Бестселърът на канадеца Дени Терио с първо издание на български език.
Подводният град Фтан е вълнуващо място – там живее народът на сирените, гъмжи от чудни риби и други хрилати същества. Входът за него обаче е скрит в сънищата, чийто пазител е Игуаната с пламтящи очи. Най-добрият ѝ приятел е едно момче, а неговият най-добър приятел е напът да остане сирак, защото баща му загива при инцидент с моторна шейна, а майка му е в кома.
Романът „Игуаната” от канадския писател Дени Терио е вълнуваща история за приятелството, родено от скръбта и силата на въображението. Тези дни излиза за първи път на български език в превод от френски на Калоян Праматаров и с логото на издателство „Лист”.
Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
Самотата е силата, която тласка двете 11-годишни момчета едно към друго. Люк Безо, чиято майка е изчезнала отдавна, убеждава приятеля си, че Игуаната, скрита в пещерата на Зуавския залив, може да спаси неговата.
С този роман Дени Терио дебютира бляскаво на литературната сцена преди двайсет години – той му донесе наградите „Франция – Квебек” (2001), Anne-Hébert (2002), Odyssée (2002) и Combat des livres на Радио Канада (2007).
У нас Дени Терио е познат с романа си „Странните преживелици на един пощальон”, издаден от „Лист” през 2019 г.
Роден в малко миньорско градче в Квебек на 24 август 1959-а в Квебек, завършил психология, той пише на френски не само романи, но и сценарии. Четири пъти е финалист за наградата Gémeaux.
Още от/ за Дени Терио
(в двуезично интервю, пространно ревю и откъс от „Странните преживелици на един пощальон”)
Игуаната
Дени Терио
На Елен и Камий, без които дълго щях да се лутам
Първа глава
При гмуркане на голяма дълбочина се изпада в състояние на еуфория, близко до пиянството. Известно като „дълбочинно опиянение“, това явление се дължи на наркотичния ефект на инертните газове върху нервната система поради увеличеното налягане.
Чайките изникват ненадейно по изгрев-слънце и се скупчват на гъмжащи гроздове по ръбовете на покривите, за да се заоплакват в хор. Те се призовават, отговарят си, подстрекават се една друга, надават крясъци като вещици на сабат и тъй като стаята ми е нависоко, току под тавана, мога да чувам дори стъпките им. Човек би си помислил, че взвод джуджета провежда маневри над главата ми. През прозореца ги наблюдавам да се нареждат по билото на покрива като живи кегли за боулинг. Понякога са толкова много, че се усещам като в стар филм с разгневени птици, но обратно на онова, което става в Холивуд, нашите чайки си остават безобидни. Няма никаква опасност да бъдеш клъвнат по главата. Дори контейнерът за боклук не ги интересува. Всяка сутрин е така. Чудим се с какво ли сме заслужили това утринно постоянство.
Аз лично нямам нищо против чайките, но тeхните нестройни сутрешни серенади дразнят дядо. Те го будят, а той е превърнал спането до късно в традиция. Дядо излиза по пижама и се опитва да прогони наглите водоплаващи, бомбардирайки ги с камъни, но мерникът му е крив и успява единствено да засили концерта от възмутени възгласи, в случай че не счупи някой прозорец. Ако зависеше от него, щеше да направи на решето невъзпитаните пернати със своята пушка „Уинчестър“, но баба му крие патроните. Тя отказва да стане свидетел на подобна касапница на невинни птици и така ние търпим крясъците на чайките, докато те не се отегчат сами, някъде около седем часа, и не отлетят внезапно всички наведнъж.
В края на краищата, честно да си призная, това оживление и ранните ставания ми допадат. Те прогонват нощта и нейните смразяващи страхове. Позволяват ни да се наслаждаваме на майските утрини и да черпим до дъно от особената светлина, която в ранни зори багри небето през пролетта. В часа на чайките аз се спускам по стръмния бряг чак до телевизуалното шиптене на тежките води на съня. Обичам да наблюдавам как хоризонтът се разкъсва, докато през него прекрачва ново огнено слънце, преизпълнено с гордост, че възкръсва в края на мрачното си плаване. Това е моментът да разследваме случая с подводната нощ и да открием доказателства ‒ прости изненади, понякога мъртви, ‒ които морските приливи и отливи предоставят. Eдин ден пред дома на госпожа Папе откриха заседнала на плиткото гигантска акула с дължина колкото къщата, с достатъчно широка паст, за да ме погълне целия, без дори да си даде сметка, като планктон. Мъжете се почесваха по главите, изправени пред този огромен труп. Спореха и се чудеха какво да го правят. Не можеше да го оставят на място, тъй като очевидно пречеше, а също така и поради миризмата, която вече започваше да се носи от него. Докато го режеха с моторна резачка, се появиха типовете от „Риболов и океани“[1], за да констатират това корабокрушение на сушата. Те спряха работите и направиха снимки, сякаш са полицейски инспектори. Липсваше единствено полицейската лента, онова жълто нещо, което се поставя за украса на местопрестъплението. Помислих си, че ще ни вземат отпечатъци, както си му е редът, но в крайна сметка не го направиха. Не бяхме достатъчно подозрителни. След снимките служителите повикаха кран и камион, за да отнесат акулата. Не знам къде. В моргата? В музея? На сметището? Предполагам, по-скоро в Министерството на океанското дело, за да я въведат в досието „Хрущялни риби“. Или в обемна, предварително обезмирисена папка номер тринайсет.
Питам се от какво ли е умряла акулата. Нямаше наранявания, не се беше оплела в мрежа. От болест по акулите? От морска скука? От някое цунами? От силно чувство на неудовлетворение и тъга? До каква възраст доживява акулата?
***
Въпреки чайките никога не пристигам пръв на плажа. Винаги ме изпреварва едно друго хлапе: Люк Безо, с лице на облъчена от радиация жертва от другия край на света, с неговите си нюфаундлендки[2], смешна, клоунска походка и каскет, украсeн с герба на тежкопромишлена компания, увенчаващ иронично обезпокоителната му кльощавост. Той се задава от запад, влачейки като портиер своята торба за боклук, и почиства брега с гребло. Събира бутилките, захвърлени предната вечер около огньовете от немарливи рибари на мойва или преминаващи случайно деца на вятъра. Събира в ученическа чанта празните черупки от миди, брони на крабове, пера и парченца китова кост. Първоначално го смятах за някакъв природозащитник, но бързо излязох от заблудата, виждайки как в чантата му изчезват всякакви други категории боклук. В дъжд и пек той се появява всяка сутрин, сякаш това е мисията му, с изключение на неделята, тъй като в този ден има религиозни задължения. Помага на свещеника при отслужването на месата в селската църква и тъй като придружавам баба на нея, мога да го наблюдавам как се върти като кафяво джудже в орбитата на отец Лоазел, този газообразен гигант. Люк е особен помощник на отеца. С твърде късата си богослужебна дреха, която не покрива големите му ботуши, с изражението на някой, чиято смешка е била несполучлива, с рошавата си, черна като катран коса и най-вече с разсеяния поглед на бадемовите си очи ‒ странни рентгенови очи, с които сякаш ви пронизва, човек би си казал, че сякаш Люк току-що е бил спуснат от НЛО или е излязъл от сушилнята, но това не му пречи да изпълнява успешно задълженията си. Той участва в служението с папска тържественост. Йератично, понякога почесвайки се дискретно по главата, стои изправен до олтара като литургично куче-пазач и предугажда жестовете на свещеника. Ще речеш, че ръководи извършването на обреда с дистанционно управление. Докато трае тълкуването на Евангелието, той стои настрана, с ръце, стърчащи от прекалено късите ръкави на дрехата, но все пак нащрек, готов за скок и действие начаса, като истински майстор-грънчар. Помръдва единствено пръстите на ръцете си, свива ги и отново ги отпуска. Ако нахлупеше на главата си стетсънка[3] и го поставеха на главната улица в Додж Сити[4], можеше да мине за майстор стрелец в решаващия момент на битката. Десперадото на плажовете. Момчето, което изважда потира, преди сянката му да го догони. Най-бързият звънар на Запада. Трябва да си призная, че ме впечатлява със своята дълбока сериозност. Неговото лице на изследовател на отвъдното отговаря на мрачното ми настроение и разпалва моето любопитство. Ако ми позволеше, щях да се сприятеля с него или поне да го поздравявам на утринния плаж, по който се скита, но това е невъзможно, тъй като той проявява враждебност към подобни фамилиарности. Веднага щом ме забелeжи в долната част на пилона със знамето или пък след като настъпя шишарка върху моста, той бърза да се отдалечи, без дори да ме погледне. Дали това се дължи на крайна срамежливост? Дали проявява свръхчувствителност към трагичната аура, обгръщаща собствената ми личност? При всички положения избягва пространството около мен така, както Одисей е заобикалял някои известни места в Егейско море. Той продължава да минава покрай дома ни, тъй като няма друг избор, но го прави крадешком, без да се спира, и винаги се отдалечава бързо, следван от сянката на непонятен за мене страх.
[1] Канадската агенция за риболов и океани отговаря за опазването на водите и управлението на риболова, океаните и водните ресурси в страната. – Бел. пр.
[2] Название на вид високи гумени ботуши, идващо от свързването на Нюфаундленд с влажното време. – Бел. пр.
[3] Старомодна мъжка шапка с широка периферия, производство на компанията „Стетсън“. – Бел. пр.
[4] Град в Канзас, на границата на Дивия запад, прочул се в края на XIX в. с точните си стрелци, игрални зали и увеселителни заведения. – Бел. пр.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.