Първата книга от дуалогията „Осман” излиза в превод от турски език на Елен Кирчева. Корицата е дело на Фиделия Косева

Обвита в митове история и наситена с приключения фикция се смесват на страниците на историческия роман „Осман 1. Любов” от видния турски писател Беязът Акман.

Това е майсторски написана художествена история за създателя на Османската империя, която за векове наред ще хвърля сянката си над Европа.

Едновременно с това е и история за една страстна, изпепеляваща любов, която се разгръща на фона на безпощадно насилие и варварски пролята кръв.

На българския читател Акман е познат с историческите романи „Първият ден на света” и „Последният сефарад”, част от поредицата „Империята”, за написването на която авторът прекарва пет години в проучвания на исторически източници.

Беязът Акман е носител на престижната награда „Яшар Наби” (2003).

Осман 1. Любов

Беязът Акман

Легнал по гръб под дървото, Осман наблюдава небето… На главата му вече няма чувал, освободил се е от окачването на дървото… Усеща влага в раните на бедрото и рамото, но не може да види как са. Иска му се да погледне и да се раздвижи, но не може, сякаш тялото му е омотано с невидима верига…

Полунощ е…

Небето е непрогледно черно… Няма нито една звезда…

После нещо става… Силен блясък… Ослепителна светлина…

Огромна звезда, пробиваща мрака като стрела, минава като светкавица по небето…

Сякаш не е звезда, а купчина жарава, разпръскваща искри, вулканична лава…

Преди Осман да разбере, метеорит се спуска към земята и като камък влиза навътре през пъпа му… Тялото му добива цвета на горящия метеорит, Осман става червен и блестящ като нагоре­щена сабя върху наковалня…

Осман се превива от болки. Тялото му се извива като лък на всички страни…

По челото му избиват капки пот, болките в корема стават не­поносими!

За кратко време плувва в пот като изкъпан.

После болките спират. Осман се успокоява малко и спокойно поема дъх. Но пак усеща влагата в раните на бедрото и рамото. Сега, макар и за малко, може да обърне поглед нагоре и надолу. Може да види как два чакала ближат раните му. Не, не ги ближат, а разкъсват месата му и започват да ги ядат!

И докато сърцето му бие учестено, коремът му се разтваря и оттам излиза един клон. После още един и още един…

Осман сякаш е изгнил в земята и е станал на пръст, та огром­но дърво е прорасло под него, проболо е тялото, разцепило корема му и расте нагоре.

Окървавените клони се преплитат в дебелия ствол на дърво­то… То изскача нагоре и червата, дробовете и сърцето на Осман увисват по клоните.

Клоните се извисяват ли, извисяват с парчета плът и кръв и стигат до небето. По тях висят кървави черва, ръце, крака и пръсти…

Осман усеща едновременно непоносима болка и нужда да на­блюдава случващото се, сякаш не може да умре…

Дървото се раззеленява, пуска листа и цветове…

Осман пак се задъхва… Болката понамалява и той малко се успокоява…

Но започва отначало…

Зелените листа внезапно изсъхват и пожълтяват… От небе­то върху сухата земя се изсипва дъжд от листа… Където паднат, се залюляват глави… По клоните на дървото се виждат отрязани глави…

Осман познава тези глави…

Вижда племенника си Бай Ходжа, вижда баща си, вижда чичо си Дюндар бей, вижда бойните си другари Ак Тимур, Конур Алп… Главите са снежнобели, безжизнени… Всички очи гледат към него…

Но никоя от тях не му причинява толкова болка, колкото оно­ва лице…

Дъщерята на шейх Едебали… Рабия го гледа… От очите й те­кат не сълзи, а яркочервена кръв…

Осман вече крещи, не издържа.

Кървавите сълзи на Рабия капят като дъжд по лицето на Ос­ман…

Кап…

Осман отвори очи, хълцайки, и пак усети засъхналата кръв по лицето си. Събралата се в краищата на чувала на главата му кръв е засъхнала и оцветила плата в червено.

Сега лицето му е съвсем пребледняло, защото придаващата му цвят кръв е съвсем намаляла.

Защо съм още жив? – помисли си. Защо все още не умираше?

Видените в кошмара преди малко лица все още стояха пред очите му…