Излезе от печат първо българско издание на „Дневник, намерен във вана“ от големия класик на научната фантастика Станислав Лем.

Книгата може да поръчате с промокод за читателите ни и 5% отстъпка от Ozone.bg тук.

„Дневник, намерен във вана“ (превод: Силвия Борисова, ИК „Колибри“) ни потапя в един смразяващ, кошмарен свят, подобен на въобразения от Кафка и Борхес, свят с дълбок подтекст и ужасяващи препратки, в който всяко име напомня друго име и всяко действие поражда непредвидено противодействие.

От ерата на неогена е останало само едно свидетелство – намереният във вана дневник на един таен агент, тръгнал по следите на Инструкцията, от която трябва да разбере каква е възложената му Мисия. От стая в стая, от етаж на етаж и от коридор в коридор в разположен дълбоко под земята правителствен комплекс разказвачът се оказва увлечен в една параноична антиутопия, в която нищо не е такова, каквото изглежда, нито каквото не изглежда.

Всичко е свръхсекретно, всеки подозира всекиго, враговете са колкото вездесъщи, толкова и неизвестни. В този враждебен свят цари хаос, шпиономания, двусмислие и измама, а ваната е единственото убежище на докарания до границите на безумието герой. 

Дневник, намерен във вана

Станислав Лем

І.

…стая с номера, за който ми беше издаден пропускът, не можах да намеря. Най-напред попаднах в отдел „Проверка“, после в отдел „Дезинформация“, в който някакъв чиновник от секция „Натиск“ ме посъветва да отида на осмия етаж, но там дори не искаха да разговарят с мен; бродех между мъже в униформи, коридорите кънтяха от енергични стъпки, тряскане на врати и удряне на токове, а сред тези войнствени звуци се долавяше стъклено подрънкване на далечни камбанки, сякаш някъде препускаше шейна със звънчета. От време на време срещах прислужници, които разнасяха вдигащи пара чайници, влизах по погрешка в тоалетни, където секретарки припряно си поправяха грима, заговаряха ме предрешени като пикола агенти, един с изкуствена протеза толкова пъти ме вози с асансьора, че накрая вече ми кимаше отдалече и дори спря да ме снима с фотоапаратчето, което бе втъкнал в ревера си като карамфил. Към пладне започна да ми говори на „ти“ и ми показа любимия си уред – магнетофон, скрит под пода на асансьорната кабина, но на мен не ми беше до това, изпадах във все по-лошо настроение.

Влизах упорито от стая в стая и повтарях като курдисан въпросите си, на които получавах фалшиви отговори: все още бях вън от непрестанно циркулиращата секретност, оживяваща Зданието, но трябваше задължително да проникна в нея, дявол го взел – два пъти неволно попаднах в подземно хранилище и прерових сложените най-отгоре секретни досиета, но и в тях не открих никакви полезни указания. След няколко часа, порядъчно изнервен и гладен, защото вече беше минало времето за обяд, а не бях успял да намеря дори лавка, реших да сменя тактиката.

Помня, че най-много високи чинове с прошарени коси имаше на четвъртия етаж, затова се отправих натам, през врата с надпис САМО С УГОВОРЕН ЧАС се озовах в стая на секретарки, празна, от нея, през странична врата с табелка ЧУКАЙТЕ, в зала, пълна с планове за мобилизация, и тук се изправих пред проблем, понеже от нея се излизаше през две врати, едната с табелка САМО ЗА БАЛАНСИ, втората с надпис НЕ ВЛИЗАЙ. След кратък размисъл отворих втората и се оказа, че съм постъпил правилно – това беше секретариатът на главнокомандващия, командерал Кашенбладе. И понеже бях влязъл през точно тази врата, дежурният офицер без всякакви въпроси ме въведе направо при командира.

Тук също звучеше тихото стъклено подрънкване. Кашенбладе разбъркваше чая си. Беше як плешив старец. Лицето му с увиснали бузи и тлъсти гънки под брадичката лежеше върху яката на шинел с нашивки във формата на галактики. На бюрото пред него имаше две редици телефони, встрани от тях радиостанции, а в средата стъкленици с етикети на най-различни препарати, но аз не видях в тях нищо друго освен спирт. С набъбнали жили на плешивината той беше зает да натиска бутони, които прекъсваха звънящите един след друг телефони. Когато няколко звъняха едновременно, направо удряше с юмрук по тях. Като ме видя, мина по всички бутони. Настъпи тишина, в която той известно време подрънкваше с лъжичката по чашата.

– А, това сте вие! – подхвърли.

Гласът му беше гороломен.

– Тъй вярно, аз съм – отвърнах.

– Чакайте, не казвайте, помня, как не – измънка той и се взря в мен изпод рунтавите си вежди. 

– Х-27 контрастеларна ретранспулсия Епсилон Лебед, а?

– Не – рекох.

– Не? Ха! Е! А-а! Морбилатринкс Бе-куКа осемдесет и един запетая операция Пиронче? Би като Бипророда?

– Не – пак отрекох и се опитах да му покажа уведомлението, което бях получил, но той го отбутна с досада.

– Нн-е-е?

Беше недоволен. Направо кръвно засегнат. Замисли се. Отново взе да бърка чая.

Един телефон звънна. Той го фрасна с лапа.

– Пластмасов? – изтърси внезапно.

–  Кой, аз ли? – попитах. 

– Не, по-скоро не… обикновен.

Кашенбладе с един лъвски удар заглуши раззвънелите се отново телефони и пак се вторачи в мен.

– Операция Хипербог… Мамациклогастрозавър… ента-ма, пента-кла… – пак се пробва, не можеше да повярва, че има пробив в добре известната му непогрешимост, а когато не му отговорих, се опря с мощните си ръце на бутоните и изрева:

– Махай се!

Явно и той се канеше да ме изгони, но аз бях абсолютно решен на всичко, пък и достатъчно цивилен, за да не се подчиня безпрекословно.

Отдръпнах се и застанах неподвижно с уведомлението в протегнатата ръка. Кашенбладе най-после го взе, без да го погледне, уж неволно го пъхна в отвора на апарата пред него, той зашумя и почна да му шепне нещо. Кашенбладе слуша, слуша, по лицето му минаваха облаци, в очите му бляскаха светкавици. Погледна ме изпод вежди и взе да натиска бутоните. Първи зазвъняха телефоните, бяха толкова много, че изпълниха многогласна музикална композиция. Той продължи да натиска, докато цялата бригада апарати около него не започна да се надвиква с цифри и криптоними. Заслуша се намръщен, с потрепващ клепач, но аз вече виждах, че бурята е отминала. Сви вежди и вресна:

– Дайте я тая бумажка, хайде.

– Вече я дадох…

– На кого?

– На вас.

– На нас?

– На вас, господин командерал.

– Кога, къде?!

– Преди секунда, вие я пъх…  – подех, но бързо си прехапах езика.

Командералът ме смрази с поглед и извади чекмеджето на апарата. Беше празно. Един Господ знае къде се беше озовал моят документ; разбира се, и през ум не ми мина, че може да го е мушнал там по невнимание.

От известно време подозирах, че Командването на Космическия окръг, явно прекалено разраснало се, за да надзирава индивидуално всяко от трилиона дела, е преминало към система за контрол на случаен принцип, залагайки на увереността, че след като обиколи безброй многото бюра, всяко дело в края на краищата ще се озове на правилното място. По подобен начин, изискващ много време, но пък безпогрешен, действа самият Космос; за институция, вечна като него – каквато беше Зданието – темпото на тези обороти и пертурбации беше, естествено, без значение.

Така или иначе, уведомлението ми беше изчезнало.

За автора

Знаменитият фантаст Станислав Лем (1921-2006) е носител на множество полски и международни награди и е преведен на над 40 езика, включително в България. Романите му „Соларис“, „Едем“, „Сенна хрема“, „Облакът на Магелан“, циклите му за роботите, за Ийон Тихи, за пилота Пиркс са любими на поколения български читатели. „Дневник, намерен във вана“ излиза за пръв път на български език в безупречния превод на Силвия Борисова.