„Аркьой. Илюзорен алманах” е роман, предназначен за ценителите на една по-сурова екзотика.

Текстът ни пренася в 1768 година. Маркиз Дьо Сад обещава да плати на просякинята Роз Келер, ако го придружи до къщата му в Аркьой.

Няколко часа по-късно Роз успява да избяга след един колкото екстравагантен, толкова и жесток сеанс. Но слухът за малката „авантюра“ бързо се разпространява и историята се прочува като „аферата Аркьой“ – както във Франция, така и извън нея.

Скандална афера, която поражда всякакви тълкувания, шокира обществеността и обсебва задълго въображението на жадните за сензации. (И която неуловимо препраща читателя към трудните за различаване днес, два века и половина по-късно, истински от фалшиви новини.)

Мълвата е упорита и противоречива. Но какво точно се е случило? Дали е имало насилие, което днес бихме определили с термин, произлязъл от името на насилника, дали става дума за извратен театрален спектакъл или просто за купено информирано съгласие?

Аркьой. Илюзорен алманах

Александър Бечанович

Утехата, горчива или сладостна, винаги е в книгите.

Особено в онези, затворени миг преди сънят да склопи очите и положени до възглавницата, когато разумът решава да се отдаде на стихиите. Късна зимна нощ, опасаното с тежки каменни зидове помещение е ледено, а прочетените страници се смесват със спомена, реален и бленуван. Прочетени с отлагане във времето, с ритуална мудност, с вълнение, породено от очакването редовете да траят още малко – удоволствието бърза след текста, защото краят може да дойде твърде рано. Прочетени страници, които и в мрака витаят пред очите като спомен и предупреждение: буквите се преливат в картини, изреченията във фантазии, пасажите с леко колебание в преобърнат наопаки живот.

Фантоми, понякога страшни, понякога скъпи гости, изникват от мъглявините на съзнанието и превземат зелената зеница, тежки като мастило върху документ от семейния архив: толкова присъстващи, че може да се докоснат, ако ръката е отчаяно протегната. Фантоми, особено ако са призовани с поетичен глас, който не е искал да се откаже от желанието си, ако са произлезли от ръкописи, означили грижливо всяко тяхно появяване, всяко бягство, което са оставили след себе си, нахлуват със сила, която прави действителността ненужна, а илюзията очевидно излишна. Фантоми, изнасящи на повърхността онова, което е отнето, но не може да се заличи. Фантоми, в които се оглеждат страданието и страхът, съмненията и обещанията, полетът и падението.

В тези изгубени завинаги и завинаги върнати икони се съзират фрагментите на прикритата майчина грижа, на постоянното бащино отсъствие, на тъжно пропуснатото детство. Съзира се това, което върху хартията по-късно ще изглежда като неумолимо развитие на събитията, като предначертана история, която непрестанно се заплита, преплита и разплита, преследвана от собствените си закономерности и логика, съзира се това, под което тепърва трябва да се сложи подпис. Само записаният свят може да бъде припознат, защото съвпада с идващото отвътре. А то е поука, която принадлежи на затворника, след като надеждите са останали закотвени в текстуалния подбор, в отказа на сигналите да се разпределят според очакваната форма, в бягството на знаците от обещаното решение. От една история в друга, от една книга в друга, в лабиринт, където зад всеки ъгъл понякога чака азът, понякога онзи другият…

Късна зимна нощ, затворът отново е тягостна клетка, която се намира зад деветнайсет железни врати, а той е потънал в сън. Няма да мине много и над тъмницата ще полъхне благ ветрец: свежа струя, която за миг раздвижва тежкия застоял въздух на плесенясалото убежище. Прогонен за миг от владенията на поета, пробуден от скъпоценните сонети, избавен от формалната тежест на филигранните стихове, лишен от вечна слава, призракът се появява точно преди дванайсетия час. Камбаната в далечината не може да отрече сянката му, която, дошла от най-дълбоките тъми, се оформя на зида. Обсебване и омагьосване. Думите, които някога са съдържали този етер, са забравени, за да може женският дух да си пробие път през границата, несигурно отделяща живота от смъртта.

Видение, което не можеше да му се яви само защото допреди малко бе прехвърлял страниците на абатовите Mémoires pour la vie de François Pétrarque, въпреки че те разпалваха въображението му и меланхолията още по-силно притискаше сърцето му. Видение, което не можеше да му се яви само защото неговата историческа следа беше непоколебимо врязана в собствения му род, в разклоненото родословно дърво, накичено с дванайсет златни лъча. Видение, което не можеше да се роди само от подсъзнанието на мъченика, оставен да гние във високите кули с малки прозорци, през които съществуването на небе само се налучкваше. Видение, което не можеше да се роди само от призоваването на името ѝ – Лаура, свързано завинаги с един блажен априлски ден, който ще бъде дописван отново и отново, така че никога да не се узнае какво наистина е станало тогава в средата на църквата според разказите на всички онези възвишени и преди всичко сладкоречиви поети.

Фигурата се разкри със страшна искреност, с праизконна яснота тъкмо когато сенките решиха да се оттеглят, а полунощ бе още в апогея на своята каталептична магия.

Видя фигурата, която дойде да го посети: нито едно сетиво, колкото и спокойно, колкото и аналитично да е то, не би могло да я отблъсне. Нищо не можеше да опровергае този феномен. Видях я!, ще побърза веднага, още на сутринта да напише в писмо до най-честия адрес, за да улови още веднъж събитието, което може би ще избледнее на утринното слънце, трескав, но сигурен, че никой няма да може да отхвърли видяното като празни приказки на един превъзбуден ум, убеден в истинността на образа, дошъл отвън и предизвикал изненада, страх и вълнение.

Как да посрещне посетителката след толкова изхабени мисли, след толкова издирени истории, след толкова нощи, изминали в преразказване и запаметяване на детайли, които придават животворен профил на портрета?

Със сълзи на очи, на колене: ръцете, които до преди малко преминаваха по буквите, изписани с грижата на посветен, величаещ мистерията на жената, корените на предците и божественото вдъхновение, сега могат да докоснат тялото. Тяло, което само сънят може да очертае, но не и да изгравира, нито да му придаде окончателна форма. Тяло, дошло от най-далечното минало, за да направи книгата по-достоверна, отколкото би сторила отделната орис. Посетителката е тук, за да посочи с пръст зеещата бездна, да свидетелства за пропастта, която стои отзад.

Със сълзи на очи, на колене: от прелиствания мрак, от мрака на историята, която не може да се компенсира; от мрака на ума, който току-що е потънал, оттам идваше неговата защитница, най-дълбоката рана на рода. Само за кратко фигурата остана да витае из пространството, защото на всяка фантазия е нужно едно-единствено трепване на окото, за да бъдат разчупени ръждясалите окови и тя да пристъпи на разстояние, по-малко от едно докосване. Сега всяка линия беше изострена, всяко движение  – отмерено с ритъм, който не би могъл да се повтори наяве. И ето че най-после защитницата дойде от отвъдната страна на съновиденията, от отвъдната страна на тъгата, от отвъдната страна на милостта, за да потвърди зова на имагинацията и зова на кръвта.

Веднъж, когато формите и цветовете, в които бяха втъкани, и предшествалата ги тъма, и тази, която отново щеше да дойде, най-после се кръстосаха, жената застана над клекналия затворник, искрено отдаден на прохладната като роса върху камък фантазия. Би могла да разпери ръце, наподобявайки книга, която се отваря, докато буквите бавно се търкулват от нея – в тъмницата бе прекрачила госпожа Лаура, чиито следи не бяха белязани от нито една стъпка.

Въпреки че бе облечена в траурни дрехи и носеше воал, който покриваше главата ѝ, прекрасната ѝ руса коса се спускаше по раменете ѝ, задвижвана от излъчвана отвътре енергия. И въпреки че черната копринена мрежа падаше върху лицето, сините ѝ очи искряха, попивайки и най-слабата светлина. Макар и притисната от цвета на траура, бялата ѝ алабастрова кожа не бе забулена от сенки и сякаш се подсмиваше на ужасите на гроба по начин, който с нищо не обиждаше могъществото на Танатос. Макар и надигнала се от дълбоката, влажна яма, облечена в кадифени церемониални одежди, чиито бродерии се сливаха с обвитото тяло, тя бе божествено просветление на човешкия дух, около което всичко се променя и се устремява към висшата сила. Любовта, съдържана в живота, съдържана в думите, не можеше да позволи госпожа Лаура да остане обвита в мрачен саван и подвластна на ужасяващия знак на смъртта: очите, които веднъж, отдавна, я бяха гледали скришом, с непресекващо въодушевление, се срещнаха с очите, които я наблюдаваха сега, в очакване на милосърдие, в преразглеждане на миналата и бъдещата съдба, в сравняване на онова, което се съзнава, и онова, което само се усеща. И той се хвърли пред тези блажени нозе с посветеността на поклонник и с отчаянието на клет корабокрушенец.

След гледката дойде звукът, който се оттласкваше от стените, шепотът, който се превръщаше във вибриращ глас  – всичко предшестващо наподобяваше голяма, непростима пауза. През черния воал, пренебрегвайки залудо отминалите векове, госпожа Лаура отчетливо произнасяше: прошка, помирение и избавление. Гласът ѝ нежно се спускаше от висините, защо страдаш толкова в този свят, каза тя, ела при мен, върни се при мен, нека бъдем отново заедно. В един и същ свят, без болка, без съжаление, без мъка, там, където е моят дом, неунищожим и несравним, трябва само да имаш смелост точно когато и двамата изминахме безмерно пространство.

О майко моя, успя да промълви затворникът, а черната дама протегна ръката си към него и рече: Когато аз бях в този свят, който ти презираш със страстта на вярващ, когато ходех между хората, които твоето перо никога няма да пощади, нито да изненада с емпатия и оправдае със загриженост, за мен беше удоволствие да обърна поглед към бъдещето. И видях потомците си чак до тебе, и тук спрях, защото никога не съм си представяла, че ще те заваря така нещастен, в конфликт с всички, отхвърлен и гонен, дете твърде объркано, за да може съзнателно да възприеме страданието. Ръката ѝ бе все така протегната, но в нея вече нямаше сила. И рече още: Когато пожелах да видя по-нататък и по-навътре, не можах, защото погледът ми се бе спрял на тебе, сякаш тук всичко се троши и картината се разпада на хиляди парченца. Можеш ли да ги сглобиш?

От любов, от отчаяние, брулен от самотата на късната зимна доба, той се изправи, за да прегърне Лаура в савана, дамата с черния воал, който свидетелстваше за ставането от гроба. Но обятията му останаха празни, лишени от точно онова единствено докосване. Времето всъщност тече по-бързо, отколкото го отброява часовникът: разминаващи се измерения, различно написани текстове. Искаше да я последва, но вече я нямаше, нямаше я жената, с която бе споделял сълзите, тъмата отново се сгъсти, а в тъмата не може да има нищо видимо. В нея изчезнаха и прочетените страници, подчертаваните думи, петната по белите полета, препитванията и клетвите, премълчаните подробности и трепетите.

Призраците, понякога страшни, друг път – скъпи гости, обичат да се крият. За тях нашите задължения не важат, те не трябва да се съобразяват със земните обязаности. Фантомите са прозирни творения, в чието съществуване трябва да вярват и те, и ние, двустранна измама на ума и сетивата, на копнежа и тайните мисли. Фантомите, особено онези, призовани от поетичния език, който не желае да се откаже от своето красноречие, потвърдени допълнително от блуждаещия поглед на ясновидците, влизат в домовете и сънищата, за да внесат съблазън. Фантомите, които нито едно сутрешно писмо не може да пресъздаде. Фантомите, чиято тъга и ужас са толкова големи, че те принуждават да отвориш очи. Когато се събуди, стискаше здраво книгата в дясната си ръка.

За автора

Роден през 1971 година, Александър Бечанович е черногорски поет, писател, сценарист и кинокритик, носител на черногорската награда за поезия „Ристо Раткович“ (2002) и на Наградата за литература на Европейския съюз за „Аркьой. Илюзорен алманах“. Един виртуозно построен и многолик роман, съставен от многобройни „вариации на тема“, в които авторът представя историята всеки път от различен ъгъл и по леко променен начин, за да разнищи образа на своя герой, намеренията му и последствията от тяхното осъществяване.