„Цветовете на пожара” е продължение на всепризнатия шедьовър на Пиер Льометр „Ще се видим там горе” (чиято екранизация е сред акцентите в програмата на кино-литературния фестивал „Синелибри”).

„Цветовете на пожара“ (в превод на Росица Ташева) ни връща към зимата на 1927 година.

След смъртта на банкера Марсел Перикур дъщеря му Мадлен ще наследи финансовата му империя.

Но ето че най-неочаквано седемгодишният й син Пол се хвърля от прозореца върху ковчега на дядо си.

Оцелява, ала от този трагичен момент нататък животът на майка и син се променя драстично.

Мадлен се сблъсква с алчността и подлостта на обкръжението си в едно време и в една Франция, когато на хоризонта вече засияват цветовете на пожара, който ще изпепели Европа.

Унижена, съсипана, Мадлен ще намери сили и ще прояви чудеса от изобретателност, впускайки се в невероятно приключение, чиято цел е да отмъсти – за чиста радост на читателите – на всички изпречили се на пътя й. Мъст, достойна за граф Монте Кристо, от чийто автор Льометр е черпил вдъхновение.

Цветовете на пожара

Пиер Льометр

Ако погребението на Марсел Перикур се обърка и завърши в пълен хаос, то поне започна навреме. Отрано сутринта булевард „Курсел“ бе затворен за движение. Събрани в двора, музикантите от оркестъра на републиканската гвардия приглушено настройваха инструментите си, докато автомобилите изсипваха на тротоара посланици, депутати, генерали, членове на чуждестранни делегации, които тържествено се поздравяваха. Под голямата арка с втъкани в черното платно сребристи нишки, която бе издигната над широката площадка на стълбището и върху която бяха изписани датите на раждането и смъртта на покойника, минаваха академици, следвайки дискретните указания на церемониалмайстора, натоварен да организира цялата тази тълпа в очакване на вдигането на тялото. Имаше много познати лица. Подобно важно погребение беше като княжеска сватба или представяне на колекция на Люсиен Льолонг – място, където е задължително да се покажеш, когато си с високо обществено положение.

Макар и силно разстроена от смъртта на баща си, Мадлен беше навсякъде, ефикасна и сдържана; даваше дискретни нареждания, вглеждаше се и в най-малките подробности. Бе особено внимателна, тъй като президентът на Републиката бе обявил, че лично ще дойде да се поклони пред тленните останки на „своя приятел Перикур“. И всичко стана особено трудно – републиканският протокол беше не по-малко взискателен от кралския.

Нито миг покой не настъпи в дома на Перикур, буквално завзет от служители на сигурността и отговорници по етикета. Без да се брои тълпата от министри, царедворци, съветници. Държавният глава представляваше нещо като риболовен кораб, непрекъснато следван от рояк птици, които се хранеха от улова му.

В предвидения час Мадлен вече стоеше на площадката, скромно скръстила облечените си в черни ръкавици ръце.

Колата пристигна, тълпата се умълча, президентът слезе, поздрави, изкачи стъпалата и за миг притисна Мадлен към себе си, безмълвно, големите скърби са неми. После с елегантен и фаталистичен жест ѝ даде път, преди да се отправи към стаята с покойника.

Присъствието на президента беше нещо повече от свидетелство за приятелски чувства към покойния банкер, то беше и символ. Вярно е, че случаят бе изключителен. С Марсел Перикур „си отива една емблема на френската икономика“, обявяваха заглавията на благоприличните вестници. „Той преживя с по-малко от седем години драматичното самоубийство на сина си Едуар…“ – коментираха другите. Няма значение. Важното е, че Марсел Перикур беше централна фигура във финансовия живот на страната и кончината му, всеки смътно го усещаше, предвещаваше обезпокоителна и епохална промяна, още повече че това начало на трийсетте години вещаеше по-скоро мрачно бъдеще. Икономическата криза, последвала Голямата война, така и не бе отминала. Твърденията на френската политическа класа, тържествено заклела се с ръка на сърцето, че победената Германия ще плати до последния сантим всичко, което е разрушила, бяха опровергани от фактите. Страната, приканвана да изчака построяването на нови жилища, ремонтирането на пътищата, отпускането на пенсии, създаването на работни места, накратко, пълното си възстановяване  – дори повече от пълно, след като бе спечелила войната, – страната се бе примирила: чудото никога нямаше да се случи, Франция щеше да е принудена да се оправя сама.

Марсел Перикур бе представител именно на Франция отпреди, онази, която някога бе водила икономиката си с бащинска ръка. И хората не знаеха какво щяха да погребват – важен френски банкер или олицетворяваната от него отминала епоха.

В стаята на покойника Мадлен дълго се вглежда в лицето на баща си. През последните няколко месеца стареенето бе станало главното му занимание. „Трябва непрекъснато да се наблюдавам, казваше той, боя се да не замириша на стар човек, да не си забравя думите, страх ме е да не преча на другите, да не ме чуят да си говоря сам, шпионирам се, това ми отнема цялото време, изтощително е да старееш…“

В гардероба бе намерила закачен най-новия му костюм, изгладена риза, съвършено излъскани обувки. Всичко беше готово.

Предишния ден г-н Перикур бе вечерял с нея и с Пол, внука си, седемгодишно момче с красиво личице, бледо, стеснително и заекващо. Но за разлика от други вечери не го попита как върви учението, какво е правил през деня, не му предложи да продължат играта си „на дама“. Седеше замислен, не разтревожен, не, почти замечтан, какъвто не му беше навикът; едва се докосна до чинията си, задоволяваше се да се усмихва, за да покаже, че е там. И тъй като вечерята явно му се видя твърде дълга, сгъна салфетката си, качвам се горе, каза, продължавайте без мен, притисна за миг главата на Пол към себе си, е хайде, лека нощ. Докато иначе често се оплакваше от здравето си, този път тръгна към стълбите с лека крачка. Обикновено преди да излезе от трапезарията, казваше: „И да слушате“. Тази вечер забрави. На другия ден бе мъртъв.

Докато в двора на къщата влизаше погребалната карета, теглена от два коня с парадни покривала, докато церемониалмайсторът събираше близките, семейството и внимаваше къде ще застане всеки, така че да се спази предвиденият от протокола ред, Мадлен и президентът на Републиката стояха един до друг, вперили поглед в дъбовия ковчег, на който блестеше голям сребърен кръст.

Мадлен потръпна. Дали бе направила правилния избор преди няколко месеца?

Беше неомъжена. По-точно  – разведена, което по онова време беше същото. Бившият ѝ съпруг, Анри д’Олне-Прадел, гниеше в затвора след един шумен процес. И положението ѝ на жена без мъж безпокоеше баща ѝ, който мислеше за бъдещето. „На тази възраст човек се жени повторно! – казваше той. – Управлението на банка, която има инвестиции в многобройни търговски дружества, не е по силите на жена.“ Мадлен впрочем беше съгласна при едно условие – съпруг, както и да е, но не и мъж, Анри ѝ бил дошъл в повече, много благодаря, брак, да, но за оная работа не разчитайте на мен. Макар често да твърдеше обратното, тя бе влагала немалко надежди в първия си, оказал се катастрофален съюз, така че сега, ясно, съпруг, да, евентуално, но нищо повече, а и нямаше никакво намерение да ражда още деца, Пол бе напълно достатъчен за щастието ѝ. Беше миналата есен, когато всички си даваха сметка, че Марсел Перикур няма да го бъде още дълго. Изглеждаше разумно да се вземат мерки, защото щяха да минат още много години, преди внукът му, Пол пелтека, да поеме кормилото на семейния бизнес. Без да се брои обстоятелството, че не си представяха ясно тази щафета, думите едва излизаха от устата на малкия Пол, който най-често изобщо отказваше да си я отвори, толкова трудно му беше, и значи, да говорим за ръководител…

Гюстав Жубер, упълномощеният представител на Банка Перикур, им се бе сторил идеалната партия за Мадлен. Петдесетгодишен бездетен вдовец, спестовен, организиран, хладнокръвен, предвидлив, той имаше, доколкото бе известно, само една страст, към механиката, към автомобилите – ненавиждаше Беноа, но обожаваше Шаравел, и към самолетите – мразеше Блерио, но почиташе Дора.

Господин Перикур енергично се бе обявил в полза на това решение. И Мадлен бе приела, но:

– Гюстав, нека да е ясно  – предупреди го тя.  – Вие сте мъж, нямам нищо против вие да… Така де, разбирате какво искам да кажа. Но при условие че го правите дискретно, отказвам още веднъж да стана за смях.

Жубер бе разбрал това изискване, още повече че Мадлен говореше за нужди, каквито той рядко изпитваше.

Но ето че няколко седмици по-късно тя внезапно уведоми баща си и Гюстав, че в крайна сметка няма да има сватба.

За автора

Пиер Льометр (р. 1951 г.) е дипломиран психолог, пише от 2006 г. и е автор на десетина трилъра, два от които издадени у нас – „Алекс“ и „Булчинска рокля“. Носител е на 5 от най-престижните литературни отличия, а 4 от романите му са филмирани. Голямото признание идва с „Ще се видим там горе“ (2013) – роман за Голямата война, удостоен с наградата „Гонкур“, плюс още 8 награди, като филмовата адаптация му спечелва и 5 награди „Сезар“. Пет години по-късно следва продължение – „Цветовете на пожара“, вторият от десетината романа, които писателят нарича свой „балзаковски пъзел“ и чрез които смята да обхване периода 1920–2020.