Излизе сборникът „Разкази и повести“ от големия български белетрист, есеист, преводач, художествен критик и мемоарист Константин Константинов.

Книгата обхваща истории, обединени от темата за пътя и пътуването: пространствено, духовно, емоционално.

Пътуване към себе си и към неизбродимите светове на другите.

Това безценно издание има за цел да преоткрие за широката публика Константин Константинов като белетрист.

В хронологичен ред са включени произведения и от петте му сборника с разкази и повести – „Към близкия“, „Любов“, „Трета класа“, „Ден по ден“ и „Седем часът заранта“, някои от които не са преиздавани след първото им публикуване.

Разкази и повести

 Константин Константинов

МАЛКИ ПРИКАЗКИ

1. Посвещение

Може би аз никога вече няма да те видя: световните пътища тъй рядко втори път се кръстосват! И тебе, която някога приспивах на ръце като малко уморено детенце – аз не знам днес къде си и къде моите думи ще те намерят.

Но аз знам, че все пак, когато и да е, през планини и полета моят глас ще стигне до тебе, защото колкото устните са по-далеч едни от други, толкова по-хубаво душите се чуват… През една зимна нощ на моя светъл прозорец почука малката полска панна. Страните ѝ бяха зачервени от студ, в косите се топяха нападалите снежинки – и в нейния смирен поглед прочетох всичко: там, в безкрайните пусти полета, зимата е хвърлила своята бяла студена мъка, вихърът пищи над шубраките и малката изоставена панна е дошла да търси приют до моите прозорци.

Аз ѝ казах: Влез вътре. Не зная коя си – виждам само твоите очи и устни в мрака на зимната нощ, но те чаках. Влез – у мене е топло и светло, че аз винаги чакам някого, който трябва да дойде самотен и измръзнал.

И тя влезе и остана при мене много дни, и много нощи, които се сляха в една дълга зимна нощ. Една дълга зимна нощ, през която тя ми разказваше вечерните приказки на пожънатите поля, песните на невидими щурчета и немирния живот на влюбените водни кончета. И аз слушах унесен и буден сънувах.

Но на сутринта, една чиста сутрин, когато слънцето поздрави земята с Пролет, малката полска панна си отиде от мене тъй неусетно, както и бе дошла. Може би в безбройните сочни полета вече разцъфваха нейните цветя и тя трябваше да отиде да се грижи за тях… И отново останах сам в своята затворена стая. И отново зачаках. Някого, който вече няма да дойде. А по стъклата на моите прозорци безшумно се топяха на бистри големи сълзи хубавите скрежени цветя на зимата, които пролетта със своята усмивка убиваше.

И първият пролетен ден бе ден на моята скръб – защото моята скръб носи твоето име.

* * *

В някой топъл слънчев ден, когато из топлия въздух трепти мълвежът на хиляди крилати животи и облечените в къдрави светли премени дървеса срамежливо ронят над косите ти своите бели и розови цветчета, на твоята малка ръка ще кацне хубава бяла пеперуда. Не я отпъждай – тя може би иде отдалеч и е много уморена. Остави я да си почине на твоята мека длан и погали с поглед и усмивка нежната жива играчка, която ще живее само няколко дни. Тя е една от летящите мои песни, които аз пратих по света да те търсят – една от чистите бели пеперуди на душата ми, които се раждаха в нея, когато ти ме погледнеше.

2. В града 

Това е часът, когато тежките здания въздишат от умора и ти доверчиво се притискаш до мене и стискаш болно моята ръка. Това е часът на скръбта и любовните кошмари. Нощта е беззвездна и тъмна. Малките жълти лампички немощно светят в пустата безконечна улица и хвърлят гъсти мамещи сенки върху слепите лица на големите домове. В нощта след дванайсетия час ни един звук не трепти. Дори и стражата, която винаги къса със своите глухи стъпки тънката коприна на тишината, далеч някъде се е скрила. Само ние двама сме будни в целия заспал град – както някога царският син и принцесата в заспалия град на омагьосаното царство. Само ние двама – и нашите сенки, които бягат престъпнишки пред нас и зад нас.

В тия глухи часове, когато изчезва границата между съня и истината, кой ще ни увери, че ние наистина съществуваме, че ние не сме две безприютни сенки, отвъргнати и хвърлени в нощта?…

Недалеч в тъмнината се чуват самотни стъпки. Притисни се по-хубаво до мене и не се бой. Край нас по тротоара ще мине някой бавно и уморено – в очите му ще блеснат бели зли пламъчета – и после пак ще изчезне далеко с ехото от своите стъпки. Това са самотни безумни хора с бледни лица и големи странни очи. Всяка нощ, когато светът заспи, те тръгват безцелно по пустите тъмни улици и никой не ги пита какво търсят те и защо са тъй много измъчени.

А аз знам, че в града, който пръска нощем стоустните си дихания, димящи от сладострастна отрова – те нямат дом и пристанище, – те търсят своята родина в някое малко женско сърце.

Не се усмихвай и не ги укорявай: приласкай ги нежно в душата си.

Те също са наши страдащи братя – и ние всички сме болнави деца на нощта. Някога може би аз пак ще осиротея; някога може би и аз като тях ще скитам безумен и със същата злоба ще гледам на чуждото щастие; защото пътят, през който са минали двама, винаги е пагубен за самотния.

…Далеч някъде звънливо удря часовник. Колко пъти?…

Това е часът на злокобните предчувствия, когато тежките здания уморено въздишат – като приклекнали старци – край големите пътища. И твоята малка детска ръка доверчиво стиска моята за подкрепа и мъжество. Но ние вървим мълчаливи и напрегнати и не смеем да се обърнем – зад нас край стената с нечути стъпки дебне на пръсти Страхът.

3. От прозореца 

Всяка вечер в един и същ час големият прозорец на отсрещния дом блясва осветен и остава приветно усмихнат в тъмнината. Всяка вечер от моята стая аз гледам и си мисля за него. Помежду ни лежи улицата, широка и тъмна, и по цялата нея няма по-голям и светъл прозорец от онзи, който аз виждам от моята стая.

Кой живее там?… Някой стар самотник ли, доволен от минатия път? Или пъстро весело семейство, или млади влюбени, наскоро настанени?…

Не зная.

Аз зная само, че там е хубаво. То се чувства, там, зад дебелите стени, дето цъфти радостта, удобството и тихото щастие. А в моята стая всичко е старо, познато и безцветно…

И всяка вечер, когато над улицата, която ни разделя от големия дом отсреща, падне гъстият мрак, аз гледам с тъга и завист широкия светнал прозорец и си мисля:

„Има в света Щастие – и то е там, отсреща…“

А може би там, до големия светнал прозорец, всяка вечер, когато падне мрак над улицата, която ни разделя, седи някой скръбно загледан към моя осветен прозорец. Седи и си мисли и със завист мълви:

„Има в света Щастие – и то е там, отсреща…“

4. Елегия 

През гъстата мрежа на клоните слънцето неусетно се разтапя в злато и хвърля прощални жълти петна наоколо. Топъл вечерен ветрец донася отдалеч смътния ропот на градската мълва.

Притисни се мълчаливо до мене и затвори очите си: никога самотността между двама не е тъй безнадеждна както в сините часове на близката нощ. Когато земята незримо изпуска упоителния аромат на спомените.

Самотен щурец боязливо засвирва наблизо – и аз виждам широки вечерни пътища, по които винаги върви някой с пътнишка тояга и напрашени обуща, все подалеч и по-далеч от хората. В здрача на тихата вечер си спомням моите далечни родни полета с лъх на мащерка и прясно мляко, по които с мелодично подрънкване се возят тежки закрити талиги и в които цъфтяха някога моите първи дни като скромни лайкучки и метличини.

Струва ми се, че разтварям стари, пожълтели вече любовни писма, пълни с трептящи признания и ласки; струва ми се, че гледам избледнелите портрети на всички ония, които са ме обичали и които разтваряха пред мене всички врати на душата си. Те оживяват като полунощници и възправени до тебе, мълчаливо и дълго ме гледат със скръбен укор в очите.

Постави своите меки хладни длани върху моето горещо чело, за да не помисля и тебе за спомен.

Аз чувствам наоколо си лъх от странни, далечно познати парфюми, които носят скръбта на едно вече безсилно очарование.

О, мъка на близката нощ, когато денят още не е изживян!

Искам с молитва да падна на земята и да се притисна към нея; искам да усетя туптежа на нейното велико самотно сърце – и да се стопя в него. Над мене тежи смъртното проклятие на вечно неутолената Любов.

…Вечерта е тиха и топла и прилича на моминска целувка. В полумрака на близката нощ ние сме само две бели петна, приближени едно до друго. И когато далеч някъде войнишки тръби засвирят скръбния „Упокой“ на деня, аз безумно ще те притисна до гърдите си и с една-едничка милувка ще удуша и себе си, и твоето малко гъвкаво тяло, в което има тъй много щастие, че не може да се преживее.

За Константин Константинов

Константин Константинов (1890-1970) е една от открояващите се фигури в българския културен живот през първата половина на XX век.

Завършва право в Софийския университет и работи като съдия, прокурор, юрисконсулт, адвокат. Бил е директор на Радио „София“, председател на Съюза на българските писатели и на Института за преводна литература. Носител е на наградата „Добри Чинтулов“.

Сътрудничи на списанията „Българска сбирка”, „Съвременна мисъл”, „Златорог”, „Изкуство и критика“ и др.; заедно с Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов издава сп. „Звено”.

Сред най-известните му творби са вече споменатите сборници с разкази, романите „Кръв” и „Сърцето в картонената кутия” (в съавторство със Св. Минков), пътеписите „По земята” и „Нашата земя хубава!”, мемоарната книга „Път през годините”, есеистичните сборници „Върхове” и „Празници”. Константинов е известен и като един от най-видните български преводачи от руски и френски език.