„Ареопагитика“ – първият памфлет срещу цензурата, вече може да се прочете и на български език. Английският поет Джон Милтън го издава през 1644 г. и през вековете този текст се е превърнал в легенда.

Написан е като „като реч пред Парламента на Англия за отвоюване на свободата на печата от тиранията на цензорите; които – или поробени от разпорежданията на онези, които са ги назначили на служба, или изпълнени с предразсъдъци поради собственото си невежество – копнеят да възпрат появата на всичко, което не е съзвучно с общоприетите мнения, и по този начин лишават обществеността от множество полезни работи“.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

През тези четири столетия „Ареопагитика“ е изучавана от философи, цитирана от политици, тази реч е вдъхновение за всички онези, които се стремят към истинско гражданско общество. Имената на някои от главите са достатъчно красноречиви: „Цензурата е оскърбление за английския народ“, „Цензурата унищожава вече наличното знание“,

„Цензурата спира вноса на истина“.

Появата на „Ареопагитика“ у нас става възможна благодарение на превода на доц. д-р Мартин Осиковски, който издателство „Лист“ публикува под редакцията на проф. Калин Янакиев.

Речта излиза в общ том с трактата на „За образованието“, който Милтън пише през същата година. Изданието е част от философската поредица на „Лист“, в която досега бяха публикувани „Левиатан“ от Томас Хобс, „За обществения договор“ от Жан-Жак Русо и „Утопия“ от Томас Мор.

Ареопагитика

Реч на г-н Джон Милтън
в защита на свободния печат към парламента на Англия

А свободата е това: кой иска за града
съвет полезен да даде, щом може?
И който стори го, печели слава,
а който не желае, си кротува.
Какво по-справедливо за града?

1. Встъпление

Тези, които се обръщат със словото си към водачите и управниците на общността, почитаеми [членове на] Парламент[а], или пък желаят да сторят това лично, пишат за неща, които могат да допринесат за общото благо; допускам, че в началото на едно такова съвсем не незначително усилие те са донякъде разколебани и развълнувани в душите си: някои – от съмнение в успеха, а други – от страх с какво око ще се погледне; някои са пълни с надежда, други – с увереност в това, което трябва да кажат. По различно време аз вероятно съм споделял всяко от тези настроения в зависимост от темата, към която съм се обръщал³; и може би още първите ми думи тук щяха да покажат кое от тях ме владее в най-голяма степен, обаче самото начало на вече започнатата реч и мисълта за тези, към които тя е насочена, имат в мен силата на страст, която е много повече желана, отколкото случайна за едно въведение. Не се колебая да си призная за нея, преди някой да попита – ще бъда безупречен, ако тя не е нищо друго освен радост и благопожелание за всички, които желаят и утвърждават свободата в държавите си; за което цялото обсъждане, което предстои, ще бъде едно свидетелство, ако не и трофей. Защото това не е свободата, за която можем да се надяваме, [свобода в смисъл,] че никакви несгоди никога няма да възникнат в общността – нека никой не очаква това в този свят; но когато недоволствата се изслушват свободно, когато се осмислят задълбочено и бързо намират решение, тогава се постига върховният скок към гражданската свобода, която мъдрите търсят. И ако със самото звучене на това, което ще кажа, сега разкривам, че ние сме я постигнали в значителна степен – макар и през такова стръмно препятствие на тирания и суеверие, поначало вкоренени в нас и непосилни даже за мъжеството на едно римско възстановяване⁴, – то се дължи най-напред, както се полага, на огромната помощ на Бога, нашия избавител, а след това и на благоверното ви напътствие и непомрачена мъдрост, лордове и представители на Англия. Съгласно Божията преценка, когато достойни неща се казват за добри мъже и способни управници, това не умалява Неговата слава; но ако започна с това едва сега, след такъв значим напредък на вашите достойни за възхвала дела и при такъв огромен дълг на цялото кралство към вашите неуморни добродетели, то аз вероятно с право ще бъда сметнат за един от тези, които ви хвалят с най-голямо закъснение и с най-голямо нежелание. И все пак има три неща, без които една възхвала е само притворство и ласкателство: първо, когато се възхвалява само това, което е достойно за възхвала; после, когато се показва по най-правдоподобен начин, че съответните неща наистина се отнасят за онзи, комуто се приписват; и другото, когато този, който възхвалява – като разкрие, че такова е действителното му убеждение за онзи, за когото пише, – може ясно да покаже, че не ласкае. Първите две вече усилено съм се опитал да постигна, като се погрижих за онзи, който тръгна да принизява вашите заслуги с незабележителното си и зловредно хвалебствие 5; а последното – като нещо, което се отнася до собственото ми оправдание, че не лаская този, когото възхвалявам – е удобно запазено за настоящия случай. Защото този, който свободно величае извършеното с благородство и не се бои също така свободно да посочи какво е могло да се извърши по-добре, ви дава най-добрия обет за своята вярност; както и това, че неговото най-предано отношение и надежда са обърнати с очакване към вашите предстоящи дела. Неговата най-голяма похвала не е ласкателство, а най-простият му съвет е нещо като похвала; защото – въпреки че аз ще утвърдя и покажа с аргументи, че ще бъде много по-добре за истината, учението и държавата, ако една от вашите обнародвани разпоредби, която ще посоча по име, бъде оттеглена6 – все пак ще бъде от голяма полза за блясъка на вашето умерено и справедливо управление, когато обикновени хора бъдат насърчени от [казаното] тук да мислят, че вие изпитвате по-голямо задоволство от открития съвет, отколкото други държавници досега са изпитвали от откритото ласкателство⁷. И тогава хората ще видят каква разлика има между благородството на един тригодишен парламент⁸ и ревнивото високомерие на прелати и доверени съветници, които отново са заграбили власт – като се види как, при всичките си победи и успехи, вие допускате писмени възражения срещу една вече приета разпоредба по-спокойно, отколкото други дворове, които не са оставили нищо достойно за запомняне освен показното излагане на бо­гатства, биха понесли дори най-незначителната неприя­зън към едно неочаквано изявление. Ако сега злоупотребя с премерената внимателност на вашето гражданско и благородно величие и отхвърля това, което вашето обнародвано разпореждане утвърждава пряко, аз бих могъл да се защитя лесно, ако някой ме обвини, че съм дързък но­ватор, без да знае колко съм убеден, че вие предпочитате да подражавате повече на старото и изискано човечество на Гърция, отколкото на варварската гордост на хунската или норвежката сила. И от тези векове, на чиято изтънчена мъдрост и ученост дължим това, че още не сме станали готи или юти, аз мога да назова по име този, който в собствения си дом пише онази реч до [членовете на] Атинския парламент, която ги убеждава да променят установената тогавашна форма на демокрация9. В онези дни на хората, които се занимавали с изучаването на мъдростта и красноречието, се отдавало такова ува­жение – не само в собствените им държави, но и по други земи, – че градовете и господарствата ги изслушвали с радост, когато те трябвало открито да посъветват държавата. Така именно Дион от Пруса посъветвал жителите на Родос, като се противопоставил на едно разпореждане10: имам и много други подобни примери, но ще бъде излишно да ги излагам тук. Но ако от усилията на един живот, посветен изцяло на учението, и от естест­вените [му] дарования – за щастие не най-лошите за 52градуса северна ширина11 – трябва да бъде снето толкова много, че да не бъда броен за равен на тия, които са имали това предимство, аз все пак не бих смятал себе си за по-нисш в такава степен, в каквато вие сте по-висши от повечето от онези, които са получавали техните съве­ти12: а за това колко ги превъзхождате, бъдете уверени, лордове и представители, че не може да се яви по-голямо свидетелство от това мъдрият ви дух да разпознае и да се подчини на гласа на разума – откъдето и да може да се дочуе как говори той – и да ви представи като желаещи да оттеглите своя собствена разпоредба, все едно става дума за разпоредба на ваши предшественици.

Ако вие сте решени на това – а би било обидно да се мисли другояче, – не виждам какво би трябвало да ме въз­държа да ви покажа един удобен случай, в който можете да разкриете както любовта към истината, която по забележителен начин изповядвате, така и правилната си преценка, която не е навикнала на предубеждение във ваша полза; [а именно,] като обмислите отново онази ваша разпоредба, която сте въвели за надзор върху печата, така щото никоя книга, памфлет или писание от сега нататък да не се отпечатват, освен ако същите най-напред не бъдат одобрени и не получат разрешение от тези или от един от тези, които ще бъдат назначени с тази цел. За онази част, която справедливо запазва ръкописа на всекиго за него самия или която се грижи за бедните14, няма да говоря – само се надявам, че няма с измама да се тормозят и преследват достойни и работливи мъже, които не са сторили нищо нередно в това отношение. Но точката за даването на разрешение за отпечатване – за която смятахме, че е отмряла заедно с четиресетдневния и брачния си събрат15, когато си заминаха прелатите16 – ще обсъдя с такава проповед, която ще ви покаже, първо, че негови изобретатели са тези, които вие не бихте желали да смятате за свои; след това [ще покажа] какво трябва да се смята за четенето, независимо на какъв вид книги, както и че тази разпоредба не допринася с нищо за възпирането на позорните, противодържавните или клеветническите книги, които иначе главно се стреми да възпира. Накрай, [ще покажа,] че тя ще допринесе предим­но за обезсърчаването на всяко учение и за възпирането на истината – не само като отслаби и притъпи нашите умения в това, което вече знаем, но и като затрудни и възпрепятства откритията, които могат да се напра­вят в бъдеще и в мъдростта на вярата, и в гражданската мъдрост.

3. Препратка към две по-ранни Милтънови съчинения относно развода, също адресирани към Парламента и публикувани непосредствено преди Ареопа­гитика, а именно: The Doctrine and Discipline of Divorce, публикувано съкрате­но и анонимно през август 1643 г. и след това (в значително разширен вид и с името на автора) през февруари 1644 г.; и The Judgement of Martin Bucer от юли 1644 г. – Бел. пр.

4. „Римско възстановяване“ – т.е. възстановяването на Римската империя при управлението на Диоклециан (284 – 305 г.) след периода на военна анар­хия от 235 – 284 г., когато империята почти се разпада в резултат на вар­варски нашествия, гражданска война, чумна епидемия и стопански упадък. В случая Милтън намеква, че щетите, причинени от управлението на Чарлз I в Англия, са дори по-големи от тези, които военната анархия някога нанася на Рим. – Бел. пр.

5. Става въпрос за опровержението, което епископът на Норуич Джоузеф Хол (1574 – 1656 г.) съставя срещу Милтъновите Animadversions от 1641 г. Тук епископ Хол пише, че „слънцето не познава по-храбро и по-достойно събра­ние от това на краля, благородниците и представителите, чиято съвърше­на справедливост и мъдра умереност ще тържествуват вечно […]“ (Joseph Hall, A Modest Confutation of a Slanderous and Scurrilous Libell (London: s.n., 1642), 16). „Зловредността“ на подобни похвали за Парламента се състои в това, че те почиват на очевидни роялистки пристрастия. – Бел. пр.

6. Т.е. разпоредбата за печата от 14 юни 1643 г.; вж. текста към стр. 44, бел. 13. – Бел. пр.

7. Смисълът на пасажа, изглежда, е следният: благородният съвет е нещо като похвала, дори когато съдържа критика, а искрената похвала от човек, който дава благородни съвети, превъзхожда всяко ласкателство; ако парла­ментаристите покажат, че умеят да се вслушват в благородни съвети, то с това те ще покажат и колко много превъзхождат своите предшествени­ци, които са предпочитали притворството на ласкателствата. – Бел. пр.

8. Т.е. Дългият парламент, чийто първи голям законодателен пробив е Три­годишният акт от 16 февруари 1641 г.; с него се разпорежда задължително свикване на парламент за най-малко 50 дни веднъж на всеки три години. – Бел. пр.

9. Т.е. Изократ (436 – 338 г. пр.Хр.) и неговата седма реч – За Ареопага (ок. 355 г. пр.Хр.); това е първият образец, към който препраща Милтъновото загла­вие. В съдържателен план отношенията между двата текста са сложни, като в зависимост от настройката на читателя между тях може да се от­кроят сходства и/или контрасти: подобно на Милтън например, и Изократ призовава за завръщане към идеалите на миналото (тези от времето на Солон и Клистен); същевременно За Ареопага порицава „разюзданото го­ворене“ и „безотговорните действия“ (VII.20: παρρησία, ἐξουσία τοῦ πάντα ποιεῖν) (прев. Николай Шаранков; Изократ, Речи, прев. Виолета Герджикова, Николай Шаранков (София: Фондация за българска литература, 2008), 151). – Бел. пр.

10. Дион от Пруса (дн. Бурса, Турция; поч. ок. 117 г. сл.Хр.) – гръцки ретор; в своя­та Родоска реч (XXXI.7-9) призовава за отмяна на закон, който допуска пре­махването на първоначалните имена от обществени паметници и замяна­та им с нови (LCL 358: 12-14). – Бел. пр.

11. Т.е. приблизителната географска ширина на Лондон; Милтън е привърже­ник на популярната за времето (Аристотелова) теория за климатичните влияния, според която студеният климат има неблагоприятно въздейст­вие върху умствените способности на човека; именно според Аристотел „народите, които живеят в студените страни и в Европа, са изпълнени с мъжество, но са по-ограничени, що се отнася до интелигентност и изкуства“ (Аристотел, Политика, 206; VII.6, 1327b). – Бел. пр.

12. Смисълът на този сложен „комплимент“, изглежда, е следният: дори Мил­тън да не бъде смятан за равен на някогашните съветници на държавните мъже на Гърция, все пак разликата между тях и него остава относително малка – т.е. и на неговите съвети, подобно на техните, се полага да бъдат изслушани с внимание; английските парламентаристи обаче многократно превъзхождат атинските си предшественици и, следователно, в много по-голяма степен би следвало да умеят да се вслушват в съвети като Милтъ­новите. – Бел. пр.

13. Цитатът е от Разпоредбата за печата от 14 юни 1643 г.; за да се избег­не неуместно звучене, навсякъде в текста regulation/regulate се превеждат съотв. като „надзор/поставям под надзор“. – Бел. пр.

14. Съгласно текста на Разпоредбата: „[Разпорежда се] също така никое лице или лица от тук нататък да не печатат или препечатват никаква книга или книги, или части от книга или от книги, за които има разре­шение и които са предоставени на гореспоменатото Дружество на кни­жарите като подкрепа и в помощ на техните бедни, без разрешение или съгласие от страна на ръководителя, надзорниците и сътрудниците на гореспоменатото Дружество; както и [да не се печатат или препе­чатват] никакви книги, надлежно разрешени и вписани в регистъра на гореспоменатото Дружество за когото и да е от неговите членове без разрешението и съгласието на техния притежател или притежатели“ (CPW 2: 798). За кого обаче следва да се „пази“ ръкописът и кои точно са „бедните“? (1) Що се отнася до първото, тук става въпрос не за пра­вата на автора (както изглежда на пръв поглед), а за търговско право на всеки един издател, което следва да бъде индивидуално предпазено от злоупотреби от страна на други членове на Дружеството на книжа­рите (въпросните „стари притежатели на патенти и монополисти“, споменати към края на текста – вж. стр. 126); това своеобразно „тър­говско бащинство“ на издателя е различно от „духовното бащинство“ на автора, което Милтън разгръща по-нататък с метафората за книга­та като живо същество (вж. стр. 46). (2) Бедните, от своя страна, биха били наследници на „търговските“ и/или „духовните“ бащи на произве­денията (техните деца, съпруги), които по силата на наследственото си право са зависими от приходите, реализирани при продажба на раз­лични издания на произведенията; така например в Ремонстрацията на книжарите от април 1643 г., която непосредствено предхожда Разпоред­бата за книгопечатането, изрично се отбелязва, че „животът на много семейства, сираци и вдовици“ зависи напълно или изцяло от надлежната защита на издателските права (вж. стр. 127, бел. 233; вж. стр. 144 в след­говора). Най-общо казано, застъпничеството за издателските права в Ареопагитика е свързано със защитата на „търговското бащинство“ на издателя, а отхвърлянето на цензурата – със защитата на „духовното бащинство“ на автора (вж. най-вече Joseph Loewenstein, The Author’s Due: Printing and the Prehistory of Copyright (Chicago: University of Chicago Press

15. Т.е. епископските правомощия за предоставяне на индивидуални разреше­ния съотв. за облекчаване на четиресетдневния Велик (предпасхален) пост и за сключване на брак без предварително обявление в съответния енорийски храм. – Бел. пр.

16. Т.е. след приемането на решението (14 февруари 1642 г.) за изключване на епископите от „всякакви форми на намеса в светските дела“, в т.ч. заема­не на място в Камарата на лордовете и Тайния съвет (Privy Council), тъй като „това причинява големи вреди както на Църквата, така и на държа­вата“ (John Raithby, ed., Statutes of the Realm, vol. 5, 1628-80 (Great Britain: Record Commission, 1819), 138). Става въпрос за крайния етап на дълго противопос­тавяне, свързано с опитите на английския епископат да възпрепятства серия от ключови парламентарни решения в Камарата на лордовете (напр. закриването на Звездната камара или Тригодишния акт от 1641 г., вж. стр. 42, бел. 8 и стр. 126, бел. 231). – Бел. пр