За пръв път на български език и с корицата на единствения палеохудожник в България Владимир Николов се появява истински шедьовър на научнопопулярната литература, който проследява епопеята на динозаврите:

откъде са се появили, как са си извоювали господство, как някои от тях са станали колосални, а други са се сдобили с пера и крила и са се превърнали в птици, и как после всички динозаври, които не са станали птици, са измрели, отстъпвайки място на съвременния свят.

Носителят на наградата Goodreads Choice Awards 2018 „Възход и падение на динозаврите” от едно от водещите имена на съвременната палеонтология Стийв Брусати е необятното пътешествие в изгубения свят на една отдавна изчезнала екосистема.

Книгата  се базира на редица научни статии и книги, но основна информация Брусати черпи от личния си опит – вкаменелостите, които е изследвал, полевата работа, която е извършвал, музейните сбирки, които е посетил, и дискусии с негови колеги и приятели учени.

„Възход и падение на динозаврите”  по детайлен и увлекателен начин, на достъпен език, разкрива тайните на мезозойската ера и връща читателя назад във времето… към един изгубен, но внушителен свят на тези непознати великани и на приказни пейзажи.

Възход и падение на динозаврите

Стийв Брусати

Динозаврите се въздигат

Преди около 240 милиона години Земята започва да се пропуква. Същински динозаври още не са се появили, но техните големи колкото котка прадеди динозавроморфи са тук и усещат пропукването. Е, то всъщност не се усеща, поне не и в началото. Може да има някое и друго слабо земетресение, но динозавроморфите едва ли го забелязват, заети с по-важни грижи като да се пазят от свръхдъждовниците и да оцеляват през мегамусоните. Докато тези динозавроморфи дават начало на динозаврите, на километри под земята пропукването продължава. Без да се усещат на повърхността, пукнатините бавно се движат, растат и се сливат – скрита заплаха дълбоко под нозете на хереразавъра, еораптора и другите ранни динозаври.

Самата основа на Пангея се разцепва, а динозаврите дори не подозират, че светът им ще се промени драматично – също като стопани, живеещи в блажено неведение за все по-широката пукнатина в мазето, докато къщата им не се срути.

Докато ранните динозаври малко по малко еволюират през последните 30 милиона години от триаса, могъщи геологични сили опъват Пангея и от изток, и от запад. Тези сили, съчетаващи гравитация, топлина и натиск в планетарен мащаб, са толкова мощни и действат толкова продължително, че карат континентите да се движат. И тъй като тегленето идва от две противоположни посоки, Пангея започва да се разтяга и постепенно изтънява. Всяко малко земетресение води до нова пукнатина. Представете си Пангея като огромна пица, дърпана от двама гладни приятели от срещуположните страни на масата: тестото изтънява все повече, докато се разкъса на две части. Същото става със свръхконтинента. След няколко милиона години бавно и неотстъпно „теглене на въже“, изток срещу запад, пукнатините достигат повърхността и огромният земен масив почва да се цепи по средата.

Именно заради тази древна раздяла на Източна и Западна Пангея днес крайбрежието на Северна Америка е отделено от Западна Европа, а Южна Америка – от Африка. Затова има Атлантически океан, който не е съществувал, докато морската вода не е нахлула да запълни празнината между разделящите се ивици суша. Тези сили и разкъсвания преди повече от 200 милиона години са оформили съвременната география. Но това не е било всичко, защото континентите не се разкъсват мирно и тихо. При раздялата на частите им играта може да загрубее като при развод. И съдбата на динозаврите и другите животни, населяващи Пангея, ще се промени завинаги в резултат на разцепването на техния дом на две части.

Проблемът е, че когато се разкъсва континент, потича лава – като кръв от рана. Това е елементарна физика. Теглена от срещуположни страни, земната кора изтънява и натискът върху по-дълбоките части на Земята намалява. А щом той отслабне, магмата от земните недра се изкачва до повърхността и изригва през вулкани. Ако земната кора е само леко цепната, например ако се разделят две неголеми плочи в рамките на един континент, последиците няма да бъдат много тежки. Ще се получат няколко вулкана, малко лава и пепел, малко разрушения в близката околност и после всичко ще спре. Това става днес в Източна Африка и съвсем не е катастрофално. Но ако се разкъсва цял свръхконтинент, тогава настъпва апокалипсис.

В самия край на триаса преди 201 милиона години светът се преобразува с груба сила. През последните 40 милиона години Пангея е била бавно подкопавана и под нея се е натрупвала магма. Сега, когато свръхконтинентът най-сетне се е разцепил, тази магма трябва да отиде някъде. Както балон с горещ въздух се издига в небето, така и пълният с течна скала резервоар тръгва нагоре, преминава през разпуканата кора на Пангея и се плисва по земната повърхност. Също като вулканите, изригнали около 50 милиона години по-рано в края на перма и чрез причиненото измиране дали шанс на динозаврите и другите архозаври, тези изригвания в края на триаса не могат да се сравнят с нищо видяно от човешко око. Не говорим за Пинатубо с неговите горещи облаци от пепел, изстрелвани в небето. Вместо това има период от около 600 хиляди години с четири големи, драматични тласъка, при които огромни количества лава изригват от разрива на Пангея като цунами от ада. Не преувеличавам: някои от потоците лава са с дебелина около 900 метра и биха могли да затрупат „Емпайър Стейт Билдинг“ два пъти. Общо залятата от лава площ от Централна Пангея е почти 8 милиона квадратни километра.

От само себе си се разбира, че в ония времена не е лесно да бъдеш динозавър – пък и каквото и да е друго животно. Това са едни от най-мощните вулканични изригвания в историята на Земята. Освен че лавата задушава необятни земи, съпровождащите я отровни газове отравят атмосферата и причиняват неудържимо глобално затопляне. Тези явления предизвикват едно от най-големите масови измирания в историята на земния живот – бедствие, което унищожава над 30% от видовете, а може би и много повече. По парадоксален начин обаче това масово измиране има и друга последица – помага на динозаврите да излязат от потиснатото състояние, в което са през началната фаза на еволюцията си, и да станат огромните господстващи животни, които разпалват въображението ни.

Ако вървите по Бродуей в Ню Йорк и намерите пролука между небостъргачите, ще ви се открие изглед към река Хъдсън и зад нея – Ню Джърси. Ще видите, че брегът є откъм Джърси е изграден от стръмна кафеникава скала, висока трийсетина метра и нашарена с отвесни пукнатини. Местните хора я наричат „Палисадата“. Лятно време тя е почти неузнаваема, погълната от гъстак от дървета и храсти, успели някак да пуснат корени в стръмния склон. Върху скалата се разполагат жилищни зони като Джърси Сити и Форт Лий, а западният край на моста „Джордж Вашингтон“ се врязва дълбоко в нея и я използва като идеална опора за най-натовареното движение над река в света. Ако желаете, можете да вървите покрай Палисадата около 80 километра – от началото є в Статън Айлънд по протежение на Хъдсън до мястото, където тя надвисва над северната част на Ню Йорк.

Милиони хора гледат тази скала всяка седмица. Стотици хиляди живеят върху нея. Но малцина осъзнават, че тя е останка от древните вулканични изригвания, разкъсали Пангея и сложили начало на ерата на динозаврите.

Палисадата е образувание от типа, който геолозите наричат пластова интрузия – слой магма, проникнала между два скални пласта дълбоко под земята и втвърдила се до камък, преди да успее да изригне като лава. Пластовите интрузии са част от „водопроводната система“ на вулканите. Преди да се втвърдят до скала, те са тръби, по които магмата тече под земята. Понякога са тръбопроводи, пренасящи магма до повърхността; друг път са задънени разширения на вулканичната система, сляпо завършващи тунели, от които магмата няма излаз. Интрузията на Палисадата се е образувала в края на триаса, когато Пангея се е разкъсала по линията, която по-късно става източен бряг на Северна Америка, само на няколко километра от днешния град Ню Йорк. Палисадата е съставена именно от магмата, избликнала от земните недра, когато свръхконтинентът се е разчупил на две.

Магмата, образувала Палисадата, не успява да стигне до повърх-ността. Тя не се включва в широките потоци лава, дебели цял километър, които изтичат от разлома на Пангея, поглъщат цели екосистеми и отделят въглеродния диоксид, обрекъл на опустошение голяма част от планетата. Трийсетина километра пò на запад обаче магмата успява да изригне и образуваните от нея базалтови скали могат да се видят във веригата от ниски хълмове в Северен Ню Джърси, наречена планините Уочунг. „Планини“ е силно казано – те са високи само около 150 метра и заемат малка площ с дължина около 60 километра от северния до южния край, но все пак са любим оазис от красива природа в една от най-гъсто застроените части на света.

Насред тези планини е градчето спалня Ливингстън с население около 30 хиляди души. През 1968 г. някой открива стъпки от динозаври на няколко километра северно от него в изоставена каменна кариера, където са били добивани червени шисти, образувани в реки и езера близо до древните вулкани. В местния вестник поместват репортаж. Той привлича вниманието на една майка и тя казва за него на 14-годишния си син Пол Олсън. Смаян да научи, че динозаври някога са живели толкова близо до дома му, Пол вика приятеля си Тони Леса, двамата яхват велосипедите си и тръгват към старата кариера. Тя вече се е превърнала в буренясала и осеяна с камъни дупка в земята, но откритието е произвело местна сензация и неколцина любители събирачи на вкаменелости вече са тук да търсят още следи. Олсън и Леса се сприятеляват с някои от любителите, които ги учат на най-основното при събирането на вкаменелости: как да разпознават, свалят от скалата и изследват динозавровите стъпки.

Двамата юноши се запалват. Почват редовно да ходят в кариерата и до късна вечер на светлината на фенери свалят блокове с отпечатъци от стъпки, дори посред зима. Понеже през деня са на училище, могат да работят само вечер. Това продължава повече от година. Само те остават от първоначалната група ентусиасти – другите спират да идват, щом първоначалната възбуда утихва. Момчетата събират стотици стъпки, оставени от най-разнообразни животни, между които месоядни динозаври, подобни на целофизисите от Гоуст Ранч, растителноядни динозаври и някои люспести и космати същества, живели редом с тях. Но колкото повече събират, толкова повече се възмущават: нощните им разкопки са постоянно прекъсвани от камиони, които изхвърлят боклук незаконно, а докато са на училище, безсъвестни събирачи често се промъкват в кариерата и отнасят подготвените за отделяне от скалата стъпки.

Какво може да направи един юноша от 60-те години, за да спаси от унищожение любимото си находище на вкаменелости? Пол Олсън прескача средните нива на властта и се насочва направо към върха. Почва да пише писма на Ричард Никсън, който е току-що избран за президент и още не се е опозорил. Много писма. Моли Никсън да използва президентските си правомощия и да обяви кариерата за защитена местност. Дори изпраща в Белия дом стъклопластова отливка на отпечатък от теропод. Олсън води и кампания в медиите. Списание „Лайф“ му посвещава статия. Дръзкото му упорство се увенчава с успех: през 1970 г. дружеството собственик на кариерата я дарява на окръга и тя става посветен на динозаврите парк, наречен Находище на вкаменелости „Райкър Хил“. Година по-късно мястото е официално обявено за забележителност от национално значение и Олсън получава от президента похвала за труда си. Без да знае, юношата за малко е щял и да бъде поканен да посети Белия дом. Някои сътрудници на Никсън, загрижени за имиджа му, са смятали, че за него би било страхотна реклама да се снима със запаления по науката младеж. Но в последния миг замисълът е бил отхвърлен от президентския съветник Джон Ерлихман, по-късно един от главните виновници в аферата „Уотъргейт“.

За едно момче това е голямо постижение – да събере куп стъпки от динозаври, да съхрани находището за идните поколения, да си пише с президента. Но Пол Олсън не спира дотук. Той следва геология и палеонтология, защитава дисертация в „Йейл“ и постъпва като професор в Колумбийския университет, недалеч от Райкър Хил – оттатък река Хъдсън. Олсън се нарежда сред най-видните палеонтолози в света и е избран за член на Националната академия на науките – едно от най-големите отличия за американски учен. Освен това беше член на научното жури (не толкова голямо отличие) на дисертацията ми, когато правех докторантура в Ню Йорк. Тогава той стана един от моите най-доверени наставници и откликваше блестящо дори на най-щурите ми научни идеи. Две години му асистирах при воденето на популярен курс за динозаврите в Колумбийския университет. Залата винаги бе претъпкана със студенти от различни специалности, привлечени от именития учен с бели мустаци, който подскачаше по подиума с ентусиазъм, подхранен от няколко енергийни напитки преди лекцията. Моят пламенен, оживен маниер при изнасяне на лекция до голяма степен е подражание на Пол.

Кариерата на Пол Олсън е продължение на това, което той започ-ва като юноша. Голяма част от работата му е посветена на събития от времето, когато динозаврите са оставили стъпките си в Ню Джърси: разпадането на Пангея в самия край на триаса, невъобразимите вулканични изригвания, масовото измиране и издигането на динозаврите до световно господство при прехода от триас към следващия период – юра.

Когато за пръв път като дете отива с велосипеда си в кариерата, Пол още не знае, че е израснал в едно от най-добрите места в света за изучаване на късния триас и ранната юра. Любимите места от детството му спадат към геоложко образувание, наречено Нюаркски рифт – падина с формата на купа, пълна с триасови и юрски скали. Има много такива структури – наречени рифтови басейни, или просто рифтове^[1], защото са образувани при разкъсването на Пангея – по протежение на близо 2 хиляди километра от източното крайбрежие на Северна Америка. На север в Канада заливът Фънди загражда един от тези рифтове. Пò на юг е рифтът Хартфорд, който прорязва голяма част от Централен Кънектикът и Масачузетс. После идва рифтът Нюарк. Следва рифтът Гетисбърг, където се е състояла прочутата битка от Гражданската война и топографията на скалите е била важна за военната стратегия, основаваща се на заемане на възвишения. Южно от Гетисбърг има множество по-малки рифтове, пръснати из слабо населените области на Вирджиния и Северна Каролина, докато накрая се стигне до големия рифт Дийп Ривър във вътрешността на Каролина.

Тези рифтове следват разломната линия между Източна и Западна Пангея. Те са разделителната линия, границата, мястото, където свръхконтинентът се е разчупил. Когато силите на опън от изток и от запад са започнали да разкъсват Пангея, дълбоко в земната кора са се образували разломи, прорязващи дълбоко здравата дотогава скала. Всяко натрупване на напрежение е причинявало земетръс, при който скалите от двете страни на разлома леко са се отмествали една спрямо друга. След милиони години разломите са достигнали повърхността и при постепенното пропадане на едната страна се е образувал рифт: падина откъм долната страна на разлома, граничеща с висока планинска верига откъм горната му страна. Всеки от рифтовете в източната част на Северна Америка се е образувал по този начин в резултат на над 30 милиона години натиск, напрежение и сътресения.

Точно същото става днес в източната част на Африка, която се отдръпва от Близкия изток със скорост около 1 сантиметър на година. Двата земни масива преди 35 милиона години са били съединени, но днес са разделени от дългото и тясно Червено море, което всяка година се разширява и един ден ще се превърне в океан. Южно от него върху африканския континент от север на юг се простира верига от рифтове, които се разширяват и задълбочават с всяко земетресение, раздалечаващо още повече Африка и Арабия. Част от рифтовете са запълнени с някои от най-дълбоките езера в света като Танганика с дълбочина близо километър и половина. Други се пресичат от буйни реки, които се спускат от планините и напояват богати тропични екосистеми, приютяващи някои от най-известните растения и животни на Африка. Пръснати наоколо, на случайни места се издигат вулкани като Килиманджаро – клапани за изпускане на магмата, която се натрупва под повърхността при разпукването на земята. От време на време някой от тях избухва и затрупва рифтовете и обитателите им с лава и пепел.

Нюаркският рифт на Пол Олсън и многото други рифтове по източното крайбрежие на Северна Америка са претърпели подобна еволюция. Те са се образували постепенно от земетресения, в тях са текли реки, напояващи богати екосистеми, а впоследствие са станали толкова дълбоки и са се напълнили с толкова много вода, че реките са се превърнали в езера. По-късно според капризите на климата езерата са пресъхвали, пак са се образували реки и целият процес е започвал наново. И цикълът все се е повтарял. Динозаври, псевдозухии (т.е. крокодилски братовчеди), свръхдъждовници и ранни роднини на бозайниците са процъфтявали по речните брегове, а езерата са се пълнели с риба. Тези животни са оставили своите вкаменелости – отпечатъците, които Пол Олсън е започнал да събира като юноша, както и кости – в дебелите повече от километър слоеве варовик и други утаечни скали, отложени в реките и езерата. А после Пангея е била разтегната до скъсване, земната кора се е разчупила и вулкани са почнали да бълват лава, погребвайки рифтовете и живеещите в тях същества.

Първите изригвания не са били в Нюаркския рифт, а на територията на днешно Мароко, която по това време е сбутана до бъдещата Северна Америка, само на няколкостотин километра от днешния град Ню Йорк. После лава бликва и на други места, където Пангея се разцепва: в Нюаркския рифт, в днешна Бразилия, в езерните области на Португалия, където открихме гробището на свръхдъждовниците – все по протежение на гигантския отварящ се цип, който след много милиони години ще се превърне в Атлантически океан. Лавата приижда на четири вълни, всяка от които изпепелява тучните някога рифтове, разнася отровни изпарения по цялата планета и променя положението от лошо към по-лошо. След някакви си половин милион години, което по геоложките мерки е един миг, изригванията спират. Но те вече са променили Земята завинаги.

Динозаврите, крокодилородствените архозаври псевдозухии, големите земноводни и ранните роднини на бозайниците, обитаващи рифтовете, живеят в блажено неведение за това, което ги чака. Но бедата идва бързо.

---

^[1] Rift (англ.) – разрив, разлом. – Б. пр.