Кралят на психологическия съспенс Харлан Коубън се завръща с един експлозивен, спиращ дъха трилър за приятелството, семейството и смисъла на думата „дом”.

Романът моментално се нарежда сред бестселърите на „Ню Йорк Таймс”.

„Дом“ разказва историята на две момчета, които десет години по-рано са били отвлечени.

Заможните им семейства са предоставили поискания от похитителите подкуп, но момчетата така и не се появяват, а родителите им потъват в тихо отчаяние.

До деня, в който Майрън Болитар получава неочаквано обаждане от приятеля си Уин – с обнадеждаващата новина, че е видял едното момче, вече тийнейджър.

Двамата нямат друг избор, освен отново да се впуснат в разследване – което скоро се превръща в истинско преследване на улики, заподозрени и следи на два континента едновременно. Но нито прагматичният ум и доброто сърце на Майрън, нито гениалните способности и неограничените възможности на Уин могат да ги подготвят за онова, което ги очаква накрая..

Дом

Харлан Коубън

Глава 1

Момчето, което беше изчезнало преди десет години, се появява.

Не си падам по истериите, нито дори по чувството, наречено удивление. За своите четиресет и няколко години съм видял доста. Случвало се е за малко да ме убият – както и да убия. Виждал съм извращения, каквито повечето хора биха се затруднили, направо не биха успели да проумеят – някои дори биха стигнали дотам да твърдят и че аз самият съм причинил немалко такива. През годините се научих да владея чувствата си, а още по-важното – и реакциите си в напрегнати и рискови ситуации. Може и да действам с бързина и насилие, но действията ми неизменно се отличават с определено ниво на обмисленост и устременост.

Тези качества, така да се каже, неведнъж са спасявали мен и важните за мен хора.

И въпреки това си признавам, че когато виждам момчето за първи път – всъщност той сега е тийнейджър, нали така? – усещам как пулсът ми започва да препуска. В ушите ми отеква туптене. Преди да осъзная, ръцете ми се свиват в два юмрука.

Десет години – плюс петдесет метра, не повече – ме делят от изчезналото момче. Патрик Мур – това е името на момчето – се обляга на една осеяна с графити бетонна колона на надлеза. Раменете му са прегърбени. Погледът му се стрелка тревожно наоколо и спира върху пропукания асфалт в краката му. Прическата му е от онези, на които казвахме „войнишка“. Други двама тийнейджъри се мотаят под надлеза. Единият пуши цигара с такъв устрем, че се чудя дали цигарата нещо не го е обидила. Другият носи нашийник с шипове и мрежеста тениска, сякаш онагледява каква професия практикува в момента, чрез възможно най-недвусмислената униформа.

Колите профучават над главите им, в неведение за случващото се под тях. Намираме се в района на гара „Кинг Крос“, по-голямата част от която беше „освежена“ през последните десет години с музеи и библиотеки, линия на „Евростар“ и дори с табела „Перон 9 ¾“, където Хари Потър се е качил на влака за „Хогуортс“. Повечето от така наречените „съмнителни субекти“ са изоставили тукашните опасни сделки лице в лице, в полза на относително безопасната онлайн търговия – почти заличила нуждата от рискованите крайпътни секс услуги, поредната благоприятна последица от интернет – но ако буквално или преносно отидете от другата страна, встрани от онези лъскави, нови кули, там все още има няколко местенца, където долнопробните субекти си живеят доста нагъсто.

Точно там откривам изчезналото момче.

Част от мен – безразсъдната, която гледам да усмирявам – иска да се втурне през улицата и да грабне момчето. Сега би бил, ако това наистина е Патрик, а не съм сгрешил и не е някой, който само прилича на него, на шестнайсет години. От това разстояние изглежда на толкова. Десет години по-рано – можете сами да пресметнете колко малък е бил, – сред тънещото в благоденствие население на Алпайн, Патрик е бил с Рийс, сина на братовчед ми, на „среща с другарче“, както държат да се изразяват.

Това, разбира се, е моята дилема.

Ако грабна Патрик сега, ако просто изтичам отсреща и го отведа със себе си, какво ще се случи с Рийс? Пред погледа ми е едно от изчезналите момчета, но аз съм дошъл, за да спася и двете. Това означава да бъда предпазлив. Без резки движения. Трябва да проявя търпение. Каквото и да се е случило преди десет години, каквато и извратена жестокост на човечеството (не вярвам особено в жестокостта на съдбата, при положение че виновникът обикновено се оказва някое човешко същество) да е изтръгнала това момче от изобилието в луксозния му дом с дебели стени от камък и го е захвърлило сред вонята под този надлез, моята тревога точно сега е, че ако направя едно грешно движение, може едното или и двете момчета да изчезнат отново, този път завинаги.

Ще трябва да почакам Рийс да се появи. Ще изчакам Рийс и после ще прибера двете момчета и ще ги заведа вкъщи.

Вероятно сте си задали два въпроса.

Първият: Защо съм толкова уверен, че щом видя момчетата, ще успея да ги прибера и двамата? Да предположим, може би ще си кажете, че на момчетата са им промили мозъците и окажат съпротива? Да предположим, че похитителите или онези, които държат ключа към свободата им, са многобройни, склонни към насилие и непоколебими?

На вас ще отговоря: не се тревожете за това.

Вторият въпрос, който много повече ме занимава в момента: ами ако Рийс не се появи? Не може да се каже, че съм от типа „после ще му мисля“, затова подготвям и резервен план, който включва по-обстойно разузнаване на района и предпазливо проследяване на Патрик от разстояние. Внимателно обмислям как може да се случи това, ако нещо се обърка.

Търговията потръгва. В живота всичко е обособено. Тази улична тоалетна не е по-различна. Едната част под надлеза обслужва хетеросексуални мъже, в търсене на женска компания. Тук е най-оживено. Старомодни ценности, предполагам. Приказвайте си колкото си искате за полове и предпочитания, и фантазии, но мнозинството сексуално неудовлетворени хора си остават хетеросексуални мъже, на които не им стига. Класици. Момичета с празен поглед заемат местата си покрай бетонния зид, минават коли, заминават момичета и други заемат местата им. Сякаш наблюдаваш автомат за безалкохолни напитки на някоя бензиностанция.

От другата страна под надлеза, за всеки случай, има и групичка транссексуални, жени, преоблечени като мъже във всякакви образи и роли, а там, съвсем в края, където е застанал Патрик, се предлагат и гей младежите.

Виждам как един мъж, облечен с риза с цвят на пъпеш, с наперена походка се насочва към Патрик.

Какво, зачудих се аз още когато Патрик се появи, бих направил, ако някой клиент реши да се възползва от услугите на Патрик? Първо си казах, че най-добре би било да се намеся моментално. Това, струва ми се, би било най-хуманното нещо, което мога да направя, но от друга страна, не бива да изпускам от поглед крайната си цел: да заведа и двете момчета вкъщи. Истината е, че Патрик и Рийс бяха изчезнали преди цяло десетилетие. Един бог знае през какво са преминали и колкото и да не ми се нрави мисълта да позволя още веднъж някой да злоупотреби с който и да било от двамата, вече съм претеглил плюсовете и минусите и съм взел решение. Няма полза да продължавам да го умувам.

Но господин Пъпеш не е клиент.

Веднага ми става ясно. Клиентите не крачат така наперено. Не ходят с високо вдигната глава. Не се усмихват мазно. Не носят ризи в ярък цвят на пъпеш. Клиентите, които са толкова отчаяни, че да стигнат до тук, за да задоволят нуждите си, изпитват срам или страх да не ги разкрият, а най-вероятно и двете. Господин Пъпеш, от друга страна, изглежда и се държи като самоуверен и опасен човек. С подходящата нагласа бихте могли да уловите подобни неща. Инстинктът ви за самосъхранение би запратил към мозъка ви един първичен, предупредителен сигнал за опасност, която не разбирате напълно. Съвременният човек, понякога по-разтревожен за доброто си име, отколкото за безопасността си, често поема риска да не му обръща внимание.

Господин Пъпеш хвърля поглед през рамо. Появили са се други двама мъже, които заемат позиции по фланговете му. И двамата са доста едри, накипрени с камуфлажни панталони и пристегнали в типични бели потници лъскавите си мускули. Другите момчета, които работят на същото място в подлеза – пушачът и онзи с нашийника с бодли – побягват при вида на господин Пъпеш и оставят Патрик сам с тримата новодошли. О, това не е никак добре.

Патрик все така гледа в краката си, а полуобръснатата му глава проблясва. Осъзнава присъствието на Господин Пъпеш едва когато онзи се надвесва над него. Приближавам се още. По всичко изглежда, че Патрик от доста време работи на улицата. Замислям се за кратко за това, какъв ли е бил животът му, сграбчен изпод защитното крило на охолното американско предградие и захвърлен… ами, кой знае къде?

Но през цялото това време Патрик може би е развил някои конкретни умения. Може би ще успее да се измъкне от тази ситуация само с приказки. Ситуацията може и да не е толкова страшна, колкото изглежда. Трябва да почакам и да видя. Господин Пъпеш застава точно пред лицето на Патрик. Казва му нещо. Не чувам какво. После, без обяснение, замахва с юмрук и го стоварва като чук в слънчевия сплит на Патрик. Патрик пада на земята, като се опитва да си поеме дъх.

Двамата културисти в камуфлажи тръгват към тях.

Бързо се приближавам.

– Господа! – подвиквам.

Господин Пъпеш и двамата камуфлажи се завъртат, щом чуват гласа ми. Отначало приличат на неандерталци, доловили непознат странен звук. После ме виждат и присвиват очи. Виждам как на лицата им се появяват усмивки. Тялото ми не представлява внушителна гледка. Ръстът ми е над средния и съм по-скоро слаб, с руса-към-посивяваща коса, кожата ми в топло време е порцелановобяла, а в студено поруменява. Колкото до чертите на лицето ми, вероятно бихте ги сметнали за деликатни, но привлекателни – поне така се надявам.

За автора

Роден през 1962 г. в Ню Джърси, САЩ, Харлан Коубън е култов автор на психологически трилъри, създател и продуцент на популярни телевизионни предавания. Автор е на 30 романа, от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят.

Коубън е първият писател, носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература – „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“. Името му фигурира в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена.

През 2011 година Коубън получи Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към артисти със специален принос към културата на международно ниво. Неговите романи са виртуозни мистерии, излагащи на показ тъмната страна на наглед познати места и хора. Трилърът „Дом“ е поредно свидетелство за умението на Коубън да държи читателя на нокти до самия край.