Излезе от печат есеистичният сборник „Истинско нещо“, подписан от Елиът Уайнбъргър.

С тази книга уважаваният американски писател и преводач се обръща от политическите хроники към безвремието на темите, залегнали в литературните му есета. За да постигне изумителен ефект, в който се оглежда мъдростта на литературен антрополог, археолог, астроном и… служител в зоопарк!

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Истинско нещо“ (превод: Стоян Гяуров, 208 стр., корица: Иво Рафаилов, ИК „Колибри“) дава отлична представа за нестандартната творческа фантазия на автора. Книгата съдържа трийсет и четири есета, като понятието „есе“ описва само приблизително произведенията на Уайнбъргър. Тук са събрани впечатления и „новини“ от вековечната история на природата, човека и културата: за вятъра и водовъртежите, за хората на име Чан, за Мохамед, мушитрънчето, тигъра на Уилям Блейк, за потомците на Ной в днешен Ирак и Иран, за книги и звезди, богове и войни. Четени като цяло, тези текстове с голяма поетична красота описват една световна панорама, в която думата „глобализация“ придобива друг, по-малко познат, същевременно по-топъл и човешки смисъл. 

Истинско нещо

Елиът Уайнбъргър

Предговор

В империята на ацтеките на всеки петдесет и две години, веднъж в течение на един среден човешки живот, светът бил на прага на свършека си. Слънцето не помръдвало повече, нощта била вечна, демони човекоядци слизали, за да управляват земята.

В този ден всички огньове били угасвани, а подовете измитани. Стари дрехи, изображенията на богове в домовете, камъните на огнищата, върху които стояли тенджерите, рогозки, хавани и точила били изхвърляни в езера и реки. На бременните слагали маски от агаве и ги заключвали в хамбарите; ако светът свършел, те щели да се превърнат в чудовища.

В тази нощ всички обличали нови дрехи и се качвали на тераси и покриви; никой не пипал земята. Подбутвали децата и ги заплашвали, за да останат будни: който заспивал, щял да се събуди като мишка. В столицата Тенохтитлан погледите на всички били фиксирани в храма горе, на Хълма на звездата. Там в полунощ жреците наблюдавали звездите, наречени Тианкуицли, Пазарния площад, нашите Плеяди, за да видят дали ще прекосят меридиана и ще осигурят още петдесет и две години живот.

В храма един затворник без физически недъзи, чието име трябвало да означава тюркоаз, година, огън, трева или комета – думи, обозначаващи ценното време, – бил полаган върху гладък камък с парче дърво върху гърдите му. Ако съзвездието Тианкуицли пресичало линията, един жрец започвал с бясна сила да върти своята огнена пръчка в дървото. Малко дим, няколко искри и щом дървото пламнело, гръдният кош на затворника бил разпарян с нож от обсидиан, сърцето му изтръгвано и хвърляно в огъня. Четири завързани наръча с дърва, всеки от по тринайсет цепеници, били струпвани около тялото му, за да бъде погълнато изцяло от пламъците.

Щом видели кладата, хората цепвали своите и на децата си уши и пръскали кръв в посока на пламъците. Пратеници разнасяли факли от Хълма на звездата до главните храмове, оттам до дворците, а от дворците пък – от улица на улица, от къща на къща, докато целият град светнел отново. През цялата нощ щафети от бегачи разнасяли новия огън из цялата империя. Хората се хвърляли в пламъците, за да бъдат благословени с мехури.

Децата, родени през тази нощ, получавали името Ново време. На сутринта били разстилани нови рогозки, поставяни нови камъни на огнищата, бил запалван тамян и всички ядели питки от амарантово семе, топнати в мед. Отрязвали главите на пъдпъдъци.

6 февруари 2001 г.

1. Вятърът

Вятър: що е туй? Не го виждаш, но го чуваш и усещаш силата му. Той носи дъждовете, сушата, студа, жегата, скакалците, праха; той ги прогонва. Той блъска капаците на прозорците, шумоли в клоните, разрушава къщи, разпалва пожари; той тегли лодките напред или предизвиква вълните, които ги потапят. Неговите пориви напролет пробуждат чувства, неговият вой през зимата – страх.

В Китай календарът е бил кръгообразен, разделен на осем периода по четиресет и пет дни, всеки от тях доминиран от вятъра, идващ от една от осемте посоки и определящ ритуалите на държавните дела, храните, които трябва да се ядат, дрехите, които трябва да се носят, наказанието и помилването на престъпниците, часа, когато човек трябва да става или да си ляга, времената и местата за разходка, подаръците, които императорът ще изпраща. Съществували „истински“ ветрове и „зли“, или „празни“, ветрове: ветрове, които духали от посоката, от която трябва, в часа, когато трябва, и такива, които не правели това и причинявали болести или хаос, защото, казвали хората, стоте болести се носят от вятъра, който прониква в 84 000 дупки на тялото, точките на акупунктурата, също както духът през кухините на земята. Всичко е наред, казва Чуан Дзу, когато светът е спокоен. „Щом задуха обаче вятърът, тогава десетте хиляди дупки плачат и охкат. Не си ли чувал неспирното им ридаене? Сред дивната красота на планинските гори с техните огромни дървета с трийсетметрова обиколка, пълни с ридаещи кухини… Когато вятърът е слаб, хармонията е нежна; ала когато бурята завие, се надига мощен хор. А когато свирепият вятър отмине, дупките отново са празни.“

Вятърът е отмъщението на нещастни предци. Вятърът идва от устата на змии; шаманите са носели змии с надеждата да ги издухат в другия свят; в Китай и Мексико шаманът е бил изобразяван в зейналите челюсти на вятъра. Пиктограмата за ВЯТЪР е била съставена от знаците за корабно платно и за змия. ВЯТЪР плюс БОЛЕСТ е означавало „безумен“. ВЯТЪРНА ЧИСТОТА е сексуално желание; КОНСКИ ВЯТЪР е разгонен кон; МЪЖКИ ВЯТЪР е содомия. През V век една анонимна жена пее:

Пролетни цветя така красиви,
Пролетни пойни песни така вълнуващи,
Пролетен вятър така страстен,
Той разтваря моята копринена пола.

ВЯТЪР (фън) означава също „песен“. Песента издава на властниците какво мислят хората и така с течение на времето думата придобива също значение на „настроение“ и дори на „нрави“. Първата китайска антология Шъ Цин, Книгата на одите или песните, започва с един раздел, озаглавен Куо Фън, ДЪРЖАВЕН ВЯТЪР – песните, настроенията от провинциалните държави. В „Големият предговор“ на Шъ Цин се казва: „С ВЯТЪРА висшестоящите променят своите низшестоящи, също с ВЯТЪРА низшестоящите осмиват своите висшестоящи“. Казвали са: „Чуй ВЯТЪРА [песните от някоя провинция] и ще узнаеш ВЯТЪРА [настроението на народа]“.

ВЯТЪРНА СЦЕНА, пейзаж. ВЯТЪРНА ЗЕМЯ, вятър и земя, местните условия. ВЯТЪРНА ВОДА, вятър и вода, фъншуей, пътят, по който човек намира мястото си в света. ВЯТЪРЕН ДЪЖД, вятър и дъжд, трудност. ВЯТЪРНИ ВЪЛНИ, вятър и вълни, промените в положението. ВЯТЪРНО ТЕЧЕНИЕ, вятър и течение, политически вълнения; ВЯТЪРНАТА ГРУПА, опортюнистите.

Райската птица е ВЯТЪРНА ПТИЦА; ВЯТЪРЕН ИЗРАЗ – аристократично държание; ВЯТЪРНА СЛАВА, вятър и слава, елегантност и талант. ВЯТЪРНА ЛУНА, вятър и луна, радост и женското изкуство на съблазняването. ВЯТЪРЕН ПРАХ, вятър и прах, неудобствата на пътуването, военна бъркотия и животът на проститутката.

ВЯТЪРЕН ЧОВЕК е поет. ВЯТЪРЕН ПОТОК означава виден човек, образован, с литературен талант, разгулен. ВЯТЪРНА НАСЛАДА е просто хумор, докато ВЯТЪРНА ТЪГА означава литературно превъзходство.

Чуй вятъра и ще познаеш вятъра. Вятърът духа, а поколенията са неговите листа. Няма по-голяма похвала от онази по адрес на Конфуций: той знае откъде духа вятърът.

За автора

Елиът Уайнбъргър (р.1949 г.) е изтъкнат американски писател, есеист, редактор и преводач, чиито книги са преведени на повече от 30 езика. Първоначално получава признание за преводите си на носителя на Нобелова награда Октавио Пас. Стилът на Уайнбъргър се характеризира с жанрова неопределеност – от поезия до политически коментар, и с безграничен тематичен обхват в глобалното стълпотворение от култури. Според „Таймс“ Елиът Уайнбъргър използва едновременността и колажа по забележителен начин.