„Три етажа“ е роман изповед, който се цели право в сърцето на човешките взаимоотношения: от копнежа за любов до предателството, от подозрението до страха от изоставяне.

---

Бестселърът на Ешкол Нево може да поръчате с 5% отстъпка и промокод от за читателите на списанието тук.

---

Трите етажа в „Три етажа“ (превод: Паулина Мичева, ИК „Колибри“) са не само рамката на този роман, съставен от три части, те са и трите основни фази според теорията на Фройд за личностното развитие.

В жилищна сграда в предградията на Тел Авив се развиват три истории, като всяка от тях е разказана на някого под някаква форма – три монолога на три емоционално различни етажа.

Арнон живее на първия етаж със съпругата си и двете им малки дъщери. Той споделя със стар приятел от армията тревогата си за вероятността една от дъщерите му да е била сексуално малтретирана. На втория етаж Хани, млада майка с две деца, е наричана от съседите си „вдовицата”, защото съпругът ѝ постоянно пътува. Чувствайки се напълно сама, тя пише писмо до своя близка приятелка, в което разкрива страховете си. На последния етаж живее бившият съдия Девора, която поема по нов път в живота си в опит да се сдобри с отчуждения си син. Девора записва на стар телефонен секретар съобщения до покойния си съпруг. С всяко изкачване нагоре по етажите се приближаваме до кулминацията в нечий живот.

Три етажа

Ешкол Нево

Това, което се опитвам да ти кажа, е, че под изненадата имаше нещо друго, за което с Айелет не смеехме да говорим, нещо, което подсъзнателно знаехме – е, добре, поне аз знаех, – че може да се случи. Знаците бяха там през цялото време, но избрахме да ги пренебрегнем. Какво може да бъде по-удобно от съседи, които гледат децата ви, когато вие не можете? Само си помисли. Пет минути преди да тръгнете, просто вземате дъщеря си така, както си е, без да се налага да влачите чанти, без да се налага да я карате до някъде – почукване на вратата на етажа срещу вашата и това е. Тя е щастлива, че ще остане при тях. Те са щастливи, че тя им е на гости. А вие сте щастливи, че сте свободни да правите своето си нещо, каквото и да е то. И е по-евтино от обикновена детегледачка. Говоренето за такива неща е неприятно, но нямам енергията да се цензурирам, така че просто ще ти кажа всичко, а ти обещаваш да не пишеш за това в някоя от книгите си, става ли?

Двойка пенсионери като тях нямат представа какви са цените за заплащане на труда на детегледачка на свободния пазар. Те не са част от информационната мрежа на детегледачките. Което означава, че можеш да им кажеш каквато цена си поискаш. И ние го направихме. Двайсет шекела на час. Преди девет години това беше разумно. Ниско, но разумно. Междувременно средното заплащане в нашия район се покачи до четиресет шекела на час, но ние останахме на двайсет. От време на време Айелет ми напомняше, ей, нали знаеш, трябва да им плащаме повече. И аз казвах, да, разбира се, ще им плащаме повече. Но останахме на двайсет.

И те не казаха нито дума. Изискани хора, знаеш, като всички онези немски евреи, йеким. Той се разхожда из къщата в костюм и с вратовръзка, а тя е преподавател по пиано в консерваторията, казва неща като „дали бихте били така любезни“. Дори и да са искали да коментират заплащането, гордостта им на йеке не би им го позволила. И ние си казвахме – добре, може би не на глас, но си го мислехме, – а какво всъщност имат в скучния си живот тези хора? Те трябва да ни благодарят. Те трябва да ни плащат за привилегията да бъдат с Офри.

Не помня точно на колко години беше първия път, когато я оставихме с тях, но тя беше доста малка. Колко време трябва да чакаш, за да правиш секс с жена, след като роди? Месец? Месец и половина? Ето как започна. Със секс. Айелет имаше токсемия последния месец от бременността си, така че не можех да я пипна. A месец след като роди, все още кървеше. И аз бях толкова възбуден, че буквално щях да избухна. Никога преди не ми се беше случвало – по средата на среща, докато гледах някоя жена клиент, изведнъж си представях как я завличам в тоалетната и разкъсвам дрехите ѝ. И там е работата, че жените усещаха глада ми. Много от тях ми се натискаха през този период, много. И не е като да съм Брад Пит или нещо подобно. Получих такъв есемес от спининг инструкторката си, леле, направо няма да повярваш, че е истински. Ще ти го покажа някой път. Но се владеех. Хапех устни и стисках. И Айелет го оценяваше. Не каза: „Оценявам го“, тя не би казала нещо подобно. Но винаги ми казваше: „Липсва ми докосването ти, нуждая се от него, колкото и ти“. Една вечер тя предложи: „Нека оставим Офри с Херман и Рут за няколко минути“. И прокара пръст по рамото ми, бавно. Което бе сигналът ни за тези неща.

Идеята бе нейна. Айелет го инициира първия път. Заедно почукахме на вратата им и попитахме дали могат да вземат Офри за няколко минути. Мисля, че веднага разбраха за какво става дума. Каква беше спешността. Личеше си, че са от възрастните хора, които все още са съхранили онази искра помежду си. Херман е висок човек, който винаги стои с много изправена стойка. Прилича на германски канцлер. А Рут има дълга бяла коса, която винаги носи прибрана назад на конска опашка, и с нея прилича повече на жена, отколкото на възрастна дама. Тя попита Айелет кога Офри е яла за последно и Айелет ѝ каза, че сега не би трябвало да е гладна, а и наистина я оставяме само за няколко минути. Рут попита дали Офри използва биберон и поиска да оставим един памперс, за всеки случай. Тогава Херман започна да издава смешни звуци и да гъделичка Офри по корема с крайчеца на вратовръзката си. Офри му се усмихна. Усмивките в тази възраст са инстинктивни, не истински, знаеш. Но все пак казах на Айелет: „Виж как му се усмихва“. И Рут каза: „Децата са луди по Херман“.

Когато беше бебе, Офри не отиваше при всекиго. Плачеше дори когато баба ѝ я държеше. Но след като я поставихме в ръцете на Рут, тя се притисна към нея, отпусна глава на гърдите ѝ и се заигра с косата ѝ. Рут каза шъъъ, шъъъ, шъъъ и я погали по личицето. Айелет се наведе, за да се изравни с Рут, и каза на Офри: „Ще се върнем след няколко минути, става ли, скъпа?“. Офри я погледна с онова нейно умно изражение, после отмести поглед към мен. Изглеждаше, че ще се разплаче. Но не го направи, а само се зарови по-дълбоко в гърдите на Рут, и Рут каза: „Моля ви, бихте ли били така любезни да не се притеснявате. Отгледала съм три деца и пет внучета“. Айелет отново каза, че е само за няколко минути, след което погали Офри по бузата.

Щом вратата на апартамента ни се затръшна зад нас, хванах Рут за задника, но тя замръзна и каза: „Чакай малко, чуваш ли я да плаче?“. Спряхме и се заслушахме, но чувахме само обичайните звуци от апартамента на вдовицата над нас, която влачеше мебелите си насам-натам. Изчакахме още няколко секунди просто за да сме сигурни, и накрая Айелет ме хвана за ръка и каза: „Моля те, би ли бил така любезен да ми спестиш любовните увертюри?“. И ме завлече в спалнята.

Внуците на Херман и Рут са пръснати по целия свят. Двама във Виена. Двама в Пало Алто. А най-голямата, която живее с майка си в Париж, идва на гости всяко лято и подлудява тийнейджърите от квартала с минижупите си, прекрасния тен и зелените си очи. Чакат я пред сградата като котки в жегата, а тя си играе с тях. Докосва ги небрежно, докато им говори, но никога не им позволява да я докоснат. Типична малка мадмоазел. Вече носи обувки с високи токчета. Пръска се с женски парфюм. Миналото лято Рут я изпрати да ни поиска няколко яйца и аз отворих вратата гол до кръста, а тя каза с френски акцент: „Мосю Арно, облечете си риза, моля. Не е любезно да стоите гол пред една дама“. И се изкикоти флиртуващо. Не се разсмях в отговор и ѝ донесох яйцата, мислейки си как веднага си личи, че малката хитруша няма баща. Ако бях неин баща, на мига щях да я накарам да смени този минижуп с нещо по-покриващо. Но няма значение, ще стигнем до нея по-късно.

Другите внуци на Херман и Рут също идват, посещават ги веднъж или два пъти годишно. И тогава апартаментът им, който обикновено е тих – с изключение на звуците на пианото и на гласовете, говорещи на немски по телевизията, – внезапно става много шумен и се изпълва с живот. Херман строи на децата пързалки и люлки в градината. Преди да се пенсионира, той е работил за израелската авиационна индустрия, така че има усет за такива неща. Освен това им прави модели на самолети, които те могат да управляват дистанционно. Ако е лято, изважда басейна от мазето. Огромен, направен от твърда пластмаса. Херман строи самолетоносач в басейна, за да се опитват внуците му да приземяват върху него самолетчетата си.

След това вади самолетоносача от басейна, децата обличат банските си и се мятат вътре, пръскайки се с вода. Но те не са диви. Те са добре възпитани деца, не като нашите тук. Хранят се с нож и вилица. Поздравяват, когато се разминаваме по стълбището.

Когато внуците им отлетят обратно в своите страни, Херман и Рут помръкват и се депресират. Това е обичайна рутина. В деня след полета на децата вратата им е заключена и някак си знаем, че не бива да ги притесняваме. Няма начин да го обясня, сякаш вратата излъчва някаква тежест, която предава съобщението: не сега. Два дни след заминаването на внуците им самите Рут и Херман потропват на вратата ни, за да ни кажат, че ако искаме, можем да им заведем Офри. Херман ѝ казва: „Дай целувка на Херман“ и се навежда, за да може тя да стигне до бузата му. Офри го целува внимателно, за да не бъде одраскана от наболата му брада. Рут казва на Айелет: „Ако се наложи, можете да я оставите за кратко време при нас и без заплащане“. И добавя, почти шепнейки: „На Херман му е толкова тежко, когато внуците ни си тръгват. От два дни не е спал, не е ял, не се е бръснал. Не знам какво да правя с него“. Например онази история с целувката. Когато ти казах, че и преди това имаше знаци, имах предвид такива неща. Започна с молба към Офри да му даде целувка по всяка буза, когато влизаше в апартамента им. Но от миналата година той можеше внезапно да отвори вратата без причина, когато излизахме или се прибирахме, да се наведе и да я подкани: „Хей, Офри, дай целувка на Херман“.

Сега, като ти разказвам това, ми се иска да умра: нима можеше да бъде по-ясно? Но ние не искахме да го видим, това се опитвам да ти кажа.

За автора

Ешкол Нево е роден в Йерусалим през 1971 г., прекарва детството си в Израел и Детройт. Той е един от най-популярните и ценени израелски автори, чиито романи неизменно се превръщат в бестселъри и са публикувани на много езици. „Три етажа” е бравурна игра с формата на самия роман и с опитите на едно разнолико общество да открие своята идентичност. Предстои да излезе италианско-френска киноадаптация на книгата под режисурата на Нани Морети.