Радваме се на сборник с разкази и повести от Георги П. Стаматов – един от всепризнатите майстори на късия градски разказ в следосвобожденската ни литература. Изисканото художествено оформление дължим на Кирил Златков.
Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
„Разкази и повести“ (ИК „Колибри“) се основава преди всичко на подбора, направен от самия Георги Стаматов в белетристичните книги, които е издал. В хронологичен ред са включени най-представителните му творби от сборниците: Избрани очерци и разкази (1905), Разкази. Том I (1929), Разкази. Том II (1930) и Прашинки (1934), като някои от разказите се преиздават за първи път след първата им публикация. Книгата представя развитието на писателя като разказвач и изграждането на неговия специфичен почерк – от по-разгърнатите, класически повествователни форми до късия разказ в „телеграфен стил“ – запазената марка на Стаматов.
Георги П. Стаматов (1869–1942) е белетрист с ярко изразен индивидуален стил, един от големите майстори на късия градски разказ в следосвобожденската ни литература. Активен сътрудник на водещи периодични издания, автор на няколко книги с разкази и на остра публицистика, в продължение на близо половин век той се утвърждава като писател, детайлно изследващ психологическите проблеми и моралните избори на модерния човек. Художник на града, Стаматов създава свят, който е европейски и универсален.
Из „Разкази и повести„
на Георги П. Стаматов
ХЕРКУЛЕС И ПСИХЕЯ
Облегнат на мраморна масичка в сладкарница, художникът Лавров по навик наблюдаваше минувачите. Наблизо разтоварваха камион.
Обърна му внимание един от хамалите. Сам вдигаше такива сандъци, че наоколо се събираше публика.
Смъкна последния и разгърден, с кръстосани голи ръце застана сред улицата – паметник, извян от месо. Всеки мускул – мъж.
Фантазията на художника се разигра.
Мярна се Вехтият завет… Голиат… не онзи – победител… Урсус… пред него – не бик – съвременният Дракон – под краката – онеправдано човечество… Самсон, хвъргащ земното кълбо в пространството…
„Не, без злоба и сантименталности…“
И продължаваше да разглежда изправения модел.
Жените плахо, крадешком хвърляха смаяни погледи на него и свенливо отпущаха очи. Той ги гълташе – вълк, акула.
По лицето – ни нежност, ни страст даже.
Само сила.
Създателка – от случайни срещи – семейства – от села – градове…
В девствени гори – животни, птици, гадове и милиарди непознати и на науката буболечки.
Търсена, желана – въпреки мизерията, липсата на смисъл в живота.
Равнодушен враг на закони, морали, невинност, вярност, чистота.
Твори, твори, твори… – и не се интересува какво.
С лъх събаряща – гимназистка, влюбена във всички фотографии по витрините; новобрачна до прага на спалнята, ако младоженецът е закъснял; неутешна вдовица, потънала в сълзи и траур до скъпата гробница.
Цар-бог на плътта – един в милиарди лица…
Лавров стана и отиде при хамалина, заведе го в затънтена кръчма, влезе в преговори и го настани в ателието.
Залови се да работи.
„Каква мантия да метна на плещите му? Никаква. В своя примитивна премяна. Сам сред океана на скала срещу слънцето…“
Довърши картината и застана пред нея.
„Да я изложа пред жените?… Техният идеал… Обида ще закипи в гърдите им – а ще го пожелаят – до една, както онези на улицата простия хамалин.“
Занесе я в отделна стая, заключи я и я изостави.
Почиваше, работеше друго. От време на време отиваше при нея с трепета на тайно свиждане.
Не пущаше никого там, боеше се от пръв чужд поглед.
* * *
Лавров е пред своя „Херкулес“.
Унесен гледа.
Нещо липсва… не в него… вън… Какво?… Не постига…
Танталови мъки.
Да се мислиш бог – и да се окажеш проста адамова кал до създаването си…
Ателие на художник!
Храм.
Спалня на девственица – после легло на родилка. Той – творец – баща и майка на новороденото.
Кабинет на писателя – библиотека.
На композитора – музикален магазин.
Мъртви букви и ноти.
В ателието – образи, мисли, свят, живот.
* * *
Борисовата градина.
Лавров отдъхва.
Случайно вдига очи.
На отсрещната пейка – жена? – момиче?…
Ескиз… Разноцветна паяжина във въздуха – облекло дамско.
Не бесни прегръдки – целувка би я стопила.
Не снема вдъхновен поглед от нея.
Тя се смути, пламна и стана.
„Да не се е обидило, милото?“
– Госпожице! – скочи той. – Простете. Аз не гледах – изучавах, исках да ви запомня… трябвате ми… художник Лавров!
– Художник Лавров? Каква щастлива случайност! Толкова съм слушала за вас… и ето. Няма защо да се извинявате. Навикнала съм да ме гледат. Чудят се. Смеят се на моята ефирност… Психея ме кръстиха.
– И много право.
– Но тя е с крила…
– Вие сте друга… днешна… бихте ли се съгласили да ви рисувам?
– Защо не – проговори тя весело.
* * *
– И тъй, ще ме рисувате?
– Още не – да ви се нарадвам – после другите…
Тя почна да посещава ателието.
Лавров криеше от нея картината и новата идея.
Рисуваше я отделно.
Блажени минути!
Кой е моделът! Кой – художникът?
Той нежно я нанасяше на платното – тя галено го къташе в душата.
След няколко седмици Психея не можеше да диша без него.
Оставаше по цели часове и след сеанса.
Тревожеше я спокойствието му.
Копието го интересуваше повече от оригинала.
Страдаше до сълзи… до омраза.
Женският инстинкт я спаси. Обидена, тя стана сериозна.
– Е, господин Лавров, картината е довършена – няма какво да правя тук… – И взе да натъкмява пред огледалото шапчица на главичката.
Стори му се, че земята се изселва. Пребледня.
– Вие ще си ходите?
Психея сияеше – пожела да го накаже.
– Да. И тъй, заради вашата картина забравих и себе си, и своите. Сбогом!
– Госпожице!…
Друго не можа да каже.
Протегна ръце. Шапчицата се търколи на килима.
* * *
– Мили, ти не ме обичаш! – шепнеше Психея, облегната до рамото му на канапето, и обезсилена падна на възглавниците.
– Не бързай, мила. Ти ми трябваш още такава… малко… мъничко търпение… – Вдигна я и я заведе в заключената стая при картината.
Психея слисано отстъпи няколко крачки.
Не откъсваше поглед от платното.
– Каква фантазия! Може ли да има такъв мъж?
* * *
Лавров почна новата картина.
„Херкулес и Психея.“
Човекът изтръпна в художника при първата им среща в ателието.
Те се погледнаха – два отделни, различни свята.
Ураган и зефир.
Нещо пробягна в мозъка на Лавров.
Надви – прогони абсурдни мисли.
Картината напредваше…
* * *
– Ето ме, мила! Твой съм – проговори Лавров, коленичил до нея на канапето.
– Остави ме… – прошепна тя.
– Какво?
– Не те заслужавам…
– Що значи туй, мила моя?
– Не съм твоя.
– Не си моя?! Чия си?
– На онзи…
Лавров разбра.
Мислеше за туй, не вярваше. И то стана.
– Мили!… Прости ми…
– Прошката не връща нищо… Ти ми отне всичко…
– Тогава убий ме.
Вратата леко се открехна.
Влезе онзи.
Лавров се изправи.
Очите на Херкулес говореха: „Не доближавай… Ще те разтрия в прах…“
Психея го погледна.
– Върви си!…
По-кротък от овца, хамалинът излезе от ателието.
Лавров се отпусна на столчето до картината.
Тишина. Ни звук, ни движение.
По-мъртво от платната наоколо.
По едно време тя се вдигна, облече се и тръгна.
Той не мръдна.
* * *
Човекът умря – остана творецът.
Отиде в стаята при самотния Херкулес.
„Какво съзнание за несъкрушима сила! Да… без нея още.“
Върна се при другата картина.
Погледна лицето му.
От бог, цар – ни следа… Просяк… бито домашно куче, пълзящо до краката на господаря – а в устремения поглед на Психея – нищо – само на устните играе небрежна иронична усмивка.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.