„Оттатък рая“ от Сали Кослоу е книга за непознатата любов на Фицджералд и един последен роман(с).

Бурната пагубна любов между Франсис Скот Фицджералд и съпругата му Зелда е обезсмъртена в стотици хиляди статии, филми и романи.

Въпреки всички възходи и падения на връзката им, въпреки нанесените обиди и рани, двамата така и не се развеждат, дори са погребани заедно.

Но Франсис Скот Фицджералд издъхва в ръцете на друга жена – жена, чието изпълнено със сенки минало и внимателно изграден публичен образ ни карат да се зачудим дали самата тя не е излязла от страниците на „Великият Гетсби“.

„Оттатък рая“ (изд. Софтпрес) ни отвежда в Холивуд, който упорито отказва да се предаде на Депресията и да угаси светлините. Въпреки отчаянието и икономическия крах, хората продължават да ходят на кино – именно големият екран им дава мечти и надежда, обещава им, че ги очаква по-добро бъдеще. Холивуд е създаден да се преструва, а Америка продължава да е страна на неограничените възможности.

Най-подходящото място за човек като Шийла Греъм. Младата журналистка води рубрика за светска хроника и макар безкомпромисно да разкрива тайните на другите, ревностно пази своите. Никой не бива да узнава, че зад бляскавата фасада се крие нищета и детство, преминало в най-пропадналите гета на Лондон. Благодарение на острото си перо Шийла се озовава в кръга на големите холивудски знаменитости и интелектуалци на своето време, а в една съдбовна вечер се запознава и с Франсис С. Фицджералд.

„Ако наистина приличам на някого от героите на Скот, това е двайсет и четири каратовият фалшификат Джей Гетсби. И двамата сме променили имената си, прикрили сме миналото си.

Пред света ние сме изтъкани от увереност. Вътрешно вечно се чувстваме посредствени.“

Прочутият някога писател е в залеза на кариерата и дните си, но все още притежава достатъчно чар, за да привлече вниманието на Шийла.

Скандални (тя е разведена, той все още е женен за Зелда, която прекарва дните си в психиатрична клиника), красиви и прокълнати от призраците на миналото, двамата са идеалната двойка – той цени интелекта, куража и красотата ѝ. Тя се възхищава се на огромния му литературен талант, запленена е от дълбочината на чувствата му и има силата да се справи с проблемите и изблиците му на ярост.

Въпреки че през целия си живот е смятал работата в киното за унизителна, подгонен от дълговете, през 1937 година Фицджералд сключва сделка с „Метро-Голдуин-Майер“ и се мести в Холивуд, където получава най-големия хонорар за цялата си кариера. Работи над различни сценарии. Запознати твърдят, че пише част от диалозите за „Отнесени от вихъра“, но те остават неизползвани. Завършва само един сценарий, базиран на едноименния роман на Ерих Мария Ремарк „Трима другари“ (1938). Същата година пише до дъщеря си:

„Това, което правя тук, е последно уморено усилие на човек, който някога се е занимавал с по-стойностни неща и се е справял много по-добре“.

Скоро след това е уволнен от студиото за непродуктивност. Следват години, в които Франсис живее на диета от джин и сладкиши, писма с откази и пропаднали договори за книги и филмови сценарии. И с Шийла. Любовта помежду им е противоречива, но и достатъчно дълбока, за да даде сили на Фицджералд за един последен романс и един последен роман…

Оттатък рая

Сали Кослоу

Първа глава

1937

Холивуд. Често си мисля, че голямата ми любов нямаше как да се случи в друг град, освен в столицата на Момче среща момиче – град, построен от мечти, запечатани на целулоидна дантела. Тук големите оркестри все още свирят. Хората забра­вят за бараките и приютите за бездомни, за глада и безнадежд­ността. Депресията може и да се влачи напред, ала Холивуд е създаден да се преструва.

Докато Луела Парсънс 1се носи плавно по премиерите – ли­цето ѝ е меко като крема сирене, – а почитателите обграждат червения килим и се подсмихват, зазвучава арфа. Когато оба­че минавам аз, ме удостояват с преценяващ поглед. Понеже съм руса, сравнително млада и запълвам вечерната рокля на правилните места, започват да се чудят дали не съм звезда? Или кралска особа от Бевърли Хилс, родена с иконом, който ѝ поднася шоколадово мляко, Рудолф Валентино 2на четвъртия ѝ рожден ден и пони в конюшната до тенискорта?

В град на реквизити аз съм четиринайсеткаратов фалшифи­кат. Домът ми не е нито имитация на имение от ерата на Тю­дорите, нито натруфен замък, украсен със седем кули. Дори не съм Шийла Греъм от „Челси“ в Лондон, както накарах другите да вярват. Въпреки всичко съм свикнала с този град, със слън­цето през деня и прожекторите през нощта. Привикнала съм към уханието на амбиция и отчаяние, примесено с евкалипт и слънцезащитен крем.

Аз съм драскачка, която си изкарва прехраната, като гледа как колелата се въртят. Дали от време на време давам допъл­нителен тласък на механизма? Действително. Да си авторка на клюкарска колонка може и да не е най-благородната професия, но аз изпълнявам задълженията си с достойнство не просто защото ми позволяват да се издържам. Ценна съм за филмовата индустрия. Ако Гари Купър 1се препъне в гората и си потроши крака, кой ще го замести – Джими Стюарт 2или Спенсър Трей­си3 ? Ще убие ли студиото продукцията? Читателите искат да знаят. Аз съм зъбчато колело в машината, която задълбочава илюзиите и се възползва от личния живот на хората.

Също така съм сгодена за кралска особа и тази вечер, чети­ринайсети юли – Денят на Бастилията, ми принадлежи. Мар­киз Донегъл е дружелюбно пале с кафяви, изпълнени с обо­жание очи; типичен модерен аристократ, който харесва джаз, пилотира самолет и списва собствена колонка във вестника. Аз ще съм маркизата му, Нейно благородие, притежателка на бельо с монограм и хартия за писма, гравирана с коронка.

Докато се целуваме целомъдрено на импровизираното ни годежно парти, аз се възхищавам на четирикаратовия си диа­мант, закупен от най-шикозния магазин на булевард „Сънсет“.

– Обичам те – казвам аз.

Може би е така. Може би някога ще бъде. Може би няма зна­чение. Харесвам Дон и навярно фактът, че той ме обича и е способен да ми предложи живот, залят от привилегии, е дос­татъчен.

– Чакаш ли с нетърпение пътешествието ни? – пита той.

След сватбата ни в навечерието на Нова година ще прекара­ме шест месеца в морето. Неписаният ни брачен договор изис­ква от мен да зачена наследник – граф на Белфаст, възможно най-скоро, а докторът е уверил Дон, че люлеенето на кораба е благоприятна предпоставка за забременяване.

– Нямам търпение.

Този път съм искрена. Отвъд нелепите труфила и блюдо­лизничеството, с които е свързано присъединяването ми към редиците на Дон, винаги съм искала деца. Мое собствено се­мейство.

Годежното ни парти започна преди часове във вилата ми с червен покрив, сгушена в Холивуд Хилс. Дон напълни тераса­та с оранжерийни рози, далии и латинки, озарени от факли и тлъсти свещи. Домът ми се извисява над „Сънсет“ и е разполо­жен на Норт Кингс Роуд. Докато небето се обагря в мастилено, Градът на ангелите блещука подобно на коледни дрънкулки. Къщата е взета под наем и озеленена с палми, които според приятелката ми Дороти Паркър са най-грозните растения, съз­дадени от божията ръка. Тази нощ обаче отказвам да се под­давам на други емоции освен еуфорията. Искам да изглеждам ослепително като звездата, която не съм.

– Ей, вие там, затваряйте си плювалниците – провиква се някой веднъж, а после и втори път.

Съседите ни са в правото си да се оплакват – партито е шумно и се лее алкохол, досущ като на всяко друго събиране на мравуняка, към който съм се привързала. Ако оставим на­страна Дон, който се забавлява с пиянския чар на светския ми кръг, аз съм британският им талисман. Като изключим Хъм ­фри Богарт, жена му, дето си пъха носа навсякъде, и няколко изгряващи режисьори и актьори, това е племето на сценарис- тите, които пият, за да забравят, че скалъпват плоски филмо­ви диалози, вместо да пишат стойностните си пиеси или ро­мани. Кой обаче би могъл да ги вини, че са тук? Макар да не си личи по тазвечершните скариди и шампанско, Депресията е в разгара си. За година обикновеният човек печели толкова, колкото най-тъпоумните псета в Холивуд изкарват за седмица. Американците прииждат в киносалоните, за да избягат, и така осигуряват собствения ми скромен, но редовен чек. Хората по­глъщат празните клюки, които им поднасям.

Щом поредният съсед започва да се моли за тишина, Робърт Бенчли – водачът на глутницата ни, подрънква с лъжица по бокала си и изкрещява:

– Приятели, обявявам днешната среща за закрита. Нека се пренесем в „Градината на Аллах“. У нас. Следва продължение.

Робърт е чичото, когото никога не съм имала – олицетво­рение на светския богаташ, морж, клатушкащ се в елегантен костюм и с мустак, лъскав колкото пригладената му с помада и тъмна като оникс коса. Пише и разказва историите си толкова остроумно, че нерядко се питам дали речта му всъщност не е кодирана. Преструвам се, че го разбирам, и Робърт се отнася равнодушно към невежеството ми. Играе своята игра. Аз играя моята. И двамата знаем какъв е резултатът.

– Ще се присъединим ли, скъпа? – пита ме годеникът ми.

– Щом Робърт Бенчли даде заповед, не можеш да му отка­жеш – стискам аз ръката на Дон.

Натъпкваме се в коли и профучаваме по-бързо, отколкото трябва, по стръмния, осеян със завои път. Отнема ни само ня­колко минути да стигнем до „Градината на Аллах“ – щабквар­тирата на армадата артисти, която смесва таланта и порока в коктейл по собствена рецепта. Не би било пресилено да наре­чем мястото дупка. Собственичката – Аллах Назимова, актри­са с тъмни, бадемовидни очи, чийто руски акцент обрече кари­ерата ѝ, щом звукът завзе филмовата индустрия, не е правила ремонт от години, ако въобще някога е правила. За сметка на това обаче дрогерията на Шуаб е надолу по улицата, а стените са толкова тънки, че можеш да чуеш приканващото подрънква­не на чаши в съседния апартамент. Знак, че гуляите тук рядко престават.

У Робърт продължаваме оттам, откъдето прекъснахме – с пълни чаши и духовити забележки, които подмятаме като за­харосани бадеми. Дон се отправя нанякъде в търсене на събе­седник, а аз слушам как Джон О’Хара 1 описва сюжет, който не мога да проследя.

Докато се смея – изглежда, тази вечер не мога да се спра – усещам как някой в ъгъла ме приковава с поглед. Обръщам се и виждам мъж, обвит в дим, който седи в кресло. Пухкавата му бледозлатиста коса обрамчва лице, което би могло да бъде изсечено върху римска монета. Костюмът на мъжа е с един тон по-светъл от тъмносиньото. Папийонката му потъпква всяка­къв етикет, десенът ѝ на точки е в разрез с тъгата на полуус­мивката, която осейва лицето му с мрежа от тънки бръчици, подобно на хартиена кърпичка, смачкана в юмрук. Млад ли е, или е стар? Не мога да преценя от мястото, на което съм заста­нала, но той ми се усмихва.

Мъжът излъчва трагичност и самота, сякаш е детронирана кралска особа. Привлича ме. Молекулите на въздуха се пре­обръщат както преди да удари гръм и аз отразявам усмивката му с пълна силна. Той надига чашата си като за тост, но не става да се запознае с мен. Приближавам се към креслото му, когато Дон ме потупва по рамото.

– Фойерверките започват – казва ми. Определено обича аме­риканските фойерверки.

Присъединявам се към Дон, но отново се извръщам. Мъжът е изчезнал и единствено призракът на цигарения дим, уловен в светлината на абажура, подсказва, че изобщо е бил там.

С Дон излизаме навън, където някой опропастява Марси­лезата. Боги се съблича по боксерки, за да скочи в басейна, който в чест на родината на хазяйката е с формата на Черно море. Двама непознати са се впуснали в свирепа игра на пинг- понг.

Час по-късно благодаря на Робърт за гостоприемството. До­като се целуваме по бузите, кимам към празното кресло и про­шепвам:

– Кой беше този зашеметяващ актьор, който седеше тук пре­ди малко – тъжният мъж с русата коса?

– Зашеметяващ актьор? – изревава Робърт в отговор. – Та това беше самият господин Ерата на джаза. Великият Ф. Скот Фицджералд, разпуснатият предател на собствения си талант. Клет, сладък мерзавец.

Името пробужда някакъв спомен. Късо подстригана коса. Някакви празноглавки крещят: „Върхът1!“. Девойчета танцу­ват чарлстон, плискат се във фонтани и се возят по покривите на такситата. Ала не е ли Ф. Скот Фиджералд мъртъв като Бур- ните двадесети2 ? Изчезнал вид?

От начина, по който Робърт ме гледа, предполагам, че съм зяпнала.

– Някогашният велик писател – добавя той и изпълва зей­налата паст на удивлението ми, – вече малко или много отжи­велица.

Никога не съм чела романите на Фицджералд, макар да съм чувала цитати от тях, които хората изтърсват тук-таме: „Оби­чам я, а това е началото и краят на всичко!“. В колонката си съм определяла с известно презрение конкретни разхайтени наследници като „типа на Скот Фицджералд“.

– Смятат го за велик?

– Някога да – отвръща Робърт. – Но вече никой не го чете. Прекалено се прехласва по богаташите. Буржоа реакционер! – Робърт отмята глава назад и избухва в смях. – Няма значение, че повечето хора са лицемери. Кроят планове как да се причис­лят към богаташите, които съсипаха клетия глупак на Скот – Гетсби. Ала Фиц е последният човек, който би надигнал глас в своя защита. Не ми е по силите да споря за тези неща с мъж, завършил Харвард.

– Защо си тръгна толкова рано? – питам аз.

– Как да се забавляваш, когато си единственият, който не пие?

Ако изключим хубавото шери, и аз самата рядко посягам към алкохола – да не би в опиянението си да изпусна някоя клюка, която иначе ми пада в ръчичките като сочен калифор­нийски портокал. Господин Фицджералд обаче със сигурност разполага с по-разказваческо обяснение.

Дон ме намира и двамата се връщаме във вилата ми, къде­то прекарваме последната си нощ в приемлив секс. Жаравата от чувства, които изпитвам към годеника ми, трябва да бъде подхранена с още безброй милувки, преди да мине за огнена стихия, но се надявам пламенното ни приятелство да я урав­новесява. Приятно ми е с Дон и се наслаждавам на обожанието му към мен.

На другия ден го откарвам до летището.

– Довиждане, Ваше благородие – казва той.

Лети за Лондон, където ще моли майка си да ни позволи да се оженим. Незавивисмо от дрънкулката, която тежи на пръста ми, и широкоскроената природа на моя маркиз, е напълно не­допустимо да сключим брак без благословията на мама.

Бележки:

* Луела Парсънс (1881 − 1972) – влиятелна американска сценаристка и журналистка, прочула се като първата жена, списваща колонка за кино в САЩ. В разцвета на славата ѝ статиите ѝ се публикуват в 400 вест­ника по света и се четат от 20 милиона души. Известна е с прозвището Кралицата на Холивуд. – б. пр.

* Рудолф Валентино (1895 − 1926) – италиански актьор, превърнал се в холивудска икона. Приживе е считан за секссимвол и ранната му смърт на 31 години предизвиква истинска истерия сред почитателите му. – б. пр.

* Гари Купър (1901 − 1961) – култов холивудски актьор, прочул се с ролите си в уестърн продукции. Номиниран за пет награди „Оскар“ в катего ­рията „Най-добра мъжка роля“ и печели две от тях. Близък приятел на писателя Ърнест Хемингуей. – б. пр.

* Джими (Джеймс) Стюарт (1908 − 1997) – американски актьор и офицер. Номиниран за пет награди „Оскар“, от които печели една. Участва в мно ­го филми, считани за класики, и остава в историята на Холивуд като изключително уважавана и популярна фигура. – б. пр.

* Спенсър Трейси (1900 − 1967) – американски театрален и филмов актьор. Номиниран за девет награди „Оскар“ и печели две статуетки в категори­ята „Най-добра мъжка роля“. – б. пр.

* Джон О’Хара (1905 − 1970) – американски писател, автор на седемнадесет романа, тринадесет сборника с разкази, два сценария и две пиеси. Считан за един от непризнатите гении в литературата на XX век. – б. пр.

* Английският израз bee’s kneesсе използва за описване на нещо неверо­тно, изключително, върховно. Тук авторката визира едноименния кок ­тейл, който се приготвя с джин, лимон и мед. – б. пр.

* Roaring Twenties(от англ.) – десетилетието след края на Първата светов­на война, изпълнено с политически и икономически сътресения в САЩ и Европа. То бележи възхода на джаза и чарлстона, както и на револю­цията в женската мода (късите рокли и прически, появата на банския костюм). В този период творят писатели като Ърнест Хемингуей, Ерих Мария Ремарк, Джон Стайнбек и Фицджералд. – б. пр.

За автора

Сали Кослоу е автор на няколко романа, преподавател по творческо писане в реномирания колеж „Сара Лорънс“ и в New York Writer’s Workshop.

Публикувала е статии и есета в различни престижни издания, сред които The New York Times, и е била гост лектор в Йейл, Колумбийския университет, Нюйоркския университет и др.

Заглавието на романа „Оттатък Рая“ (Another Side of Paradise) е вдъхновено от първия роман на Ф. С. Фицджералд „Отсам Рая“ (This Side of Paradise).