Най-завладяващият роман на носителката на Нобелова награда за литература Олга Токарчук – “Правек и други времена” – излиза на български език в преработения и обновен превод на Георги Кръстев и с впечатляваща корица на Таня Минчева/ Kontur Creative.

Това е четвъртата книга на полската писателка в каталога на издателство ICU след “Бегуни”, “Карай плуга си през костите на мъртвите” и полиграфическото бижу “Изгубената душа” (с илюстрации от Йоанна Консехо).

Книгите на Олга Токарчук може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието ни тук.

---

Правек е място в центъра на Вселената…

В Правек са събрани множество съдби, усукани във времето и затръшнати в себе си. Четири архангела пазят границите на полското селце, в което любов, страх и страст бушуват между две реки. Тук историята среща религията, ангелите – обърканите човеци, магията – реалността. На това място, изтъкано от символи, живее, диша и обича плеяда от незабравими герои.

Погледът, който пресечната точка между реалност и магия позволява, е фрагментарен. Шейсет парченца живот, побрани в кратки разкази, пренареждат традиционните представи за епически герои. В тях говорят и предметите, и природата в нейната цялост, одушевена и неодушевена, реална и въображаема. Това превръща романа в стилизирана притча, в алегория за неумолимия ход на времето и сблъсъка между всички негови проявления.

„Правек и други времена“ е роман за раждането, живота и смъртта; за вечността и предизвикателствата на времето, което тече по различен начин за всеки герой, но наред с това е и обобщено до мащаба на историчността, побрало в себе си целия неспокоен 20. век.

Тази книга предлага подслон на истории, окъпани в блясъка на магически реализъм, но и ужасяващи в своята близост до реалността. Нужна глътка въздух за всеки, който е готов да се остави на пречистващата сила на литературата.

“Правек и други времена” е съвременна класика, роман от световна класа, ключов за удостояването на Олга Токарчук с Нобеловата награда за литература и превръщането ѝ в един от най-важните европейски писатели на 20-и век.

Правек и други времена

Олга Токарчук

Из ВРЕМЕТО НА КЛАСКА

Спря след парка и за момент се замисли накъде да про­дължи.

Отдясно беше Йешкотле, отляво – гората. Привлече я гората. Едва влязла между дърветата, почувства, че всичко мирише другояче: по-силно, по-наситено. Насочи се към изоставената къща във Видимач, където понякога нощуваше. Постройката беше оцеляла от опожарено сели­ще, днес погълнато от гората. Краката на Класка, отекли от бременността и от жегата, не усещаха твърдите шишарки. Край реката я споходи първата продължителна, чужда на тялото болка. Бавно започна да я обзема паника. Ще умра, сега ще умра, защото няма никой, който би могъл да ми помогне, мислеше ужасѐна. Застана насред Черна и не искаше да направи нито крачка по-нататък. Студената вода миеше краката и долната част на корема ѝ. От водата забеляза заек, който бързо се шмугна в папратите. Завидя му. Видя риба между корените на дърветата. Завидя ѝ. Видя гущерче, което се мушна под камък. И на него му завидя. Пак я преряза болка, този път по-силна, по-ужасяваща. Ще умра, помисли си, сега просто ще умра. Ще започна да раждам и никой няма да ми помогне. Идеше ѝ да легне в папратите край реката, защото се нуждаеше от хладина и тъмнина, но напук на цялото си тяло продължи напред. Болката се върна за трети път и Класка вече знаеше, че не ѝ остава много време.

От срутената къща във Видимач бяха останали четири стени и част от покрива. Развалините вътре бяха обрасли с коприва. Вонеше на влага. По стените се придвижваха голи охлюви. Класка откъсна няколко големи листа репей и си постла с тях леговище. Болката се връщаше на все по-нетърпеливи вълни. Когато за момент стана непоноси­ма, Класка разбра, че трябва да направи нещо, за да я махне от себе си, да я изхвърли сред копривата и листата репей. Стисна зъби и взе да напъва. Болката ще излезе оттам, откъдето е влязла, помисли си Класка и седна на земята. Запретна полата си. Не забеляза нищо особено: стената на корема, бедрата. Тялото ѝ беше все още твърдо и затапено в себе си. Класка се опита да погледне в себе си, но коремът ѝ пречеше. С треперещи от болка ръце напипа мястото, откъдето би трябвало да излезе детето. С върховете на пръстите си обходи набъбналите срамни устни, твърдите косми, но тялото ѝ не усети допира. Сякаш докосваше нещо чуждо, предмет.

Болката се усилваше и объркваше сетивата ѝ. Мислите ѝ се късаха като излинял плат. Думите и понятията се разпадаха, попиваха в земята. Набъбналото раждащо тяло завзе властта. А понеже човешкото тяло се подхранва от образи, изпадналото в полусвяст съзнание на Класка се изпълни с тях.

Стори ѝ се, че ражда в църквата, на студения под точ­но пред олтара. Чуваше успокоителното бучене на орга­на. После я обзе усещането, че органът е самата тя и че свири, събрала в себе си много звуци, и може да ги изкара всичките от тялото си когато си поиска. Почувства се силна и всемогъща. Ала всемогъществото ѝ беше разбито от една муха, от обикновеното жужене на голяма лилава муха точно над ухото ѝ. Болката се стовари върху Клас­ка с нова сила. Ще умра, ще умра, стенеше тя. Няма да умра, няма да умра, изстена след малко. Потта слепваше клепачите ѝ и очите ѝ смъдяха. Зарида. Подпря се на ръце и отчаяно започна да напъва. А след усилието дойде облек­чение. Нещо пльокна и изскочи от нея. Сега Класка беше отпушена. Отпусна се върху листата репей и заопипва за детето, но там нямаше нищо, само топла вода. Тогава събра сили и пак взе да напъва. Стискаше очи и напъваше. Поемаше въздух и напъваше. Плачеше и гледаше нагоре. Между изгнилите дъски виждаше безоблачното небе. И там видя своето дете. Детето се повдигна неуверено и се изправи на крака. Погледна я така, както никой никога не я беше гледал: с огромна, неизразима любов. Момченце. Вдигна клонче от земята, а то се превърна в малка водна змия. Класка беше щастлива. Полегна върху листата и пропадна в тъмен кладенец. Върнаха се мислите ѝ и спо­койно, грациозно заплуваха в съзнанието ѝ. Значи къщата има кладенец. В кладенеца има вода. Ще живея в кладенеца, защото вътре е хладно и влажно. В кладенците си играят децата, а охлювите си възвръщат зрението и житото зрее. Ще има с какво да храня детето. Къде е детето?

Отвори очи, уплашена почувства, че времето е спряло. Че дете няма.

Болката се върна и Класка закрещя. Викаше толко­ва силно, че стените на рухналата къща се затресоха и птиците се изплашиха, а хората, които събираха сено из ливадите, вдигнаха глава и се прекръстиха. Класка се за­дави и преглътна вика си. Закрещя вътре в себе си. Викът ѝ беше толкова силен, че коремът ѝ се раздвижи. Класка почувства между краката си нещо ново и чуждо. Повдигна се на ръце и погледна своето дете. Очите на детето бяха болезнено стиснати. Напъна още веднъж и детето се роди. Разтреперана от усилието, тя се опита да го вземе на ръце, но дланите ѝ не успяха да попаднат в картината, която виждаха очите ѝ. Въпреки това въздъхна с облекчение и си позволи да се свлече някъде в тъмнината.

Когато се събуди, видя до себе си детето: сгърчено и мъртво. Опита се да го сложи на гърдата си. Гърдата ѝ беше по-голяма от него, болезнено жива. Над нея кръжаха мухи.

Цял следобед Класка се мъчеше да накара мъртвото дете да суче. Вечерта болката пак се завърна и Класка из­кара плацентата. После пак заспа. Насън кърмеше детето не с мляко, а с вода от Черна. Детето беше зъл дух, който сяда върху гърдите и изсмуква живота от човека. Жаду­ваше кръв. Сънят на Класка ставаше все по-неспокоен и по-тежък, но тя не можеше да се събуди. Яви ѝ се жена, голяма колкото дърво. Класка я виждаше съвсем ясно: всяка черта на лицето ѝ, прическата, дрехите. Имаше черна къдрава коса като еврейката от магазина и чудно, изразително лице. На Класка ѝ се видя красива. Пожела я с цялото си тяло, но това не беше желанието, което познаваше отдолу, между краката; това желание извира­ше от средата на тялото, над корема, близо до сърцето. Едрата жена се наведе над нея и я погали по бузата. Класка надзърна отблизо в очите ѝ и видя нещо, което до този момент не бе виждала и не подозираше, че съществува. Ти си моя, каза ѝ огромната жена, докато я галеше по шията и наедрелите гърди. Там, където пръстите ѝ я докосваха, тялото на Класка ставаше блажено и безсмъртно. Тя цяла се отдаде на това докосване, място подир място. После голямата жена я взе на ръце и я притисна до гърдите си. Напуканите устни на Класка намериха зърното. Мирише­ше на животинска козина, лайка и седефче. Класка пиеше ли, пиеше.

В съня ѝ удари гръм и тя внезапно осъзна, че все още лежи в рухналата къща върху листата репей. Наоколо беше сиво. Не знаеше дали навън се зазорява, или мръква. За втори път някъде много близо удари мълния и само за секунда от небето се изсипа порой, който заглуши следва­щите гръмотевици. Водата се лееше през изпочупените дъски на покрива и отмиваше кръвта и потта от Класка, охлаждаше разгорещеното ѝ тяло, хранеше го и го поеше. Тя пиеше вода направо от небето.

Когато слънцето се показа, Класка излази пред къщата и се зае да копае дупка, а после взе да вади от земята спле­тени корени. Пръстта беше мека и отстъпчива, сякаш искаше да ѝ помогне с погребването. Положи трупчето на новороденото в нащърбената яма.

Дълго заглажда пръстта над гробчето, а щом вдигна очи и се огледа, всичко беше различно. Това вече не беше све­тът, състоящ се от предмети, от неща, от явления, кои­то съществуват едно до друго. Сега това, което Класка виждаше, се беше превърнало в обща маса, в някакво голямо животно или в голям човек, придобиващ много образи, за да се развива, да умира и да се възражда. Всичко около Класка беше едно тяло и нейното тяло беше част от това голямо тяло – огромно, всемогъщо, невъобразимо силно. Неговата мощ се проявяваше във всяко движение, във всеки звук и това създаваше нещо от нищото и превръщаше нещото в нищо, при това само с усилие на волята.

На Класка ѝ се зави свят и тя опря гръб в разрушената ниска стена. Самото гледане я опияняваше като водка, объркваше главата и будеше смях някъде в стомаха. Уж всичко си беше както винаги: зад малката зелена полянка, през която минаваше песъчлив път, растеше борова гора, по краищата обрасла с леска. Лек ветрец люлееше тревата и листата, някъде свиреше скакалец, жужаха мухи. Нищо повече. И все пак сега Класка виждаше как скакалецът е свързан с небето и кое държи леската край горския път. Виждаше и нещо повече. Виждаше силата, проникваща във всичко, разбираше нейното действие. Виждаше очертанията на други светове и други времена, разпрострени над нашите и под тях. Виждаше неща, които не могат да се опишат с думи.

Още от / за Олга Токарчук

Бегуни – съзвезден роман за неуседнали хора

Родената през 1962 г. в семейство на учители Олга Токарчук е едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Обичана, превеждана, четена и награждавана писателка, в чието творчество се преплитат реализъм и символизъм, тя често е критикувана заради силния си глас. Популярността ѝ е феноменална, а читателите ѝ я уважават заради добрия вкус, енциклопедични познания, разказвачески талант, категорична гражданска позиция и – не на последно място – заради философската дълбочина на творбите ѝ.

Пробивът за Токарчук идва именно с нейния трети роман – „Правек и други времена“ (излязъл през 1996 г., с първо българско издание от 2008 г.), който ѝ носи международна известност. Тя е носител на Нобелова награда за литература, международната награда „Букър“ за романа „Бегуни“, двукратна лауреатка на литературната награда „Нике“ за романите „Бегуни“ и „Якубови книги“.

Откъс от “Карай плуга си през костите на мъртвите” от Олга Токарчук

Откъс от “Бегуни” на Олга Токарчук