Любимите на милиони жени, а и немалко мъже по света герои от хитовия роман „Дяволът носи Прада“ отново ще бъдат близо до читателите с нови трудни за решаване казуси, но и с безброй забавни ситуации.

Новата книга на Лорън Уайзбъргър „Когато животът те хване натясно“ вече може да бъде прочетена на български, благодарение на издателство Intense.

В Гринуич, Кънектикът, моравите и жените са съвършено поддържани, коктейлите с водка „Титос” и сода са свръхсилни и всеки има нещо да каже за новия съсед знаменитост.

Там се озовава Емили Чарлтън, която е имидж консултант на звезди, но в Холивуд не ѝ потръгва. След загуба на пореден клиент тя се утешава при приятелката си Мириам – бивша успешна адвокатка, която сега е майка на пълен работен ден и живее в предградията.

Мириам запознава отчаяната си приятелка с Каролина Хартуел – великолепно изглеждащ бивш супермодел, съпруга на сенатор. Каролина е несправедливо арестувана и таблоидите се нахвърлят върху нея. Така намесата на Емили става наложителна. Появява се и Миранда Пристли, а това винаги вещае проблеми.

Изходът от заплетената ситуация е представен с много чувство за хумор и доза ирония от Лорън Уайзбъргър.

Когато животът те хване натясно
(откъс)

Лорън Уайзбъргър

Влакът от Гринуич беше пълен, но не и претъпкан. Наистина ли този не можеше да си намери друго място за сядане?

– Вероятно бих могъл – каза мъжът с изискан британски акцент. Беше сладък, не можеше да му го отрече. – Но единствените места за сядане, които виждам оттук, са до дебели хора или бебета. Така че вие извадихте късмет.

– Какво? – попита Емили. Нима беше казала това на глас?

– Ако не искате хората да сядат до вас във влаковете по северната линия на метрото, вероятно е добре да обмислите варианта да качите някой и друг килограм. Това би ви

помогнало неимоверно. – С тези думи той извади чифт миниатюрни слушалки от куфарчето си и ги пъхна в ушите си.

Тя седя там, изгубила дар-слово, в продължение на близо минута, преди да се обърне към него:

– Избрахте да седнете тук, защото съм слаба? – попита тъпо.

Той измъкна едната слушалка от ухото си и се наведе толкова близо, че тя усети миризмата му. Беше чисто, изискано ухание въпреки измачкания му вид. А после той се усмихна и тя забеляза как покрай очите му се появиха ситни гънки. Бяха синкаво-зелени, не толкова ярки, че да са първото, което човек би забелязал у него, а прекрасен цвят, който вероятно се променяше според нюансите в цветовете на ризите му. Емили така вглъбено изучаваше очите му, оглеждаше зъбите му и вдъхваше уханието, че почти не долови подмятането му:

– Надявам се, че не възразявате, но всъщност не си падам по разговорите във влака.

– Какво? – попита тя. Престани! – сгълча се. Нищо ли не можеш д кажеш, освен „какво“?

– Имате вид, сякаш искате да си побъбрите. Нищо лично, просто всъщност не съм такъв тип. – Каза го с едва доловим намек за усмивка.

– Вие не сте от този тип? Нямате представа с кого разговаряте. Не говоря с хора във влакове. Дори не пътувам с влакове.

Той вдигна вежди:

– Не ви познавам достатъчно добре, за да кажа, че звучите откачено, но ако наистина ви познавах по-добре, вероятно точно това щях да кажа.

– Най-хубавият комплимент, който получавам от седмици насам. Макар да идва от тип, който все някак успява да изглежда бездомен в костюм „Бриони“.

При тези думи той се засмя:

– Истински задник, разполагащ с хедж фонд, на вашите услуги. Името ми е Алистър, защото, наистина, какво друго да бъде?

Против волята си, Емили също се засмя:

– Аз съм Емили. Бивш моден феномен, отправил се неохотно към пълното забвение заради отказа ми да живея изцяло в социалните медии.

– Хмм.

– „Хмм“ какво?

– Направих грешно предположение за вас.

– Какво предположихте? Че името ми е Келси или Кинли, или Лулу?

Той отново се усмихна:

– Не, бях сигурен, че сте неработеща майка от Гринуич с бавачка на пълен работен ден, омъжена за някой тъпанар като мен.

Емили знаеше, че именно това бе моментът, в който би трябвало поне да спомене Майлс, но защо да разваля веселбата? Един невинен флирт във влак, на който нямаше да се качи никога повече, с тип, когото нямаше да види никога повече. Защо да не му се наслади?

– Чакайте малко – мислите, че живея в Гринуич? Това може би е най-оскърбителното нещо, което казахте досега.

Смехът му беше плътен и секси.

– Не е толкова зле.

– Явно не сте прекарали истински дълго време там.

– Тъкмо там грешите. Живея там. Вече от пет години.

– Съжалявам

– Не съм се обидил.

– Не, искам да кажа, съжалявам, че живеете там. Сигурно е трудно.

Отново онзи смях; Емили не се сдържа и се усмихна в отговор. Струваше є се, че би направила всичко, за да го накара да се засмее отново.

– Това, което е трудно, е да живея там като разведен баща. Нека просто да кажем, че нямаше да е първият ми избор заради огромния избор от необвързани жени, с които да се срещам.

Значи беше разведен. Интересно как го спомена по този начин. Вероятно беше едва в средата или края на трийсетте – как, за бога, вече беше имал време да се ожени за някоя жена, да се сдобие с деца, да се разведе и да започне да излиза

на срещи?

Влакът спря на Сто двайсет и пета улица и се качиха още няколко души. Един от тях, потен възпълен мъж, измери Емили с поглед, преди да се затътри към дъното на вагона.

– Можете да ми благодарите за това – каза Алистър.

– Е, защо се разведохте? – попита Емили, не толкова защото мислеше, че изобщо є влиза в работата, а за да може да се опита да си върне поне малка част от контрола. Той се  опитваше да я превземе с чар, а тя не беше свикнала с това.

– Това не е ли моментът, в който ме питате как се казват децата ми? Или колко са големи? Нещо по-тактично?

– Всъщност не обичам деца.

– Добре тогава. Ако държиш да знаеш, със съпругата ми се запознахме в един нощен клуб в Истанбул и избягахме заедно три месеца след това. Тя обичаше да купонясва, но аз си мислех, че става дума за обичайните неща: пиячка, трева, по малко екстази от време на време. Откъде можех да знам, че ще се влюби в „Адерал“, после в оксикодона, а след това

в хероина? Че ще я открия да се боцка под душа? Това беше странно. Че тя постоянно влизаше и излизаше от клиники за рехабилитация в продължение на десетилетие, докато аз през цялото време се питах кога ще вземе свръхдоза? А после се появиха децата и тя не можа да остане чиста дори заради тях? Че капката, която преля чашата, беше когато един ден се прибрах по-рано от работа и я намерих в леглото с нашия дилър, докато дъщерите ни гледаха телевизия в дневната? Вероятно повече, отколкото искаше да узнаеш.

– О, Боже мой. Наистина ли? – попита Емили, внезапно почувствала се свръхвиновна, задето беше изкарала всичко това на повърхността.

– Не, не наистина! Запознахме се през последната си година в „Браун“ и излизахме заедно на приливи и отливи в продължение на години.

Сега беше ред на Емили да се засмее:

– Наистина си задник.

– Да, и тя мисли така. Искам да кажа, бяхме щастливи известно време, но явно съм є оказвал голям натиск: да се оженим, преди да е готова, да се премести в Лондон с мен, когато не искаше да остави семейството си, да се откаже от работата си и да си стои вкъщи с момичетата. Хубаво, а?

За автора

Лорън Уайзбъргър е родена на 28 март 1977 г. в Скрантън (щата Пенсилвания, САЩ) – провинциален град (както тя самата го нарича) с население 77 хил. души.

Тя обаче е космополит по душа и след като завършва английски език в университета Корнуел, се връща в родното си място с единствената цел да спести пари, за да направи околосветско пътешествие.

Постига целта си и се отправя на щуро пътуване – само с една раница на гърба обикаля цяла Европа, Израел, Египет, Йордания, Тайланд, Индия, Непал и Хонг Конг. След завръщането си в САЩ започва работа като асистент на главната редакторка на списание Vogue – Анна Уинтър.

Вдъхновена от преживяванията си и уроците, които получава там, тя написва „Дяволът носи Прада“ (2003) – бестселър, задържал се начело в класацията на The New York Times в продължение на цяла година.

Успехът на книгата е последван от сензация и в киното – едноименният филм със звездното участие на Мерил Стрийп, Ан Хатауей и Емили Блънт се появява през 2006 г.

Лорън Уайзбъргър пише продължение на книгата – „Отмъщението носи Прада“, както и самостоятелните романи „Да преследваш пръстен с диамант“, „Да имаш съпруг знаменитост“, „Нюйоркски светски хроники“, „Да играеш без правила“ и последната (с героите от „Дяволът носи Прада“) – „Когато животът те хване натясно“ – всички издадени от Intense.