La entrevista en español

Олга Алварез е испански хореограф и режисьор, основателка на компанията La Taimada. Създава „техниката на присъствието“ (Presence Technique), която развива сценичните умения както на танцьори, така и на изпълнители, циркови артисти и актьори. Преподава в професионални училища като Institut del Teatre de Barcelona, El Timbal School of Actors, Area Space for Creation and Dance, La Caldera и др. 

На десетия юбилеен ACT Фестивал за свободен театър е както част от образователната програма с двудневен уъркшоп, така и изпълнител и режисьор с два спектакъла. 

На 20 октомври (вторник) от 20:30 ч. срещу паметника на Съветската армия от страната на бул. „Цар Освободител“ (при спирката на 94) с вход свободен ще можем да гледаме танцовия пърформанс „Crash“. Той разказва историята за разпада на две тела, на две души, които се обединяват, за да се разтопят в едно, но и да се изгубят и разделят на части. 

На следващия ден – 21 октомври от 19.00 в ДНК  La Taimada ще представят  „Целувката и Пиета“ – спектакъл за тънката линия, разделяща любов и омраза, секс и прегръдка, насилие и нежност. 

Ден преди началото на фестивала разговаряме с Олга Алварес за танцовия театър и срещата му с публиката…
Интервюто взе Никол Ганева.

Здравейте! Първо ми се иска да Ви попитам как и защо решихте да изберете именно танца като форма на творческо изразяване?

Заради любовта и защото именно тялото предлага много красота на този така неперфектен свят, в който живеем.

Техниката, която създавате, помага на изпълнители от всички области да развият сценичното си присъствие. Можем ли да наречем танца език? Бихме ли могли да го разбираме ясно и разбираемо, както думите?

Ясно ли разбираме думите? Когато наричаме танца език, то ние вече мислим поетично.

Съвременният танц е начин, форма и способност за изразяване на човешките емоции и образи. Но това не е код. Това е един гъвкав, открит и непредвидим начин за изразяване на идеи, концепции или реалности.

Според моето разбиране абсолютно можем да наречем танца език, заради способността му да предава емоции. Но това не е система от знаци, която позволява на една общност да разбере, да общува помежду си и да изобразява някаква свързаност. Танцът не използва знаци. Използва форми и щрихи в пространството и времето. Те са поетични. Те са форми с множество значения.- емоционални и изразителни, свободни и променящи се. С танц не общуваме. С танца се изразяваме. С него „раждаме“ естетическо удоволствие. С него ние впечатляваме, шокираме. Но ние не комуникираме, защото не можем да осъществим обмен на информация.

Танцът не води диалог. Той поражда красота и поетика.

Ние се изразяваме поетично и художествено, което очевидно комуникира много неща, но никога не води до крайни заключения.

Как реагира международната публика на този по-различен вид театър?

Това зависи изцяло от чувствителността на хората. За по-наративните хора танцът понякога е твърде загадъчен. За поетичните хора танцът изцяло задоволява тяхната жажда за красота. А за тези, които не са по театрите, танцът може би не им допада.

Когато съвременният танц се стреми към акробатика, чувственост и емоции, той успява да спечели зрителите по-лесно, дори и те да не са в света на танца. Но когато предлага алтернативни реалности, това може да провокира дори и най-взискателния зрител. И тази провокация е напълно естествена. Танцът се приема или отхвърля в зависимост от чувствителността, етичните и естетическите критерии. Съвременният танц е критикуван за принадлежност към по-ниска чувствителност. Но не трябва да забравяме, че светът е изграден върху минимализма. Малцинствата са мнозинството. И искрено вярвам, че си струва да отворите прозореца на танца към един нов свят, който спешно трябва да разшири своята чувствителност.

Къде е границата между вашето послание и интерпретацията, която публиката изгражда?

В сърцата на хората.

Защо избрахте да изпълнявате „Crash“ на открито, пред по-широка аудитория, а темата на пърформанса е интимността?

Само, за да е видимо. Искахме да предложим на мнозинството това, което всъщност е малко. За да провокираме едно странно чувство на неудобство. Да оставим красотата на интимността отворена за всички.

Коя е думата, която най-добре описва “Целувката и Пиета”?

Човечност.

Темите и в двата ви спектакъла са любовта, омразата и тъгата.  До колко важни са тези емоции при създаването на какъвто и да е вид изкуство?

Мисля, че създаването на изкуство е неизменна част от човека. Когато някой се почувства безпомощен, таи безпокойство или просто не се чувства на място, изкуството се притичва на помощ. То предлага възможност да построиш свой собствен свят, където красотата е изцяло плод на твоето собствено разбиране, без никакви ограничения.

Няма други две крайности, които в същото време да са толкова близки една до друга, както любовта и омразата. Любовта поражда омраза. Никой не умее да мрази, преди да е заобичал.

Тази година ACT Festival празнува своята 10- годишнина. Според вас какво е бъдещето на свободния театър?

 „Бъдеще“ е доста банална дума. Свободният театър ще продължи да съществува докато чувствата ни се нуждаят от пространство, където да бъдат изразени. И разбира се е важно да има хора и кампании, които да разпространяват тази по-различна красота.

Моля, посочете 3 причини, които да ни накарат да гледаме повече свободен театър?

Любов. Чувственост. Собствено мислене.

Olga Álvarez: La danza es la poesía que necesitamos

Primero, nos gustaría preguntar ¿Por qué eligió la danza como una forma de expresión creativa?

Por amor, porqué el cuerpo ofrece mucha belleza a este mundo imperfecto en el que nos ha tocado vivir.

¿Es la danza contemporánea un lenguaje? ¿Puede „hablar“ claro como lo hacen las palabras?

Cuando llamamos lenguaje a la danza ya estamos, de alguna manera, siendo poéticos.

La danza contemporánea es un medio, una forma y una capacidad humana para expresar, plasmar emociones e imágenes.  Pero no es un código. Es una forma flexible, abierta e impredecible de plasmar ideas, conceptos o realidades.

A mi entender la danza acepta que se la llame lenguaje por su gran capacidad de transmisión de las emociones. Pero no es un sistema de signos que permita a una comunidad comprender, comunicarse y plasmar con coherencia. Porque la danza no usa signos. Usa formas y trazos en el espacio y en el tiempo. Y son poéticos. Son formas con multiplicidad de significados. Significados emotivos y expresivos, libres y cambiantes. Imperfectos en el deseo de comunicar una idea única.

Con la danza no nos comunicamos. Con la danza nos expresamos. Con ella producimos placer estético. Con ella impresionamos. Con ella conmocionamos. Pero no nos comunicamos porque no podemos entablar un intercambio de la información.

De la danza no nace un dialogo. De la danza nace un ofrecimiento de la belleza y la poética.

Estamos ante una expresión poética y artística, que evidentemente comunica un montón de cosas, pero nunca de una forma concluyente.

¿Cómo reacciona la gente ante este tipo de teatro específico?

Depende de las sensibilidades. Para las gentes más narrativas, la danza es a veces demasiado críptica. Para los poéticos, la danza sacia muchas veces su hambre de belleza. Para los que no son habituales a los teatros la danza puede parecer extraterrestre o desacomodar.

La danza contemporánea cuando aspira a la acrobacia, a la sensualidad y a las emociones capta con más facilidad al espectador aunque éste sea poco entendido. Pero cuando propone realidades alternativas puede provocar al espectador menos especializado en danza. Y en esa provocación hay una selección natural. La danza es aceptada o repudiada según las sensibilidades y los criterios éticos y estéticos. A la danza contemporánea se la ha criticado por pertenecer a una sensibilidad minoritaria. Pero no deberíamos olvidar que el mundo está construido a base de minorías. Las minorías son mayoría. Y creo sinceramente que merece la pena abrir la ventana de la danza a un mundo que necesita, urgentemente, ampliar su sensibilidad.

¿Dónde está la línea divisoria entre su mensaje en sus piezas y la interpretación de su audiencia?

En el corazón de las personas.

¿Por qué eligió realizar „Crash“ al aire libre para un público más amplio y al mismo tiempo discutir la intimidad?

Precisamente para ser visible. Para ofrecer lo pequeño a la mayoría. Para desacomodar. Para dejar la belleza de la intimidad abierta a todos.

¿Cuál es la palabra que mejor describe The Kiss and the Pieta?

Humanidad.

¿Cómo afecta el amor al arte? ¿Y el dolor? ¿Son estas emociones esenciales para la obra de arte? Amor y odio, ¿Dos mundos diferentes o una sola pieza?

Creo que la obra de arte forma parte cierta necesidad humana. Cuando uno siente cierto desamparo, cierta desazón por habitar en un mundo en el cual se siente incompleto o fuera de lugar, el arte ofrece una segunda oportunidad. El arte ofrece la opción de construir un mundo a tu medida, donde la belleza se construye a tu imagen y semejanza… sin restricciones.

Nunca hubo dos extremos tan unidos como estos. El amor es la madre del odio. Y el odio es el cansancio del amor. No se puede odiar sin haber amado mucho antes.

Act festival tiene su décimo aniversario este año. Según usted, ¿cuál es el futuro del teatro independiente?

El futuro es una palabra desgastada. El Teatro independiente seguirá existiendo mientras haya sensibilidades que necesiten de un espacio y de un público propio. Y mientras existan plataformas dispuestas a propagar y hacer de amplificación de esa otra Belleza.

¿Puede decirnos 3 razones por las que deberíamos ver más teatro independiente?

Sensibilidad, inteligencia y pensamiento propio.