Престрашаваме се да надникнем в „Инспекцията“ от Джош Малерман, автора на екранизираната  „Кутия за птици”.

Едновременно мистерия и антиутопия, „Инспекцията“ носи в себе си духа на „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг и напомня на „1984“ на Джордж Оруел и „Франкенщайн” на Мери Шели (както самият автор подчертава).

26 момичета и 26 момчета, наричани Азбучните момчета и Буквените момичета, са отгледани, разделени и затворени в две кули, подобни на общежития, някъде там в усамотените гори на Северен Мичиган.

Всяко от тях е на 12 години, носи еднобуквено име и никога не е напускало кулата си. Не подозират едни за други и не познават живота такъв, какъвто е. Изолацията им е абсолютна и задължителна, наложена от техния наглед грижовен и авторитетен Б.А.Щ.А и вездесъщата М.А.Й.К.А.

Първоначално дръзкият и злокобен експеримент върви по план… докато един ден децата не започват да си задават въпроси, да подлагат на съмнение правилата, да се бунтуват срещу своя умален свят… Готови ли са обаче за суровата истина, която ги очаква в края?

„Инспекцията“ е история за нормите, които обществото ни налага от самото ни раждане и какво  се случва, когато правилата се опитват да смачкат човека.

Инспекцията

Джош Малерман

Залата на телата преди закуска

Точно преди закуска момчетата бяха информирани, че Б.А.Щ.А. им ще изнесе реч. Това, разбира се, щеше да стане в Залата на телата, според Джей наречена така заради множеството тела, които можеха да се поберат в концертната зала с високи етажи и добра акустика, с дървена ламперия, всеки път, когато имаше да им се казва нещо важно. На всички тях. На Азбучните момчета и на инспекторите, на професор Гълч и на готвачите. Дори самият Лорънс Лъксли бе там и присъствието му винаги бе забележително за Джей и за останалите момчета. Медицинският персонал, чистачите, здравните помощници и водопроводчиците.

Родителството.

Речта, също като инспекцията, се бе променила през годините. Сега тя предизвикваше много по-различни чувства, отколкото когато момчетата бяха просто деца, и вероятно след години щеше да поражда съвсем други. Когато момчетата бяха деца, речите на Б.А.Щ.А. им почти не им говореха нищо; Джей помнеше най-вече главите на другите момчета, гърбовете на пейките им и тъмните сонорни срички от думите на мъжа, отекващи в стените, които сякаш стигаха чак до небето. В онези дни Джей само трябваше да погледне към Ди или Еф в другия край на залата, за да се надигне в него неконтролируем смях, който с мъка се опитваше да потисне.

Но сега всичко се беше променило.

РИЧАРД РАЗБИРАШЕ това по-добре от всички. Всъщност той самият го бе планирал.

Не е толкова важно, пишеше в един от ранните Доклади на Бърт, дали момчетата ще възприемат това, което им казва Ричард. Смисълът е да се зароди в тях чувство на удивление. План, който без съмнение е проработил, ако се съди по изпълнените с искрено обожание лица, които се взират в него, докато той изнася речите си.

Азбучните момчета не бяха запознати с идеята за Бог. За Ричард подчинението бе по-важно от религията.

Тази сутрин, след като инспекциите бяха приключили, Ричард седеше в кабинета си, в една ръка държеше дневния Доклад на Бърт, в другата – чаша със скоч. Прочете отново първото изречение на личния си психолог:

Ще карам направо: ако Ричард държи най-много именно на тази своя заповед за периода, който самият той нарича „Деликатните години“…

Остави документите на бюрото си. Въпреки лекия снеговалеж отвън, пред прозореца на кабинета му на първия етаж, в стаята беше топло. Надигна се и пристъпи към огледалото в цял ръст на гърба на вратата.

– Изглеждаш добре – каза на глас. – Трудно е човек да си представи, че си баща на двайсет и четири дванайсетгодишни момчета.

Бройката някога бе двайсет и шест и докато прелистваше доклада, бе видял, че вътре се споменават Ей и Зед, въпреки че изрично бе забранил това да се прави…

…вече изгубихме Ей и Зед и краят им бе доста мъчителен…

Съблече червената си куртка, разкривайки обикновената тениска отдолу. Мускулите на раменете и ръцете му изглеждаха силни под меката материя. Черната му брада приличаше на изкуствена.

В началото, след успешното създаване на Родителството, Ричард пределно ясно осъзнаваше, че трябва да направи пространството на Кулата забележително и с отличителен характер. Негов дълг бе да внуши на всички философията на Родителството. Негов дълг бе да направи мястото възможно най-съответстващо на това, което твърдеше, че е. В онези дни не беше нетипично за него да усеща натиск от страна на инспекторите, които бе наел – обикновени осъдени престъпници допреди година, да ги усеща, както и готвачите, и учителите, и авторите на академичните книги, всичките – предишни мошеници, как го наблюдават, докато изнася речите си пред двайсет и шестте (тогава) деца в Залата на телата. Азбучните момчета, както бяха наречени по идея на личния му психолог (име, което Ричард като техен Б.А.Щ.А. по-скоро харесваше). Име за всяка от буквите в английската азбука.

А – Ей.
B – Би.
C – Си.

Да, в онези дни Ричард държеше речите си заради персонала – независимо дали гласът му бе насочен към тях, или не. Беше вълнуващо, когато пет години след началото на експеримента забеляза за първи път проблясък на разбиране в очите на момчетата си и усети как познанието се прехвърля – от амвона към Пи, от устата му към всяко едно от децата му. А сега… Деликатните години наближаваха. Ричард вече нямаше да може да влияе подсъзнателно на момчетата посредством недоловимото, но всъщност могъщо чувство, с което им внушаваше, че правилата трябва да се спазват и не бива да се нарушават. Деликатните години настъпваха и щяха да завладеят напълно вниманието на проницателните момчета. Интелигентни момчета. Момчета, които можеха – и щяха – да анализират всяка дума, изречена от него.

Усмихна се на себе си в огледалото. Това нямаше да е първият такъв случай на момчета, нарушаващи стереотипа: в света отвъд Родителството тийнейджърите също спираха да слушат родителите си.

Размърда остаряващите си бицепси и се намръщи на отражението в огледалото, след което облече якето си. Щеше да прочете Доклада на Бърт по-късно. На една страница от този доклад бяха нарушени повече правила, отколкото на други членове на персонала бе позволено за едно десетилетие.

Бърт се обръщаше директно към Ричард. Споменаваше Ей и Зед.

Излезе от апартамента си и пред вратата го поздравиха двамата униформени охранители. И двамата бяха въоръжени. Ричард разпозна страхопочитанието в очите им – сякаш бе знаменитост, пасторът в тяхната църква.

Все още имаше власт над тях, знаеше го. След дванайсет години.

– Хайде да отидем там и да разпръснем малко ентусиазъм, нали? – каза той така, че да го чуят те, докато го следваха по облицования с черни плочки коридор, водещ към Залата на телата. – Да им покажем, че е напълно нормално да бъдеш завладян от страсти, дори някои от тях да са опасни. Времето на енергичните мъже е настъпило. – Тук спря и се обърна с лице към Боби, пазача с оредяваща коса, който някога бе крал коли и бе прекарал три години в затвора. Понякога Ричард се чудеше дали персоналът просто не беше заменил наркотиците, алкохола и затвора с манията по Родителството. – Бог се поти, Боби. Усещаш ли го?

Отвъд стъклените стени на коридора валеше сняг. Ричард пристъпи към тях и погледна навън, към Двора. В далечината, сред мъглата, боровете се извисяваха като стражи.

– Време е да възвестим идването на новия баща – каза той. – И на новите му синове.

Величието, каза някога Ричард на един бивш пазач, поставяйки ръка на рамото на мъжа, облечен в карирана риза с къси ръкави, преди да го изпрати в Ъгъла, не е красива гледка. Погледни лицата на най-великите мислители на света и ще забележиш ужаса на оптимиста. Изтощение. Нека това да е последното нещо, което някога ще научиш, Брад: човек не се изтощава от седене, без да прави нищо. Трябва да се раздвижиш, за да го постигнеш. И това движение ще ти даде тези бръчки от тревога, тази оредяваща коса, този стъклен поглед, завладял някога ярко греещите ти очи. Кажи ми, Брад, какво предпочиташ? Простовато лице, лесно за разчитане, или разкървавените кокалчета на пръстите на човек, блъскал с юмруци по вратата на своето вътрешно светилище?

Пазачът Брад бе преживял затварянето на много врати пред себе си. Четири години в „Джаксън“ за нападение. Но никога не беше виждал нещо подобно на Ъгъла.

– Добре дошли в Родителството – каза Ричард, все още загледан през стъкления коридор в ранносутрешния сняг, сипещ се отвън. Внезапно извисилите се хорови гласове – Азбучните момчета, пеещи в Залата на телата – го пробудиха от унеса му. В очите на русокосия Боби видя мрачната страна на Родителството, затварянето на вратата на Ъгъла. На Ричард му се стори, че може би чува скърцането ѝ.

Усмихна се. Всъщност не беше Ъгълът, а по-скоро Гордън, който излизаше от своя апартамент на първия етаж. Главният му асистент в Родителството изглеждаше абсолютно невъзмутим и безупречен, както винаги. Черната му коса лъщеше съвършено пригладена на главата му, лице и изражение на пластмасова играчка войник, облечен в костюм за хиляда долара.

– Ричард – каза Гордън. – Прочете ли Доклада на Бърт?

– Част от него.

– Е, много мога да кажа за петте предложения, дадени като алтернатива на смяната на етажите. Сериозно – откъде има такава смелост? Съжалявам, че ти припомни за двете момчета.

– Ей и Зед – натърти Ричард. Замълча за миг. – И ето, току-що изрекох имената им отново.

Шестчленната хармония на „Гласовете“ се извисяваше като от едно свещено гърло. Минорен тон, тъжен като смъртта на техните братя, Ей и Зед.

Развалени момчета. Прогнили момчета. Ричард затвори очи. Обърна гръб на сипещите се снежинки и тръгна към Залата на телата, към звука на своите пеещи момчета.