Читателите, които познават творчеството на белгийката Амели Нотомб, знаят, че тя е екстравагантна, дръзка и скандална. Но – с излизането на „Жажда“ (Изд. „Колибри) тя ни показа колко малко всъщност знаем за нея, защото в главата й има въпроси, които надскачат всичко, показано до момента.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

 Такъв се оказва въпросът какво ли е изпитвал Христос в последните си, ужасяващи по думите й, дни. В интервю за Europe 1 през август 2019-а Нотомб определя „Жажда“ като романа на живота си и споделя, че винаги е искала да разкаже по един разбираем начин тази история. И през годините е трупала опит именно, за да я напише. В произведението си тя дава човешка душа с цяла палитра от емоции на една от най-познатите фигури в религиозния свят. Нещо повече – разказът се води в първо лице, единствено число.

Сюжетът

Според едно от преданията последните думи на Исус на кръста са били „Жаден съм“. Тях избира Нотомб, за да ни разкаже какво е чувствал Спасителят няколко часа преди и след разпъването му на кръста. Жаждата, любовта и смъртта са трите големи характеристики на въплътения Бог и Амели ги разнищва както само тя умее, с много въображение и без да се церемони.

Романът е кратък (както всички нейни книги), но съдържателен и дълбоко философски. Заради избора на сюжет е определян и като ироничен, богоборчески и състрадателен, оспорван и възхваляван от критика и читатели. Можем само да предполагаме в каква степен идеята да даде човешки облик на Христос се е понравила на църквата, но в същото време трябва да се подчертае, че Нотомб няма претенции да коментира или оценява историята в религиозен план.

 „Жажда“ не е историческо или религиозно произведение, не е романизирана биография. Според ценителите на Нотомб това е роман възхвала на одухотворената плът – и литературен шедьовър, най-доброто, което белгийката е сътворила след „Изумление и трепет“.

Впечатленията

Най-впечатляващото в „Жажда“ за мен е прецизната структура на разказа.

Нотомб се придържа към фактите, както ни ги разказва религията. Не добавя и не променя събития. Нейният „принос“ към историята е емоцията.

Тази прецизност откроява задачата, която белгийката си поставя – да ни представи своя прочит на чувствата в тази история, а не да я коментира, тълкува, преразказва, и още по-малко – отрича или поставя под съмнение.

Ще отбележа също, че ако за момент се абстрахираме от дръзкия избор на сюжет, ще видим, че Нотомб оставя вярна на стила си, който аз лично обожавам. При нея всяка дума в текста има свое определено място. Няма излишни моменти, няма пропуски – всяка частичка от разказа ни се подава в точно подбран момент, като пъзел с хиляди части и един единствен начин на нареждане.

 Тя продължава да се доказва и като безпогрешен познавач на емоциите. С хирургическа точност прави дисекция на всяко едно чувство, на всяка една слабост, на всеки един трепет от човешката душа. Защото именно слабостите и емоциите ни правят хора, а това че всеки от нас носи в различна степен различни нюанси от палитрата ни прави уникални. По тази причина, особено любопитни са моментите в книгата, в които Христос описва различни вярвания или предразсъдъци, които човеците имат или ще придобият през годините, но ние разбираме, че той не ги споделя. Макар и с човешки емоции, той е по-добър от нас. Пред жаждата, обаче, всички се оказваме равни.

И все пак, за да бъда напълно откровена, трябва да споделя, че повече ми допадат историите на Нотомб с неизвестни герои със странни имена, вдъхновени от нейните собствени преживявания или от желанието й да разнищи една или друга човешка слабост. Безспорно, „Жажда“ е произведение, което категорично я постави в категорията на необикновените автори в света. За мен обаче основен елемент на силата на нейните книги е непредсказуемостта им. Обикновено последните страници са толкова неочаквани, че читателят остава безмълвен, объркан, поразен от логическата нишка на разказа. В случая на „Жажда“ историята е вечна, позната на цялото човечество и колкото и оригинален да е погледът върху нея, липсата на този елемент за мен се усещаше. Разбира се, в никакъв случай не бива да я пропускате, защото е от произведенията, с които литературата ни среща рядко.

Избрани цитати

• Хората се променят само ако това идва от самите тях, а те извънредно рядко имат такъв стремеж. В девет от десет случая желанието им за промяна се отнася до другите. „Нужна е промяна“ – тази промяна, повтаряна до втръсване, винаги означава, че трябва да се променят останалите.
• Каквото и да разправят после, никой от тях не ме е познавал. Не им се сърдя, но е доста дразнещо, когато под претекст, че ви обичат, хората смятат, че ви познават като петте си пръста.
• Бягам от глаголи, като например предпочитам или замествам. Невъобразимо е колко много глаголи имат едно и също значение. Виждал съм хора, които се бореха да бъдат предпочетени, без да си дават сметка, че това ги правеше зависими. Един ден ще се казва, че няма незаменими хора. Това противоречи на моето слово. Любовта, която ме изгаря, гласи, че всеки е незаменим.
• Един азиатски мъдрец твърди, че надеждата и страхът са двете лица на едно и също чувство и по тази причина трябва да се откажем и от двете. Вярно е – изпитах напразна надежда и сега ужасът ми е по-голям. Но словото, заради което ще умра, няма да осъди надеждата. Може и да е химера, но любовта, бликаща от мен, съдържа надежда, която не  е другата страна на страха.
• Любовта съчетава увереност и съмнения – толкова сме сигурни, че ни обичат, колкото и се съмняваме, но не последователно, а в една озадачаваща едновременност. Да се опитваме да се освободим от съмненията, като задаваме безброй въпроси на любимия човек, означава да отречем дълбоко двусмислената природа на любовта.

„Ти си моята чаша вода“. Няма по-голямо удоволствие от онова , което доставя чаша вода, когато умираме от жажда.  

Малко за авторката

Амели Нотомб (с рождено име Фабиен Клеър Нотомб) пише от 17-годишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва тя, а публиката й всяка година очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява новият й роман.

По отношение на процеса на писане също има стриктен график – пише по четири часа на ден от 4:00 до 8:00 сутринта, винаги на ръка. Известна е с това, че отговаря на всички фенове, които й пишат писма (на хартия, не имейли). Тази част от ежедневието й е доста подробно описана в романа й „Форма на живот”.

Нотомб е родена през 1967 г. в Кобе, Япония, в семейството на белгийски дипломат. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. Живяла е в Япония, Китай, Ню Йорк, Бангладеш, Англия.

Завръща се в Белгия на 17 г., където изучава романска филология в „Свободния университет” в Брюксел. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“.

Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пъти) и Гран При Жионо от 2008 г. Сред награждаваните й романи са „Нито Ева, нито Адам“, „Любовен саботаж“, „Изумление и трепет“, „Форма на живот“.

Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света, а романите й са на челните места по продажби вече повече от две десетилетия. Живее и пише в Париж.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.