Научавайки скръбната новина, че нашият приятел и съмишленик в Гръцко-българско сдружение „Аристотел“ Христо Куфов е починал вчера, естествено съм шокирана и много разстроена. Връщам лентата на познанството и приятелството ни десетилетия назад, към времето, когато Христо работеше в БТА, в списание „Паралели“, а аз – наскоро завършила Журналистическия факултет на Софийския университет, бях на стаж в Агенцията. Година-две по-късно, когато вече работех в Гръцка редакция на Националното радио, се запознах и с баща му, забележителния преводач на съвременна гръцка литература Георги Куфов, когото потърсих за интервю. Разговорът със сладкодумния Куфов-баща беше толкова интересен, че записахме едната страна на касетата от репортерския ми касетофон, обърнахме я от другата, и тя се извъртя, и продължихме приказката без да остави следа върху записващо устройство. Този разговор продължаваше през годините по различни поводи и на разни места – в София, в Атина. Още пазя, обаче, ярък спомен за онази първа среща с обаятелния събеседник.

Веднъж, когато заминавах за Крит, за да участвам в конференция за Казандзакис, Христо се пошегува:

„Вземи ме с теб, да ти нося куфара, така и аз ще видя това въжделено място познато ми само от литературата“.

Отговорих му, че трябва да дойде в собствено качество, следващ път, за да разкаже на някой гръцки литературен форум спомени за баща си и неговото преводаческо дело – мост в духовното общуване между българи и гърци, и го попитах какъв подарък иска да му донеса. Желанието му бе да получи критски нож (ένα κρητικό μαχαίρι). Историята на този едновременно практичен инструмент и реликва за критяните се губи в мъглата на вековете. В духовната столица на острова град Ханя е имало толкова много работилници, където се изработвали критски ножове, че цял район в него се нарича „μαχαιράδικα“ (ножарската махала). От една от трите останали от тях днес да поддържат жива традицията на майсторите и да изработват ножовете-символи на критския дух взех и подаръка за Христо. Защитник на честта, сечиво за всекидневна употреба прочуто с неговата ефикасност, неразделна част от критската традиция, по-издръжлив и по-остър от обикновените, едновременно продукт и на изкуство, и на занаятчийско умение, всеки един от критските ножове е с уникална изработка, късче от душата на неговия притежател, с гравирана върху острието му критска мантинада. Христо знаеше колко близки са двата народа – гръцкия и българския, които – както казваше – „имам щастието да нося в кръвта си“. Куфови- баща и син – са потомци на стара фамилия гръцки търговци от Епир на име Кофос, която се установява по българските земи в средата на 19 век. В семейните хроники са съхранени спомени за най-малко тристагодишна търговска дейност, развивана от предците му в Персия, Египет, Русия и Австрия. Дядо му по майчина линия е от рода Дзимас и малкият Георги често чувал у дома да се говори благоговейно за капитан Дзимас. Този негов дядо бил завършил Патриаршеската академия в Цариград, а баба му – гръцката девическа гимназия в Пловдив. Родителите му говорели гръцки, а баща му владеел още турски, френски и немски. Също като баща му, роденият през 1923 г. в стария град в Пловдив с тесните калдъръмени улички, красивите къщи с извитите стрехи и античния римски театър, големият български преводач пресътворил почти цялата проза на Казандзакис , Христо не бе имал щастието, но имаше мечтата да посети Крит. Също като Георги Куфов, и той бе опознал образа на острова само в огледалото на литературата, но бе проникнал в същността му както малцина други. Заедно с баща му те бяха пребродили през текстовете критската земя педя по педя, чрез изпълненото с искрящо, заредено със смисъл слово, от което лъха мириса на критската земя.

Детството на Христо преминава с книгите на богобореца Казандзакис, които според собствените му думи „са сурова, лъвска храна за ума, душата и сърцето. За мен те са като Библията – не се четат на един дъх, но нямат нищо общо с нея, макар да отразяват отношенията на Казандзакис с Бога. В тях не отеква Божият глас, не са писани като свещените книги на Изтока – ведите и упанишадите – Библията, Талмуда и Корана от мъдреци и пророци в дълбока медитация. Написани са от свободен човек с мъжествен дух, обсебен от неутолим копнеж по непостижимото – каквото е абсолютната свобода – от непреклонен бунтар, който през целия си живот има безстрашието да се опълчи срещу Бога и дързостта да отиде отвъд него – без да го отрича – за да надзърне в бездната на ВЕЛИКОТО НИЩО“.

В лицето на Христо Куфов – достоен син на баща си – губим обичан и ценен приятел, също сладкодумен събеседник, с когото сме водили не един разговор на какви ли не теми – от гръцка литература и за пътешествия из родния на Казандзакис Крит до такива за софийското злободневие и световните дела. Работили сме заедно по инициативи свързани както с вдъхновените преводи на Казандзакис направени от баща му, предаващи в пълна степен духа на великия Критянин – последната от които беше организираната от Гръцко-българско сдружение „Аристотел“ вечер посветена на Георги Куфов, на 13 декември 2017-та – така и по журналистически проекти. Христо ме беше поканил за интервю за вестник „Златна възраст“ на който беше главен редактор. За жалост, тъй като приятелят бе покосен от болестта, този разговор не можа да се състои или по-скоро остава да бъде продължен между нас в някакво друго измерение.

Дълбоки съболезнования на семейството на Христо за тежката загуба. Ще ни липсват болезнено неговото приятелство, дух, присъствие, ерудиция… Мир на душата му и нека да пазим светла паметта за него!

Вили Гроздева, завеждаща Катедрата по неоелинистика в Пловдивския университет, ми напомни кога и къде е правена снимката за която не можех да се сетя.
Направена е на 16.05.2016 г., след „Вечер на гръцкия език“ на пловдивските неоелинисти (Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“) в Студиото на Радио Пловдив.
Организатор е Вили Гроздева, а ние с Христо бяхме техни специални гости. Поведохме и викторина за Казандзакис, студентите изиграха откъс от спектакъл „Одисей, диалози и монолози на завръщането в Итака“ по поемата на Казандзакис и стихотворението на Кавафис. Христо Куфов държа слово, а Вили превеждаше. И двамата награждавахме с книги пловдивските студенти. Начинанието беше много мащабно, програмата дълга, присъстващите многобройни, залата препълнена.
Вили завършва разказа с прочувствените думи: Как е изтекло времето, вземайки за съжаление и някои от нас със себе си…

Здравка Михайлова, елинист-преводач на гръцка литература

БОГОБОРЕЦЪТ КАЗАНДЗАКИС – ЕДИН ПАДНАЛ АНГЕЛ, КОЙТО СИ СПОМНЯ ЗА НЕБЕСАТА

Изказване на Христо Куфов на конференция на
Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“,
включено в сборник с доклади: Societas Classica:
Култури и религии на Балканите, в Средиземноморието
и Изтока: Доклади от международна научна конференция,
16-17 ноември 2018 г., В. Търново
УИ „Св. св. Кирил и Методий“

Уважаеми госпожи и господа,

Благодаря на катедра „Класически и източни езици и култури” в лицето на проф. Дончева за поканата да участвам в такъв висок форум. За мен е чест.

Тук съм като представител и съучредител на гръцко-българското дружество “Аристотел – културен мост”, в чийто Управителен съвет съм. Още от детска възраст знам колко близки са двата народа, които имам щастието да нося в кръвта си – гръцкия и българския. Колко близки са историята, културите, традициите, светоусещанията, страданията, кухните, обичаите, хората, темперамента, манталитета, и ако щете, бабаитлъка им. Не се сещам за други две държави в Европа, които почти 14 века да имат толкова дълга, почти непроменяна обща граница и такава богата взаимна приемственост – припомням, че в българския език има около 10 000 думи, заимствани от гръцкия.

Може да прозвучи леко неприлично, но с течение на вековете културната приемственост между съседи неизбежно приема всякакви метаморфози, включително преминавайки през леглото. Иначе нямаше да съм тук. 

Давам си сметка, че не говоря академично – по професия съм журналист, главен редактор на вестник – каквото и да значи това в България. Но се надявам, че в рамките на тези няколко минути ще успея да предам нещичко от онова, което разбрах за гърците и за българите, за Никос Казандзакис и за моя баща Георги Куфов, който преведе почти всичко от него. Те са и продължават да бъдат мои учители. Моите истински университети, казано по Горкиевски. И най-вече – моите учители по свобода.  

Перифразирах Виктор Юго, който казва – Човекът е един паднал ангел, който си спомня за небесата – замених човека с Богобореца Казандзакис. Нямам ясен отговор на въпроса, защо именно така съм озаглавил словото си, направих го по-скоро интуитивно, по някакъв вторичен инстинкт. Луис Бунюел твърдял, че не знае защо е нарекъл своя филм „Дискретният чар на буржоазията”, просто така му скимнало. 

Струва ми се обаче, че аз имам повече основания от Бунюел за подобно своеволие. През целия си живот не познавам друг творец, който до такава степен да е влюбен в това, няма спор, най-висше благо – свободата. Когато преди 2400 години попитали Сократ, кое е най-хубавото нещо на света, той без колебание отвърнал – Свободата на словото. А най-лошото? – Беден старец, гласял отговорът. И наистина, има ли нещо по-страшно от това, мизерията и старостта, хванати за ръце, да вървят заедно към неизбежния край?

Днес в България тези два отговора на великия гръцки мъдрец отекват като гробовна камбана. Изпитвам срам да говоря за свободата на словото в България. Може би се досещате защо – тази година Отечеството ни е класирано на 111-то място в света по този показател – след Македония и Боливия. През 2017-та бяхме на 109-то място.

Ето затова смених ЧОВЕКА с БОГОБОРЕЦА КАЗАНДЗАКИС. Защото книгите на този писател, с които премина моето детство, са сурова, лъвска храна за ума, душата и сърцето. За мене те са като Библията – не се четат на един дъх, но нямат нищо общо с нея, макар да отразяват отношенията на Казандзакис с Бога. В тях не отеква Божият глас, не са писани като свещените книги на Изтока – ведите и упанишадите – Библията, Талмуда и Корана от мъдреци и пророци в дълбока медитация. Написани са от свободен човек с мъжествен дух, обсебен от неутолим копнеж по непостижимото – каквото е абсолютната свобода – от непреклонен бунтар, който през целия си живот има безстрашието да се опълчи срещу Бога и дързостта да отиде отвъд него – без да го отрича – за да надзърне в бездната на ВЕЛИКОТО НИЩО.

Тази негова „свещена лудост” – слагам тези две думи в кавички – намира най-дълбок израз в „Рапорт пред Ел Греко”. Това е духовната Одисея на Казандзакис, съкровена изповед на неговите философски терзания, лутания, съмнения и надежди. Вечните елементи – мъжът и жената, любовта и омразата, светостта и грехът, земята и звездите, Човекът и Богът, свободата и робството, страхът и мъжеството, животът и смъртта, вечните въпроси – защо се раждаме, защо умираме, откъде идваме, къде отиваме, при Казандзакис сякаш приемат нов, непознат досега смисъл.

Същите елементи, същите въпроси откриваме и в друга негова, без никакво преувеличение велика, творба – „Алексис Зорбас”. Този необразован, неук скитник, мъжкар, лакомник, пияч, як работник, женкар, по думите на писателя най-крепката душа, най-свободният вик, който е срещал през живота си, говори за тях силно, ясно и просто, и в същото време така дълбоко, че човек разбира защо този роман е превзел света както никое друго произведение. Какво искате – дори в сърцето на пустинята Невада има крайпътен мотел, който се казва “Зорба гърка”!

Ще припомня, че когато баща ми преведе Зорбас през 1963 г., комунистите се уплашиха и спряха книгата от печат. И тя отлежа цели 10 години в бюрото на баща ми, преди да се престрашат да я пуснат на пазара. Разбира се, пихме по чаша студена вода. И от какво, мислите, се уплашиха? От свободата, която извира от нея. Свободата, която винаги ни е липсвала, която не се подарява, която е на върха на меча и с която започва гръцкият национален химн – „Познавам те по острието…” От това се уплашиха.

Имам чувството, че се уплашиха и от необикновеното творческо съзвучие и хармония между двамата демиурзи – писателя и преводача. Защото моят баща беше съвършеният преводач, не обичам думата перфектен. Смея да твърдя, че Казандзакис не може да бъде преведен по-добре. Условието е да си грък, да владееш еднакво добре и двата езика, да познаваш еднакво добре и гръцката, и българската душевност, и да обичаш еднакво силно тези два толкова близки народа. Баща ми беше влюбен в българския език, в неговите огромни, бих казал, неподозирани изразни средства, и аз се възхищавах от първа ръка на таланта му да пресътворява невероятно трудното казандзаковско слово. Беше най-свободният човек, когото познавам. Държавна сигурност многократно се опитваше да го вербува, предлагаха му огромна заплата, привилегии и какво ли не. Каза им едно голямо ОХI.

Ще попитате, какво общо има това с дружеството „Аристотел – културен мост”. Ще ви кажа, че миналата година организирахме една великолепна вечер, посветена на баща ми и, разбира се, на Казандзакис, с любезното съдействие на гръцкото посолство и лично на посланик г-н Василоконстандакис, който присъстваше, с участието на известни български актьори, с връчване на награди и т.н., и вечерта мина при огромен успех. Ще добавя, че Казандзакис присъства под различни форми в много от нашите прояви и дискусии.

(Само преди месец и половина преживяхме незабравима българо-гръцка вечер в голямата, чудно красива селска къща край София на моя приятел Янис, с огромен двор, беше голям симпозиум – което, знаете, означава с пиене – с гръцки, български и сръбски мезета, с жива гръцка и българска музика, с хора, с барбекюта, с Казандзакис, с певци и актьори, с интелектуалци, с гръцкия посланик – и дори с гръцки министър, българският на културата не дойде, а беше поканен, и не само той, с щедрото спонсорство на Асоциацията на гръцкия бизнес в България. Беше невероятна вечер под звездите, в която българи и гърци за пореден път откриха колко са близки и колко се обичат.   )

Имам късмета да работя с много талантливи хора, каквито са председателят на дружеството Янис Лиолиос, гениален организатор и генератор на идеи, и според мен най-добрата в момента преводачка от гръцки език Здравка Михайлова, която сега е пресаташе в посолството ни в Атина. Постоянно търсим начини да разширяваме дейността си, за да се заобичат още повече българите и гърците. Да вземат пример от баща ми и майка ми – светла им памет! – понеже и до днес не познавам по-голяма любов от тяхната.

Забелязахте ли колко пъти споменах думата „свобода”? Дефиниции за нея колкото щете. Но лично за мен най-добрата е най-кратката: Тя е. За нея не се говори там, където я има, където тя е естествен начин на живот. Няма необходимост от говорене, тя просто Е. Идеята за свободата е цивилизационен феномен – там, където се говори за свобода, означава само едно – че има и несвобода. Със сигурност думата „свобода” липсва в езика на онези племена в амазонските джунгли, които все още живеят в своята непокварена от нас Аркадия и никога не са имали контакт с т.нар. цивилизация. Те нямат нужда от понятие за свободата. Те я имат.

Ние обаче имаме нужда да говорим за нея, защото, ще повторя, България е 111-та в света по свобода на словото. Това е позор. Не само за България. Позор е за Европа. Простете, но не мога да говоря спокойно за ланшния сняг, когато страната, в която съм роден, е първа в света по смъртност и годишно се топи с повече от 100 000, когато е първа по всички злини – от корупцията и болестите до стандарта на живот и престъпността, а народът е добре приспан и живее с робското съзнание, че от него нищо не зависи.  Което означава, че българите още не са си написали домашното по свобода. А за да го напишат, трябват на първо място добри учители. Открай време у нас ги наричаме будители. Наскоро ми попадна статия на вашия колега проф. Андрей Пантев, в която той задава въпроса – А ДАЛИ САМИТЕ БУДИТЕЛИ НЕ СА ЗАСПАЛИ?Затова, приятели, ще ви кажа откровено какво мисля – вашата мисия е да ги събудите. Вие можете. Знаете как. Заповядайте в нашето дружество, за да поговорим за това.        

Благодаря ви за вниманието.

16.11.2018г.