„На смелите се прощава“ е роман взрив.

Тук любовта е спасение, приятелството – въпрос на чест, а разстоянията сближават. Характерният стил на Крис Клийв е още по-зрял и запомнящ се, а разтърсващите сцени на човечност са на всяка страница.

„На смелите се прощава“ (Издетелство ICU) е роман за дързостта да бъдеш себе си в немислими ситуации на крайност; за крехкостта на живота и смелостта на мечтите. За Лондон – градът на началата. И най-вече за любовта.

На смелите се прощава

Крис Клийв
Превод от английски:
Невена Дишлиева-Кръстева

***

Остави децата да я чакат на улицата, докато спре такси на Странд. Щом шофьорът спря, тя задържа вратата и децата се качиха. В огледалото за обратно виждане лицето на шофьора беше като нарисувано.

– Къде ще возим негърчетата?

– В Риц – къде другаде?

– Ваша воля – отвърна той.

Моли отпусна глава на рамото на Закари и заспа. Той обгърна с поглед града. Шофьорът ги наблюдаваше в огледалото с нескрито отвращение. Когато това продължи твърде дълго, Мери му се усмихна ведро и каза:

– От Тимбукту са. Купих ги за шест наниза цветни мъниста и дагеротип на краля. Дали сторих добре?

Онзи пламна.

– Мънистата щях да не ги дам.

– Мънистата нямаше да ги дам – поправи го Мери, а мъжът ги свали от таксито и се наложи последния километър да го извървят пеш.

– А мислех, че аз съм глупак – отбеляза Закари.

Мери го изгледа засегната.

– Аха, тогава защо не проумяваш: ти си виновен, защото си черен като абанос.

Той се усмихна, за първи път този ден.

– Защо дойде?

Мери кимна към Моли, която ситнеше напред.

– Ревнувах от вниманието, което получаваш.

– Не, сериозно.

– Хрумна ми, че може да си самотен.

– Имам Моли, за която да се грижа.

Добре, помисли си Мери, но дали би имал много против и аз да се навъртам наоколо?

В Риц името на баща ѝ беше достатъчно, за да им осигури маса въпреки неприкритите терзания на целия персонал, от оберкелнера надолу. Мери и децата бяха настанени за обяд възможно най-далеч от другите гости в просторната трапезария, но въпреки това една двойка възрази и настоя да ги преместят на още по-отдалечена маса. Мери им помаха.

– Децата са мои – обясни на висок глас. – От различни бащи, струва ми се… че то може ли човек да следи.

– Госпожо – обади се келнерът, – трябва да ви помоля да се съобразявате с гостите ни.

– Келнер – каза Мери, – аз пък трябва да ви помоля да ни донесете жарена шунка, меки сирена, питки, авокадо на кубчета с лимон, за да не почернее, наденички Къмбъранд,твърдо сварени яйца на тънки резенчета, плезири със и без френско грозде, плодови конфитюри, но без праскова, моля, какао, но да не е твърде горещо, два големи портокала и две ябълки на не твърде големи резени.

– Ябълките Кокс ли да бъдат, или Грени Смит? – попита келнерът, след като се опомни.

– Няма значение. И кафе. А, да, и пепелник.

– Чудесно. Нещо друго?

– Зависи дали на някого няма да му прилошее – отговори в заключение Мери.

– Чудесно, мадам.

Децата гледаха ококорени как мъжът се отдалечава.

– Как изобщо ни позволиха да влезем тук? – дивеше се Закари.

– Места като това не бива да съществуват. Вашето единствено престъпление е гладът.

Мери пиеше кафето си, като третата чаша освежи с дванайсет капки морфин. Успя да преглътне половин фунийка плезир. Стомахът ѝ се беше свил от безсънието, а лекарството допълнително потискаше апетита ѝ. В другия край на ресторанта пианист свиреше Синият Дунав. Мери наблюдаваше как децата се заеха да ометат методично всичко на масата, като започнаха от това, което е най-близо до тях, и приключиха с облизване на последното масълце от чинията, защото не беше останал хляб, върху който да си намажат. Поделиха си го непринудено, но без да нарушават добрите обноски, или поне Мери не забеляза. Закари остави малко повече за Моли, която беше съвсем дребна и слабичка. Момичето положи глава на съвършената бяла покривка и моментално заспа с отворена уста и отпуснати право надолу ръце.

Другите гости ги гледаха от съседните маси, надзъртаха над ръба на изгладени вестници. Мери си даде сметка, че новината ще стигне до Пимлико не след часове, а след броени минути. Благодарение на морфина осъзнаваше колко несправедливо е поведението ѝ спрямо майка ѝ, но в същото време пет пари не даваше.

Закари отри лицето си с покривката.

– Може ли една цигара?

– Не и преди да навършиш тринайсет. Кажи ми, харесва ли ти да се грижиш за Моли?

– Горе-долу.

– Държиш се добре с нея.

– Не съм добър в нищо.

– Глупости. Ти си добър музикант и шампион по ядене на хляб.

– Всеки трябва да може да чете и да пише. Ти сама си го казвала.

Тя се опита да запали, но пламъкът и крайчето на цигарата отказваха да се срещнат. Наложи се Закари да ѝ насочи ръката.

– Сбърках – каза накрая тя. – Погребах мъж, който можеше да чете, нали разбираш, а го убиха хора, които могат да пишат.

– Благодаря ти – каза Закари.

– За какво?

– Че дойде да ме намериш.

Сигурно е била длъжна. Така че, ето я, цъфна в Риц с две негърчета сираци. Посетителите я гледаха осъдително, неподвижни. И ето я – о, да, все още е там – дори в този момент, без ясна представа засега как се е озовала там.

Още пъстри и вълнуващи заглавия от каталога на Издателство ICU