Митичните създания от българския фолклор открай време вълнуват малки и големи.

Днес те още играят ключови роли в безброй приказни истории, а до сравнително скоро свързаните с тях вярвания са били неизменна част от бита и ежедневието на народа.

Благодарение на тези вълшебни същества българският дух се е съхранил през вековете. Тяхната сила и магичните им способности са оставили следа върху културата и обичаите, които спазваме и до днес.

Енциклопедия „Български митични създания“ е мост, който свързва минало и настояще. Тя е ковчеже, събрало в себе си тайния свят на страшилища и чародейки, а ключът за него е в наши ръце. 

„Български митични създания“ от Кристина Димитрова ни запознава с 15 вълшебни същества и ще ни разказва приказки и легенди за техните нрави и намесата им в живота на хората. Илюстрациите към изданието са дело на талантливия млад художник Калоян Стоянов, който успява да пресъздаде облика на емблематични за нашия фолклор митични герои. Смесвайки реализъм и въображение, той придава на образите плътност и характерност, прави ги толкова магични, колкото и правдоподобни.

Каква е разликата между ламя и хала? Колко опасен може да е змеят и как Крали Марко е надвил ламята? В книгата ще прочетете още за променливия нрав на Баба Марта и как да спечелим благоразположението й, откъде идва обичаят с мартениците и какви поверия се свързват с него…

Ето какво казва доц. д-р Вихра Баева от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН:

„На приятен и достъпен език книгата разказва за външността, нрава и навиците на различните митични създания,

за свързаните с тях вярвания, празници и обичаи. Преразказани са и истории от народни песни, приказки, легенди и предания, които допълват колоритните им образи.“

Български митични създания

Змей

Змеят е сред най-широко разпространените персонажи в българския фолклор. Той произлизал от змия, която дълго време не е виждана от човешко око, но се раждал и от връзката на смъртна жена със змей. Макар че на външен вид напомнял едновременно змия, човек и птица, зме­ят всъщност доста приличал на хората. И той като тях се хранел и пиел – най обичал бял хляб, мляко и гъсто вино, влюбвал се, женел се, имал деца, раждал се и умирал.

Змейовете се женели за змеици, но понякога се влюбвали и в девойки. Отвличали ги във високите си скривалища и заживявали с тях. Запазили са се множество песни и приказки за любовта между змей и жена. Обикно­вено змеят се влюбвал в най-хубавата девойка в селото и нощем я посеща­вал като красив мъж, когото само тя можела да види. Накрая змеят идвал да я отвлече със златна каляска и сватове. Ако пък била женена, връзката им можела да продължи с години и понякога дори им се раждали деца с опашка, криле под мишниците и необикновена сила.

На момите им се забранявало да вземат от земята откъснати цветя, за­щото се смятало, че змеят нарочно ги е сложил там. Змейовете най-често оставяли такива цветя по пътя към чешма или кладенец. Ако някоя мома се подлъжела да вземе китката, змеят тозчас я залюбвал и още същата вечер ѝ се явявал. Подобна грешка коствала много страдания на клетата девойка. Тя залинявала, занемарявала външния си вид, спирала да ходи по седенки и страняла от хората. Любените от змей не живеели дълго. За да освободи дъщеря си от пагубната любов на змея, майката на момичето правела отва­ра от билки и поливала момата с нея. В резултат на това змеят я напускал.

Змеят се славел най-вече като покровител – пазел селото от градушки, бедствия, лами и хали, както и от други змейове. Халата пристигала с чер­ни облаци и докато се борел с нея, змеят мятал огнени стрели и камъни. От тях се получавали светкавиците и гръмотевиците. Според някои вярвания, щом се зададял градоносен облак, змеят човек изпадал в непробуден сън, от който никой не бивало да го буди. Тогава душата му отивала в облаците и се биела с халата.

Жилището на змея било огромен палат или пещера, пълнa със злато, сребро и скъпоценности. Понякога змейовата булка изпращала на родите­лите си богати дарове: шапка, обшита с жълтици, или пък люспи от лук, които се превръщали в злато.

Мирчо войвода и три змея срещу една ламя
(по народна песен)

Един ден Мирчо войвода излязъл на разходка из полето. Поскитали се с коня му из равнината и после тръгнали на лов за елени. Eлен не открили, но не щеш ли, попаднали на болен змей.

Щом го зърнал, Мирчо веднага извадил сабята си и тъкмо се канел да го погуби, когато змеят проговорил. Рекъл му, че не бил ламя, ами болен змей, и му се примолил да не го убива. Обяснил, че има двама братя, с кои­то заедно бдели над Мирчовото село, над околното поле и над планината. Веднъж, докато се борили на шега, се спуснала мъгла, започнало да роси и змеят паднал ранен. Вероятно пострадал от зла ламя, която се промъкнала под прикритието на мъглата.

След като приключил с разказа, змеят помолил Мирчо войвода да яхне коня си и да го последва в планината, за да му помогне. Там се криела злата ламя, която ядяла бялото грозде и бялата пшеница на селяните. И нали били троица братя, един щял да тресне, друг да пусне роса, а тре­ти да направи мъгла. Тогава ламята щяла да излезе и Мирчо войвода да я прониже със сабята си. Така юнакът веднъж завинаги щял да избави хората от пакостите ѝ.

Мирчо войвода послушал ранения змей и тръгнал с него в планината. Събрали се там троицата братя. Единият предизвикал гръм, вторият затъмнил небето, а третият пуснал мъгла чак до земята.

В този миг лютата ламя излязла от скривалището си, за да яде бяло грозде и бяла пшеница. Мирчо войвода това и чакал. Без много да му мисли, замахнал със сабята си и я погубил. Тогава и троицата братя се вдигна­ли, мъглата се разсеяла, а слънцето отново огряло небето.

Накрая Мирчо войвода отвел ранения змей в една мандра, където го поил с прясно мляко. След като изминали три седмици, змеят вече бил на­пълно здрав и отново се върнал да пази полето. Оттогава насетне Мирчо войвода и змеят станали верни другари.