълна сила.“
„Зуавският залив е като църковен химн, като решение на сложното уравнение на елементите Времето там се измерва единствено с голямата клепсида и обичайните нрави са неприложими. Стига да поиска, човек може да се съблече чисто гол, да се накичи с гердан от мидени черупки, да се увенчае с шлем от водорасли и да лентяйства на воля. […] Заливът е ракообразно от облаци, лазурен бункер, в чиито стени рикушира реалността. Кътче свобода, където човек се радва на жаркото слънце и общува с морето.“
Свеж, неочакван и отрезвяващ за порасналия читател е всеки вътрешен монолог на децата главни герои – от отразяващия сляпата вяра в майчината любов до скептичното отношение към религията и Бог:
„Запитах се дали не съм сбъркал, като съм осъдил прибързано Отговорника по специалните ефекти. Защото в крайна сметка кому са известни трудностите, които срещат боговете? Решавайки да дам последен шанс на Високия кльощав тежкар, аз коленичих до леглото и му поднесох извиненията си, смирено умолявайки го да направи нещо за мама. Придружиш вярата с ласкателство, защото исках да проработи, но само след десетина минути осъзнах, че от другата страна на линията нямаше никого.“
В цитираното по-горе интервю, завършилият психология Дени Терио споделя:
Бих могъл да представя себе си като спелеолог, който изследва дълбините на човешката душа
или пък като скулптор на думите, който се мъчи да освободи скритата в каменния блок на въображението форма, но реалността е по-прозаична – аз съм просто един прилежен, дисциплиниран писател. Работя здраво всеки ден и всеки ден дращя по хартията с надеждата, че ще доставя на читателя някакво автентично изживяване.“
Току що затворили последната страница на едно разтърсващо, автентично изживяване, в чиято сърцевина има и пещера, и много (ту мрачни, ту светли) дълбини, сме убедени, че този роман е написан от истински спелеолог, скулптор на думите и майстор в изследването (и представянето в необикновена проза) на човешката душа.
Още от Дени Терио:
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.