„Кутия за птици” – дебютният роман на американския писател Джош Малерман – успя да завладее класациите още с излизането си през 2014 г., а успешната екранизация с участието на Сандра Бълок през 2018 г. превърна книгата в истински феномен и окончателно осигури непоклатимо място на автора на литературния небосклон.

Отвъд океана вече се работи и по филмовата адаптация на „Малори” – продължението на сензационния бестселър, а у нас то вече може да бъде открито на пазара в превод на Паулина Мичева  и с корицата на Живко Петров, с логото на Изд. „Сиела“.

---

Книги на Джош Малерман може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Повече от десет години са изминали, откакто мракът се е настанил в света на човеците. Сега сред тишината и привидното спокойствие властват жестоки закони за оцеляване, според които нямаш право да виждаш с очите си и трябва да се научиш да живееш в постоянна тъмнина. Защото няма по-страшен момент от този да отвориш очи.

Над последните недокоснати от ужаса кътчета дебне опасност. И приютът за слепи, в който Малори и двете ѝ деца са намерили убежище, не може да спре хаоса тихо да проникне зад стените му.

Изправена пред избора да продължат да живеят в изолация или да се опитат да научат повече за мистерията, погубила човешката цивилизация, тя трябва да погледне „създанията”, които ѝ отнемат всичко. „Създанията”, пред които никой не смее да отвори очи…

Малори

Джош Малерман

УЧИЛИЩЕ ЗА СЛЕПИ
„ДЖЕЙН ТЪКЪР“

Малори се е долепила до тухлената стена на една класна стая. Лампите вътре не светят. Вратата е заключена.

Малори е сама, на очите ѝ има превръзка.

Отвън в коридора е започнала безредица, звуците от която са ѝ добре познати. Чувала ги е в кошмарите си, в ехото на спомените за една разпадаща се къща, пълна с разумни хора, разкъсващи се взаимно, докато тя ражда сина си.

В момента Том е навън сред вихрещото се насилие.

Малори не знае обаче къде точно.

Поема си дъх, задържа го, издиша.

Посяга към вратата, за да я отключи и да открие сина си и дъщеря си някъде там, сред писъците, истерията и лудостта. Нещо изпуква от другата страна, сякаш нечия глава се е блъснала в стената.

Малори отдръпва ръката си от дръжката.

Когато за последно видя шестгодишната си дъщеря Олимпия, тя четеше книги на Брайл в библиотеката. Имаше още десетина души, слушащи класическата музика, която звучеше от училищните високоговорители. Музиката се пускаше от уредба в главния офис. Сега Малори се ослушва за гласовете на тези хора. Трябва да разбере дали насилието е стигнало до библиотеката, до дъщеря ѝ. Ако е станало така, първо трябва да потърси сина си Том.

Продължава да слуша.

Децата ѝ са я научили на много неща за слушането, откакто бяха пристигнали в училището за слепи „Джейн Тъкър“. И въпреки че Малори никога няма да успее да чуе света така, както го чуват те, поне може да опита.

Но навън има толкова много звуци. Хаос. Не е възможно да се различи един глас от друг.

Сеща се за Анет. Сляпата жена, много по-възрастна от нея, чието име бе чула някой да крещи само преди минути, докато Малори, която бе огладняла, вървеше по коридора към столовата. Преди да успее да осмисли вика, Анет се показа иззад ъгъла, синият ѝ халат и червената ѝ коса се вееха зад и около нея като въртящи се обръчи, в ръката ѝ сe виждаше нож. Малори забеляза отворените блуждаещи очи на жената, преди да затвори бързо своите.

В главата ѝ се появи една-единствена мисъл: тя е сляпа… как може да е полудяла? После застина на място. Анет мина покрай нея – дишаше тежко, почти тичаше – и в същия миг Малори чу първите гърлени викове и ръмжащи звуци от дълбините на училището и все така със затворени очи се втурна в най-близката класна стая, заключвайки вратата зад себе си.

Сега отново се протяга към дръжката.

За последно бе видяла Том в помещението, което някога е било стаята за персонала, с части от новото му изобретение на коленете. Малори му бе донесла тези части. Само шестгодишно, момчето Том изобретяваше неща също както бе правил някога мъжът Том, на когото бе кръстено. Малори често изпитваше желание да се присмива добронамерено на този му импулс. Чувстваше, че една майка трябва да го прави. Или може би че една майка в стария свят би трябвало да го прави. Сега, тук, тя винаги унищожаваше това, което Том бе измайсторил, и му напомняше, че превръзката на очите е единствената защита, която някога щеше да им бъде нужна.

И все пак… Анет бе сляпа.

А сега бе полудяла.

От другата страна на вратата изведнъж се чува борба, някой изругава. Двама души се бият в коридора, мъж и жена. Не е трудно да се добавят образи към звуците, които се чуват. Дране с нокти, драскане, пръсти се забиват в очите, пръсти се впиват около гърлата, пукане на кости и раздиране на нещо, може би плът. С голи ръце?

Малори не помръдва. В дървената врата се блъска тяло, което после се плъзга върху плочките на пода. Който и да е спечелил борбата, той или тя, сега диша учестено от другата страна на вратата.

Малори се ослушва. Поема си дъх, задържа го, издиша. Знае, че няма как да спре паниката. Иска да чува по-надалече по коридора, покрай дишането, покрай писъците на хората, които живеят тук, да чуе какво точно казват, да чуе местоположението на децата си. Спомня си как бе родила на тавана на онази къща, която бе много по-малка от това място тук. Спомня си вика от долния етаж: Дон махна одеялата!.

Кой ли ги е махнал тук? Дишането в коридора е спряло, но далечните звуци от блъскащи се в дърво юмруци, от юмруци, удрящи други юмруци, и всякакви други последни изблици на здрав разум стават все по-силни.

Малори отключва вратата на класната стая. Отваря я.

В коридора няма движение, никой не се втурва срещу нея, никой не я заговаря. Който и да е спечелил битката, вече си е отишъл. Някъде навътре в сградата изригват викове, приглушени камбани, възвестяващи смърт, последни думи и желания. Ето ги отново сблъсъка на юмруци, пукането на дърво. И пак крясъци и неясни викове, врати се отварят с трясък, врати се затварят с трясък. Детски писъци. Музиката от главния офис продължава.

Малори прескача проснатото пред прага тяло. Входната врата на училището е отворена. Ритмичното туптене дотолкова не се връзва с класическата музика, че за секунда Малори се обърква и си мисли, че вече си е изгубила разсъдъка.

Децата ѝ са някъде там, сред целия този хаос.

Треперейки, тя се опитва да затвори очите си за трети път, зад вече спуснатите си клепачи, зад кърпата, увита плътно около главата ѝ, опитва се да затвори съзнанието си за идеята как може да изглежда всичко това.

Тръгва предпазливо покрай тухлената стена, не вика Том или Олимпия, въпреки че това е единственото, което ѝ се иска да направи. Поема си дъх, задържа го, издиша. Тухлите драскат голите ѝ рамене и ръце, ръбовете им се закачат по плата на бялата блуза, която носи, алармата звучи все по-силно и по-силно, докато тя доближава до края на този коридор, приближава се до същото онова място, откъдето бе дошла тичешком червенокосата Анет с голям нож в ръка. Някъде пред нея пищят хора. Наблизо има някого. Тежки, тромави стъпки по пода, стон на човек, който не е свикнал на толкова много усилие.

Тя се вцепенява.

Човекът минава покрай нея, диша учестено, мърмори си нещо. Луд ли е? Малори не знае и няма начин да разбере. Просто се плъзга покрай стената, изпитвайки – колкото и да е невероятно – известна благодарност за двете години, които бяха изживели тук. За почивката от дългото пътуване. Но тази признателност е като топче, паднало сред много стъклени топчета, няма никакъв начин да бъде намерено. Ужасът, който толкова отдавна чакаше, най-накрая е настъпил.

Не се отпускай.

Нейната мантра от три думи сега не означава нищо. Доказателство: вече се е отпуснала, ето, сега не знае къде са децата ѝ.

Метален тътен прогърмява във въздуха, музиката и звукът на алармата се усилват.

Малори не се опитва да успокоява децата, които чува, не се протяга от своя мрак към тях, за да им помогне. Само се плъзга толкова плътно до стената, че тухлите я одират до кръв. Придвижва се напред, бързо, с равномерни крачки, сдържа дъха си. Но този човек спира и не я подминава.

– Малори?

Някой е с отворени очи. Жена. Коя?

– Остави ме на мира – казва Малори. – Моля те.

Чува ехото на собствения си умоляващ глас отпреди шест години, на тавана, където роди.

– Малори, какво става?

Май е жена на име Филис. Но единственото, което е от значение сега, е дали тази жена е луда.

– Влязоха ли? – пита жената.

– Не знам…

– Всички са полудели!

Малори не отговаря. Тази жена може да е въоръжена.

– Не можеш да отидеш там – казва Филис.

Малори усеща ръка, докосваща голата ѝ китка. Отдръпва се назад, удря лакътя си в тухлите.

– Какво ти става? – пита жената. – Да не мислиш, че съм луда?

Малори се отдалечава от нея с протегнати ръце, готова да бъде наранена. Придвижва се към края на коридора, където знае, че има стъклена витрина по цялата стена – някога в нея са държали спортни трофеи, дипломи за постижения, доказателства за напредъка на училището за слепи. Блъска се във витрината, преди да се усети, че е стигнала до нея.

Рамото ѝ се забива първо, разрезите са незабавни, раните са топли, а болката е неописуема. Провиква се силно, но гласът ѝ е заглушен от надигащия се из коридорите хаос.

Не спира. И все още не вика на висок глас имената на децата си. Докосва стената с облените си с кръв пръсти, приближава все повече до стоновете, крясъците, ударите на метал в метал, на юмруци в юмруци. Някой се блъска в рамото ѝ и тя се обръща рязко, избутва го, удря празното пространство.

Тук няма никого. Но ѝ е студено, не иска да бъде докосвана.

От нищо.

За автора

Откъс от “Инспекцията ” на Джош Малерман

Джош Малерман успява да надскочи себе си и да създаде достойно продължение на първия си роман, като разширява и надгражда митологията, която сам създава.

 Със своята свирепа динамика и безпощадно напрежение „Малори” започва там, където „Кутия за птици” завършва. Ала нейната история отвежда читателя директно в сърцето на мрака. История за човешкото безсилие, но и за неподозирания кураж, който семейството носи. Защото дори и в най-непрогледната тъмнина се крие лъч светлина.

Остава само да се доверите на „Малори”  и да я последвате в нейното сляпо пътуване към свободата. Само не се отпускайте. И бъдете готови да се срещнете с най-страшното.