Свикнали сме да поставяме хората в категории и често лепим етикети за свое улеснение.

Тази майка е “сърдечна” или “любяща”, или пък “жестока”…

А нима не може да бъде всичко това – и още много – едновременно?

Романът “Жажда” от писателката, определяна като един от обещаващите литературни таланти на Нидерландия – Естер Херитсен – описва една необичайна връзка между майка и дъщеря и разкрива пласт след пласт дълбоко заровени травми и страхове от миналото. „Жажда“ е петият роман в колекцията “По пътя”  на издателство ICU, която чертае картата на новия литературен свят.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Още с първите редове на романа читателят разбира, че го очаква необичайно пътешествие. Елизабет скоро ще умре, но не е споделила с никого от семейството си тежката диагноза. Осъзнава това, едва когато случайно среща на улицата Коко – дъщерята, с която се виждат само с предварителна уговорка и по график. Срещата е неловка и приключва бързо, но най-забележителна е липсата на мелодрама – както в тази уводна сцена, така и в цялото повествование.

Коко приема шокиращата новина така, както нейният емоционален свят позволява. Без подкрепата на своя баща, с когото Елизабет отдавна е разведена, нито на своя партньор, тя взема решението да се премести да живее при майка си. Вродено чувство за дълг или нужда да изясни неясните фрагменти от своето минало я карат да постъпи така – това остава недоизказано. Всеки читател ще намери различен отговор и неминуемо бързо ще почувства близки противоречивите герои, чиито образи са далеч от идеализацията.

Сюжетът е динамичен, действието е разкрито основно посредством диалози, а загатнатите тайни са витаят като бледи призраци и те подтикват да продължаваш да четеш, докато стигнеш до финала. Наред с това емоционалният тон е хладък, нехарактерен за нашите ширини, и това прави “Жажда” изключително провокативна и интересна за българската публика.

Лишена от предразсъдъци и страхове в писането си, Херитсен изследва сенките на човешкия разум – педантично и с око за красотата на детайла. Елегантната ѝ проза принадлежи към нова вълна в литературата, създавана от автори, които се стремят да уловят човешките тревоги и безпокойства, без да будят фалшив драматизъм. “Жажда” може да отприщи буря от емоции, но го прави по нестандартен начин, като докосва скрити кътчета на нашата душевност, прозиращи в наглед прозаичното ежедневие.

Мрачен, въздействащ и запомнящ се, “Жажда” е психологически роман за семейството, за чупливата обвивка на човека и за пукнатините в отношенията.

“С измамно семплия си, но изключителен език и изтънчен хумор, Жажда е малко съкровище в съвременната нидерландска литература.”

Херман Кох

Жажда

Естер Херитсен

Mайка ми умира, мисли си Коко. Иска ѝ се да го изрече на глас. Знае пред кого и отсега предвкусва утешителни- те му думи. Чувството в стомаха ѝ прилича на влюбване; тя си спомня добре усещането отпреди година, въпреки че със същия успех може да е и глад. Странно, че продължава да върти педалите, да кара към гостилницата на Розенхрахт. Престрояването на голямото кръстовище минава гладко както обикновено; Коко пресича трамвай- ните линии по диагонал. Не че е очаквала емоциите да ѝ попречат да кара – тя далеч не е сантиментален човек. И все пак жадува да се прояви адекватно. Жадува случилото се да обсеби мислите ѝ. Усещането е по-скоро като при глад. Снекбарът на Кинкърстрат, в който сервират картофени пръчици, не е толкова далеч зад гърба ѝ. Щом приближава заведението, Коко открива, че сините букви на фасадата вече изписват не Вилицата, а Corner Inn. Собственикът е нов. В този момент е сигурна: усещането в стомаха не е влюбване, нито глад, а паника; дявол да го вземе, дано и тези да сервират картофени пръчици!

Едва когато издиктува поръчката си (Порция карто- фени пръчици с две наденички, ако обичате!), едва когато плаща (Дали я разбра?) и наденичките цамбурват в сгоре- щеното олио, едва когато мъжът ѝ обръща гръб и започва да ръчка фритюрника скришом от погледа ѝ, едва тогава тя въздъхва, врътва се и сяда с облекчение на масата до прозореца, от която се разкрива гледка към ключаря на отсрещния тротоар. Отпуска се на твърдия пластмасов стол, щастлива е, размишлява трезво: какво беше онова, другото чувство? За неин ужас, в ума ѝ отново изплува новината на майка ѝ.

Коко впива очи в сейфа на витрината на ключаря; търси точните мисли; със задоволство установява, че скоро ще си спомня как е седяла тук малко след като е научила, че майка ѝ умира.

Новият собственик ѝ поднася картофите и наденичките върху кафява пластмасова табла. Коко не вдига чиниите от таблата. Представя си как се храни бавно, спокойно, но не успява да се сдържи.

След като поглъща всичко, остава за миг неподвижна на стола си, загледана в ключарското ателие. Колкото и да ѝ се иска незабавно да сподели новината, знае, че с такова нещо не бива да се прибързва. Последният му клиент си тръгва в четири; към четири и половина ще си е вкъщи.

– Не познавам друг освен нашите – бе му рекла тя, – който да има домашен телефон.

– Дааа… – беше отвърнал той не за първи път. – Твърде млада си за мен.

Жалко би било да му съобщи по телефона и да пропусне физиономията му. Ще му звънне и ще остави на телефонния секретар съобщение, че го чака за вечеря, че е взела паста с трюфели от другия край на града.                              

Ханс побеснява. Коко се вглежда в парещите му бузи и вътрешно ликува, сякаш е уцелила мишената на стрелбището.

– И ти го каза просто ей така? – негодува той. – На Овъртом?! Умирам на Овъртом?!

Коко кима енергично, същинско дете.

– Да, просто ей така. Тъкмо потеглях.

Ханс е отлепил гръб от плота; стои с ръце на кръста, а коремът му стърчи напред.

– И после си би шута? Пресече трамвайните релси и толкова? – очите му се блещят.

– Каза: Ще се чуем.

– Ще се чуем?! – Той изпъчва корем още повече.

– Да, така каза. – Коко не спира да кима; едва се сдържа да не рече: Кофти, а?

– И само толкова? – настоява Ханс.

Водата ври; Коко намалява огъня.

– А, да! – почти се провиква тя. – Попита ме и дали не съм се подстригвала.

– Ама че отвратителна жена! Ама че от-вра-ти-тел-на жена!

Коко се ухилва до уши. Възмущението му я опияняв

понеже Ханс си го бива да се възмущава. Казва:

– Ах… – И пак: – Ах…

Внимателно натиква пастата с дървената лъжица във врящата вода. Надява се на още възмущение, на по-резки възгласи.

– Може да сложиш масата. След три минути ще вечеряме.                  

– Ах…? – повтаря Ханс.  

– Ах… – отвръща Коко. – Може би просто е била объркана.

– Ах…?! – казва той пак.             

– Ах…

– Ти сериозно ли?!

– Моля?

– Не, не и не! – Ханс отстъпва няколко крачки назад, сякаш се мъчи да погледне на случващото се от дистанция. – Знам те. Засипваш ме с ужасните си истории за родителите си, а после ми се правиш на по-разумната от двама ни. Ах… Подхвърляш ми все нови и нови подробности, караш ме да псувам, а след това ги защитаваш. Този път мисля да не се замесвам. Просто няма да изказвам мнение. Кажи, Коко, ти какво смяташ по въпроса? – Ханс я поглежда триумфално. Не е сложил масата, а пастата ще е готова след две минути.

– Чиниите – припомня му тя.

Той ги взима.

– Е?

– Може би трябваше… да ми го поднесе по друг начин. – Не знам, ти кажи.            

Коко впива очи в часовника на микровълновата; усеща, че настроението ѝ се е скапало.

За авторката

Eстер Херитсен (1972) е нидерландска писателка, определяна като един от обещаващите литературни таланти на Нидерландия още от дебюта ѝ през 2000 г., когато излиза сборникът с разкази Bevoorrecht bewustzijn (Привилегировано съзнание).

Херитсен води популярна седмична колонка в телевизионния справочник VPRO и е удостоена с честта да напише текста подарък за нидерландската Седмица на книгата през 2016 г. с тираж 700 000 екземпляра.

В последно време набира популярност и като автор на телевизионни и филмови сценарии. Неин е сценарият на “Инстинкт” (2019), с който се открива Нидерландският национален филмов фестивал и който привлича сериозно внимание на международни филмови фестивали, а също така е и нидерландската кандидатура за “Оскар” през 2019 г.