Авторът на „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра” – американецът Робин Слоун, разказва нова чудновата история за забързаното ежедневие, липсата на време, и за това как човек трябва да открие и запази връзката с корените си, като по този начин запали и тлеещия в душата си огън на щастието.

Във втория си роман „Песента на хляба” Слоун проследява историята на младата Лоис Клари, която работи в света на високите технологии, устремена към създаването на роботи, които да са в помощ на хората.

Лоис обича работата си и е готова да се труди 24 часа в денонощието, за да надмогне предизвикателствата и да постигне целта си.

Или поне така си мисли, докато един ден не си дава сметка, че всъщност е прекалено изтощена и самотна, а единственият й човешки контакт е с двама братя, които й доставят вълшебно вкусна вечеря.

Това са симпатичните Беорег и Чеймен, които правят невероятни пикантни супи и сандвичи в странно малко магазинче в Сан Франциско, и на които изведнъж им се налага спешно да заминат.

Лоис, която е най-редовният им клиент, получава неочакван подарък от двамата братя, който променя живота й напълно: култура за правене на техния магически хляб – обвито в митове наследство от древната им родина.

Освен чудатата рецепта, Беорег и Чеймен й завещават тежката задача да направи всичко възможно, за да опази тази културата жива – да я храни, да ѝ пуска музика… и да се научи да прави хляб с нея. Лоис няма представа от готвене, но въпреки това приема предизвикателството и започва да експериментира в току-що построената си за целта пещ.

А песента на хляба през цялото време ще я води към щастието и любовта…

Песента на хляба
(откъс)

Робин Слоун

Оплаквах загубата си, надигах кутията със слъри и зя­пах мрачен телевизионен сериал на лаптопа си въпреки бавния интернет, когато чух потропване по вратата – леко, но уверено. Познавах това потропване.

Чеймен за първи път беше без мотоциклетната си каста. Косата му беше пясъчнокафява.

– Клиент номер едно! – провикна се той.

Друга фигура стоеше зад гърба му, няколко стъпала по-долу. Този човек имаше подобно миловидно лице и същата песъчлива коса, но кожата му бе по-тъмна и бе с по-масивно и едро тяло, особено в средната част.

Чеймен се обърна към него.

– Беорег, много си срамежлив. Ела.

Гласът от телефона! Беорег. Готвачът и хлебарят, май­сторът на пикантното комбо, творецът на моя комфорт. Из­питах желание да му се поклоня.

– Сега тръгваме – каза Чеймен. Зад тях имаше кафяво такси с работещ двигател. – Но Бео искаше да ти дадем по­дарък.

– Много мило от ваша страна – казах аз.

Беорег се усмихна, но погледът му се зарея някъде око­ло нивото на гърдите ми. Подаде ми предмет, увит в раирана кухненска кърпа. Беше керамична делва, колкото голям буркан от фъстъчено масло, тъмнозелена, с капак в същия цвят, чиято глазура блестеше в различни нюанси.

– Какво е това?

Приличаше на съд, в който би могло да се сложи пепелта на починал роднина, а определено не исках такъв подарък.

– Това е нашата култура – каза тихо Беорег.

Не, определено не…

– Искам да кажа „стартер“ – поправи се Беорег. – За правене на квасен хляб, разбираш ли? Донесох го, за да си печеш сама хляб.

Нямах представа какво да правя със стартера.

Чеймен усети безпокойството ми.

– Бео ще ти покаже – увери ме той.

Изпъна врата си, за да надникне в апартамента ми.

– Ако имаш кухня…?

Имах кухня. Поканих ги вътре.

– Много е чисто – отбеляза Беорег. Английският му бе безупречен, с лек намек за влияние от предаванията на Би Би Си – нещо ново обаче, не някоя историческа драма.

– Никога не готвя – признах аз.

– Защото си нашият клиент номер едно! – изхихика Чей­мен и посочи към тяхното меню, все още залепено за хла­дилника.

– Имаш ли брашно? – попита тихо Беорег.

Почти се засмях.

– Нямам брашно. Аз наистина никога не готвя.

Той кимна отсечено.

– Няма проблем. Ще ти дам всичко, което ти трябва.

И припряно тръгна към вратата.

Чеймен беше отворил хладилника, без да пита, и ровеше вътре. Извади зелената кутия със слъри и изгледа съдържа­нието ѝ, сякаш бе мъртва мишка.

Беорег се върна миг по-късно, влачейки след себе си ог­ромен дървен сандък, очукан и издраскан, покрит с етикети, отломка от друга пътническа ера. Разкопча закопчалките му и вдигна капака; вътре бяха натрупани хаотично всевъзмож­ни кухненски принадлежности.

Малки чашки с дълги столчета и широки, плоски тигани. Събрани на снопче дървени лъжици, с очукани и овъглени ръбове, колекция от купи за смесване, пъхнати една в друга и подплатени с вестници, за да не се счупят. Буркани с тъм­но стъкло, в които се виждаха дребни създания, приличащи на ксеноморфи (вероятно кисели краставички), и ярки цвет­ни метални кутии с етикети на арабски, иврит и други езици, които не познавах. Имаше малки ненадписани бурканчета, съдържащи червени и жълти прахове; без съмнение, жизне­новажните съставки за тайния пикантен сос. Пъхната изпра­вена до гърба на сандъка се виждаше голяма дъска за рязане, чиято повърхност бе покрита с дълбоки ивици и прорези, доказателства за дългогодишна работа с нож по нея.

Докато ровеше вътре, Беорег попита:

– Все пак знаеш как се прави хляб, нали?

– Разбира се. В най-общи линии… – Знаех, че се слага брашно. – Всъщност не съвсем – признах накрая.

Бях консуматор на продукта, не хлебар.

– Има живо същество, култура. Наричаме го „закваска“. Предполагам, че е по-американски да използваме думата „стар­тер“. За да направиш хляб, смесваш стартера с брашното, с вода и сол и той образува газ, който кара тестото да набъбва. Освен това му придава известен вкус. – Беорег се изправи, държейки в ръка различни инструменти. – Имаш ли домашни любимци?

Поклатих тъжно глава. Единственото същество, което успявах да поддържам живо, бях самата аз, и то едва-едва, с изключение на времето, когато…

– Може би растение?

– Да! – възкликнах аз. – Имам кактус на бюрото.

– Добре! Тази култура… този стартер, съжалявам – та той е като него. Жив е. – Повдигна капака на керамичния съд, който ми бяха донесли. – Виждаш ли?

Сивата смес вътре изобщо не изглеждаше жива. Даже напротив, приличаше на враг на жизнеността. Като нещо, за­ради което живите същества биха пресичали улицата, само и само за да го избегнат.

– Помириши – нареди ми той, накланяйки съда към мен. – Усещаш ли?

Вдишах предпазливо, като не позволих повече от две-три молекули от подозрителната смес да влязат в носа ми. Опитах се да увъртам.

– На какво би трябвало да мирише?

– Донякъде на банани. Миризмата е много хубава.

Подуших отново, все още не улавях нищо, но кимнах в знак на съгласие.

– Прав си. Хубаво мирише.

Същата стратегия използвах при дегустациите на вино.

Беорег грейна.

– Но трябва да го нахраниш, разбираш ли? За да го съх­раниш жив. Ще ти покажа как.

Изсипа подбраните инструменти и съставки на кухнен­ския плот.

Първо бе голям хартиен чувал с брашно, чийто връх бе спретнато отрязан и прегънат.

– Пшеничено пълнозърнесто брашно – обясни той. – Трябва да е пълнозърнесто.

След това ми показа малка купа за смесване и чаша с дълга дръжка.

– Отмери двайсет грама – ето толкова. – Пъхна чашата в чувала и после изравни съдържанието с пръст. – Виждаш ли? – Изсипа брашното в смесителната купа, след това на­пълни чашката с вода от чешмата. – Същото количество.

Добави водата в купата, грабна последния от избраните инструменти – къса дървена лъжица, и започна да разбърква.

Чеймен ровичкаше в сандъка и накрая извади калъфче с компактдискове.

– Трябва да му пускаш музиката на мазгите! – заяви той.

Взех масивния лаптоп от „Дженерал Дестерити“ и оп­ипах ръба му за мястото за дискове, което никога не бях ползвала. В калъфчето на Чеймен имаше обикновен диск, надписан със същия вид букви като на менюто. Пъхнах го в „шейничката“. Лаптопът прочисти гърлото си, разнесе се дращене и щракване и после звукът зазвуча от високогово­рителите му. Беше музиката, която братята пускаха за из­чакване по телефона, тъжна и неподражаема, напявана на онзи непознат език. Езикът на мазгите. Тя изпълваше стаята ми и Беорег и Чеймен като че ли се синхронизираха с нея и забавиха движенията си. Позата на Чеймен се отпусна, а погледът на Беорег някак омекна, докато той продължаваше да бърка.

– Това е храната на стартера, виждаш ли? – попита той, показвайки ми бледата паста, в която се бяха смесили водата и брашното. – Важно е да го храниш всеки ден. Ако пропус­неш един ден, не е проблем, но не повече от един…

Това изглеждаше все повече и повече като сериозен ан­гажимент.

Беорег ме погледна за пръв път в очите, погледът му изведнъж бе станал трескав и питащ.

– Ще го поддържаш ли жив?

Трябваше да откажа. Трябваше да благодаря на братята за последно за любимото си комбо (супа и сандвич, двойно пикантни) и да ги придружа до таксито им, което все още ги чакаше на улицата. Вместо това казах:

– Разбира се.

Лицето на Беорег грейна.