„Художничката“ от Мери Бесон е новият вдъхновяващ роман, който от издателство „Емас“ подбират за своята Колекция „Музи“.
1866 година, Москва. В заможно търговско семейство се ражда Василий Кандински. Завършва университет със специалност право, предлагат му кариера като преподавател… Но младият мъж отдавна е решил, че неговото признание е рисуването, и през деветдесетте години заминава за Мюнхен да учи изобразително изкуство в тамошната академия. В началото на ХХ век създава школата „Фаланга“ заедно с други модерни творци.
1877 година, Берлин. В семейството на зъболекар се ражда Габриеле Мюнтер – Ела. Останала на 9 години без баща, с майка, страдаща от депресии, девойката не успява да завърши училище. Но обича да рисува и това ѝ се удава. Берлин не ѝ дава нищо ново и тя заминава за Мюнхен, за да учи във „Фаланга“.
1902 година. Фаталната година. Габриеле е ученичка на Кандински. Млад и красив, с аристократична осанка и изискани маниери. Мъж с поглед в бъдещето. Мъж от друг свят. Габриеле е в небесата, защото геният я е забелязал. И я е дарил с 25 дискретни целувки, когато една вечер изчезва. Приятели ѝ съобщават, че е отишъл в Мюнхен да посрещне съпругата си. Ударът е жесток – никой не е знаел, че Василий е женен. А Габриеле осъзнава със страшна сила, че се е влюбила безпаметно. В женен мъж. Неверен мъж.
„Нямам нищо общо с Аня, ние сме братовчеди – уверява я той. – Ще се разведа и ще се оженя за теб.“ И Ела вярва… защото иска да вярва и друго не ѝ остава. И става негова спътница в живота. Двамата пътуват, двамата рисуват, търсят нови изразни средства, нови хоризонти…
А документите за развода се бавят, документите не идват и не идват. Ела мечтае – за дом, за деца, а хората я наричат „курва“. Василий обаче се интересува само от своето изкуство. В отношенията им се настанява недоверието, щастието не е пълно и любовта започва да се пропуква. И когато разводът най-сетне е факт, предложение не последва.
Но идва Първата световна и Кандински трябва да замине за Русия. Времената се несигурни, Габриеле заминава за Дания, за да избяга от войната, и се прехранва с рисуване на портрети. И пише до Москва. Ред след ред, писмо след писмо. Но от Василий няма отговор. Не може да има друга причина, освен да е мъртъв. Тази мисъл ѝ дава нови сили – да се представи за неговата съпруга. И за пръв път Ела заживява с гордо вдигната глава, като законна съпруга. Но не задълго. От Ваймар идва писмо с вест, по-страшна от смъртта – господин и госпожа Кандински искат да им бъдат върнати неговите картини. Госпожа Кандински! Габриеле припада.
След години на възстановяване тя трябва да се научи да живее наново. И да обича наново…
Художничката
Мери Бесон
На сутринта Ела разпъна триножника върху тревисто хълмче в далечния край на езерото, където избуялият жълт синап опасваше в рамка лъчистата вода. Вчера пейзажът приповдигна духа ѝ. Днес сърцето ѝ тежеше като олово.
Нощната разходка приключи зле. Въпросите около Чимякина останаха без отговор. Защо професор К. се държеше толкова неразбираемо, не като мъжа, разговарял с Ела, разхождал се с нея, целувал я, докосвал я… Навярно госпожица Чимякина бе нещо повече от братовчедка. Възможно е да се ожениш за братовчедка. Чичо на майка ѝ го бе направил. В началото на вчерашната нощ Ела се почувства изпълнена със смелост. В края нервите ѝ бяха обтегнати, увереността – накърнена.
Смутът в душата ѝ бе в разрез с блестящия пейзаж пред нея. Силното слънце изваждаше наяве най-синьото синьо от водните дълбини. Дивият синап излъчваше жизнерадост в очакване на есенния си растеж край високото планинско езеро. Жълти цветчета трептяха върху тънките клонки по жилавите стъбла, непоклатими пред резките повеи на бриза. Такъв ден не бива да се прахосва! Ела изпразни раницата и тръсна къдрици. Щеше да намери сили да загърби тревогата и да започне да мисли в цветове, чисти или преливащи – жълто със зелено, синьо и червеникаво-лилаво. Щеше да се потопи в работата. Рисуването е възстановителна и оживителна напитка.
Синапът и езерото щяха да съставят здравата основа на картината й; зеленината на надвисналите листа и червено-виолетовите анемонии вляво очертаваха триъгълник, по който окото се плъзва нагоре и обратно. Под слънцето, издигащо се по небосклона, Ела се вглъби в работа. Понякога смесваше по два-три цвята, друг път изстискваше от тубичката направо върху картонената палитра, за да използва непримесена боя. Искаше да остави ясни линии върху платното, да му вдъхне жизнената чистота на пейзажа, изтъкан от смайващо силни цветове. Съсредоточена, тя заглуши дрънченето на спомена за разходката под луната, за вкопчената в нея жена, към която не можеше да изпита нито приятелство, нито безразличие; за хладното и объркващо отдръпване на професор К. Постепенно се успокои и хватката, потискаща духа ѝ, се разхлаби.
Обядва сред тишина. Госпожа Пунтел бе опаковала сандвичи с две вкусни сирена и черен хляб с пикантна горчица, зрели праскови и тъмен шоколад. Ела си носеше манерка вода от кладенеца до хижата. Намери заслон под стари лиственици в края на горичката, опасала езерото, и изяде сиренето и плодовете. Чуваше само кроткия плисък на водата в зеления бряг, обрасъл със синап. Натежалият въздух се изпълни с влажното ухание на планинските растения зад нея. Тя полегна настрани върху топлата трева и подпря глава върху платнената си чанта. Отпусна се в гнездото на дрямката. В мъглявината на съня слънцето сгорещи гърба ѝ и я уви в плътно одеяло. Опита да отметне топлата завивка, но се оказа, че до нея се е сгушил мъж. Ръката му я обгръщаше; дланта му лежеше до гръдта ѝ.
– Не се събуждай, приятелко – прошепна той.
Ела усети тежестта на ръката му, повдигането и спускането на гърдите му в ритъм с нейното дишане. Стресната от близостта му, тя се изправи и отстъпи настрани, където кичести папрати се издигаха над горската пръст, покрита с кафява дървесна кора. Приклекна сред тях и си приглади полата, за да се успокои.
Сякаш е господар дори и на планинския въздух, професор К. се изпъна по гръб и сплете длани под главата си.
– Планинското лято е същинска лъчиста икона, окъпано в злато и лазур. Усещате ли го, госпожице Мюнтер? – Той вдиша дълбоко, все едно иска да изпие до дъно следобедния въздух. – Добре ли ви вървеше работата днес?
Гъвкав като котка, професор К. се изправи с едно движение и застана пред триножника ѝ, прислонен в сянката на дърво, за да не го обжари яркото слънце.
– Цветовете се преливат чудесно! – възкликна той. – Какво прекрасно жълто! Това е синапът, нали? Резките с нож са доста сполучливи. – Гласът му бе плътен и силен, призив на планински рог. – Виждам как вятърът полюшва цветовете. И синевата на езерото е красива. Почти сте уловили естеството му.
Сгушена под зелено-черния балдахин, Ела трепереше. Неочакваната му поява, толкова близо в съня ѝ, всяваше смут в мислите ѝ. Как да я разбира след странната вчерашна нощ и все още неразплетената загадка със съпругата? А и думите му сега звучаха като похвала към отличил се ученик. Нима не значеше нещо повече за него? Ела не знаеше как да отговори, какво да очаква.
– Вие сте истински творец. Ценя ви високо. Макар и млада, мисля си, че няма какво да ви дам. Освен да пазя таланта ви и да не допускам в него да се промъкне фалш. Собствената ви душевност трябва да ви води. – Той взе ножчето ѝ и изстърга боята. Наведе се да го избърше с престилката ѝ, разстлана върху тревата, и го пусна между диплите ѝ. Изправи се и пристъпи към паравана от папрати. Погледна я остро право в очите и заговори с дълбок, настойчив глас: – Не е справедливо! Никак! Госпожице Мюнтер, чуйте ме! Светлината на душата ви ме заслепява. Моля ви, повярвайте ми! Времето ни заедно, когато говорехме за свободата на духа, е безценно за мен. Като творци ние с вас разбираме, че обичайните условности и ограничения на света не бива да имат власт… Сигурен съм, че разбирате. Вие и аз… ние…
– Госпожица Чимякина съпруга ли ви е, или братовчедка?
Ела излезе от сянката на гората. Вирна брадичка.
Той се върна до триножника ѝ; раменете му се изопнаха, на врата му запулсира вена. Взе тубичка с боя, сетне друга.
– Какво противно зелено! – Замахна с ръка и помете тубите с боя от палитрата. – Никога не използвайте този цвят!
Ела отстъпи назад в сянката. Резките му думи издигнаха трънлив храсталак помежду им.
През преплетената растителност той подвикна, сякаш да прокара пътека:
– Госпожица Чимякина ми е братовчедка. Познавам я от дете. Учихме заедно в университета. Сближихме се. – Продължи с по-тих глас: – Но, да, тя е и моя съпруга.
Ела залитна. Посегна назад и намери опора в грубите грапавини на дървесен ствол.
Професор К. закри лице с длани. Дългите му пръсти притиснаха очите.
– Госпожица Чимякина е от аристократичния род на прапрабаба ми. Би било унизително да носи името ми. Това е обичай в Русия. Вие не знаете, разбира се. – Той прекоси поляната помежду им. Спря на няколко крачки от Ела и застана неподвижно, с вдигната глава. – Госпожице Мюнтер, не биваше да се възползвам от младостта ви. Сгреших, че предадох съпругата си. И все пак не съжалявам за споделените ни моменти. Приятелството ви ме озари с радост. Привързах се към вас, макар да нямам право.
– Госпожица Чимякина?
– Съпругата ми не знаеше нищо за приятелството ни. Снощи постъпихте благородно. Тя ви е благодарна. Аз – също. – Отново пристъпи към Ела. – Бракът ми… Мислех, че е възможно да сме тук заедно. – Издиша шумно и притисна очи с длани. – Беше химера, фантазия. Сбърках…
Той замълча. Ела също не можеше да продума. В гърлото ѝ се надигнаха сълзи. Не им позволи да се излеят.
– Госпожице Мюнтер, умолявам ви да ми простите. Кажете поне, че можем да творим заедно. Вече няма да отваряме дума за близостта помежду ни.
Гласът ѝ – когато най-сетне успя да проговори – прозвуча изтънял, все едно въздухът не намира излаз от гърдите ѝ:
– Ваша воля.
Но какво да прави с камъка, натежал у нея? В кой джоб на полята да го побере?
Мълчаха. Щурците бяха стихнали в слънчевото пладне. Професор К. погледна към блесналата вода.
– Невъзможно е да останем заедно тук. Чувствам се… неудобно. Не мога да оставя студентите, нито да изпратя жена си обратно в Мюнхен. – Пак я погледна, загърбил платното с противния колорит. Гласът му бе тих, в съзвучие с плисъка на водата по тревистия бряг: – Госпожице Мюнтер, умолявам ви да напуснете Кохел. В Мюнхен ще намерите други учители. Простете ми.
Той вдигна колелото си от земята и го подкара. Пътеката свърна край езерото и професор К. се изгуби от поглед.
Ела пристъпи към вещите си, разпилени по поляната. Наведе се да вземе престилката и ножа. Понечи да ги прибере в раницата, оплете пръсти в ремъка и изпусна ножа върху тревата. Двайсет и петте целувки бяха безумие. Позволи ги от наивност, броеше ги от глупост. Изгуби посоката заради тях и падна в капана на фантазията за духовно сливане. Сега той настояваше да напусне планината, уроците, него. И съпругата му. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Принуди се да седне.
След време успя да си наложи да събере тубите с боя, разхвърляни върху тревата. Запокити смарагдовозеленото в езерото.
Следващото утро бе сиво и дъждовно. Господин Пунтел докара каруцата до вратата на хижата. Палме натовари тежкия пътнически сандък, куфарчето и раницата на Ела. Клойер ги овърза и ги покри с брезент. Качи велосипеда ѝ в каруцата. Стиснала ръката на Ела, Олга редеше съвети:
– Не давай на зъболекаря да ти извади веднага зъба. Накарай го да ти предпише компреси за челюстта и билки против възпалението. Ще се почувстваш по-добре и се надявам да се върнеш при нас. – Стисна дланта ѝ. – Ще ми липсваш, приятелко.
– Олга, забравяш, че баща ми беше зъболекар. Няма да позволя да ми извадят зъба.
– Ето, вземи носната ми кърпичка. За да се върнеш!
– Да, добре… Не обещавам.
– Трябва! Ще рисуваме заедно. Ще ме научиш да карам колело.
Скрита под чадъра, Ела седна на пейката до господин Пунтел.
– Довиждане, Олга. Довиждане, момчета. Наесен може да се срещнем в Мюнхен.
Палме махна с ръка.
– Дано зъбът ти мине бързо.
– Лек път! – подвикна Шнайдер.
Ела им махна в отговор. Господин Пунтел тръсна юздите и конете тръгнаха по хлъзгавия планински път.
В мрачното фоайе на гарата в Кохел Ела си купи билет и изпрати телеграма на сестра си:
Скъпа Еми,
Идвам в Бон. Ще пристигна с късния влак в неделя. Ще ми подготвиш ли легло? Не ме посрещай. Ще поостана при теб. Зет ми няма да възрази, нали? С обич, Ела Върху плътния слой прахоляк по стъклото в купето Ела нарисува с пръст лице, кръгли очила, заострена къса брада. Целуна пръста и изтри стъклото с длан. Избърса ръка в носната кърпа на Олга, сгъна я спретнато и я прибра за спомен в джоба на полата си. По пътя се унасяше в дрямка, пъхваше в просъница ръка в джоба и я напипваше там.
За авторката
Мери „Пийти“ Бесон работи като кураторка в Музея на изкуствата в Милуоки, дом на най-голямата колекция платна от Габриеле Мюнтер в Северна Америка. Четиринайсетте картини са гордост за музея и център на сбирката „Немски експресионизъм“.
Бесон открива нещо изключително в работата на художничката – емоционална дълбочина, интелектуална енергия, и решава да пише за нея, а за целта не пести усилия за проучвания на живота ѝ. За да усети наистина духа на Мюнтер, писателката пътува до Мюнхен при творбите на художниците от нейния кръг „Син ездач“, до Мурнау – при „Жълтата къща“ в подножието на Баварските Алпи…
Преди това Мери Бесон е преподавала английски на гимназисти и е била администраторка в Университета на Милуоки. Със съпруга ѝ са отгледали три деца, а сега делят времето си между Милуоки и „Бруклин“, Ню Йорк.
Още от колекция Музи
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.