Популярната френска писателка Катрин Панкол се завръща с романа „Три целувки“, който отново ни среща с нейните неуморни muchachas.

Книгата (в превод на Красимир Петров) предлага окончателна развръзка на добре познатата ни увлекателна и кипяща от живот сага.

Съдбите на героите се вият, преплитат се, белязани от заговори, предателства, измами, полуистини, семейни тайни, ала също от надежди, споделени чувства и малки, но тъй важни победи.

Три целувки
(откъс)

Катрин Панкол

Седем и десет. Будилникът звъни. Ръцете на Мики Маус започват да се клатят и закриват циферблата, тъничките му крачка потропват. Get up, get up, гъгне през нос той. Стела тупва Мики по главата, отваря очи.

Веднага ги затваря отново.

Стиска с все сили клепки. Опасност, опасност. Не бива да мърда. Трябва да затаи дъх. Да не докосва с левия лакът възглавницата, десният да стои долепен до хълбока. Да не почесва клепача, който я сърби. Да се преструва на заспала, все едно я няма, все едно че не тя трепери под завивките.

Той се е завърнал.

Топки памук запушват гърлото ѝ. Не е възможно, няма как да се е върнал. Успокой се, всичко е наред. През септември Том постъпи в колежа и всичко мина като по вода, само че вече използва нови думи и нов гел за коса. Адриан работи във „Ферай“, Едмон Куртоа му поверява все повече задачи, въвежда го в управлението, запознава го с пазарите, той вече пътува в чужбина. Неотдавна получи френски, европейски паспорт на името на Адриан Козюлино. „Аз съм гражданин на света“, казва той, стискайки в ръце скъпоценния документ. Купил си е сребристосива вратовръзка, морскосин костюм, бели ризи с италианска яка. А също и дипломатическо куфарче. Леони носи поли на цветя, къси блузки с дантела, прехласва се при вида на синеглав синигер, на отронил се от дървото червен лист, който се рее из въздуха, бродира, обшива с галон поредния пачуърк в ателието.

Сюзон потрива кръста си и се оплаква, че не може да се навежда, чете „Франс Диманш“, Джони си имал неприятности, Ванеса му го връщала тъпкано, Мишел Обама обира точките! На връщане от пазар Жорж обсъжда клюките в Сен Шалан, грижи се за градината, за гората, за животните, за зеленчуците, в неделя сапунисва червеното Рено Канго, а след това се тръшва на дивана пред телевизора да гледа новините.

Всеки си е на мястото.
Всичко е наред и аз съм добре.

Преди да отвори очи, тя брои, едно, две, три… Сторило ми се е. Сама съм си виновна, постоянно се боя да не би да се върне.

Рей Валенти е мъртъв. Загина в огъня. Не забравяй това.
Дали причината не е обаждането на нотариуса?
Каза, че имал нещо ново за нас и трябвало да ни види.
Това никак не ѝ харесва.

Снощи преяде. Ноемврийската вечер беше като лятна, топъл вятър галеше земята, кучетата се излежаваха, провесили езици, ще полеем важна сделка, беше казал Адриан, хайде да вечеряме навън, ще запалим свещи, ще гърмим шампанско! Той плесна с ръце, подредиха масата на терасата мълниеносно като в анимационен филм. Извадиха приборите, чашите, чиниите, хляба, виното, сиренето, салатата, колбасите, шунката, киселите краставички и доматите, тенджерата с приготвеното от Сюзон ядене, постлаха покривката на бели и червени квадрати, Том добави бисквити и шоколадов сладолед. Седнаха, отвориха бутилка „Макон“, пиха за любовта, за живота, глупости! сопна им се

Том, в живота и любовта човек никога не знае! Ето защо пиха за магаретата, за костенурките, за папагала, за прасето, за кокошките, за пилетата, за картофите, за кучетата, които бяха наобиколили тенджерата, а от муцуните им течаха лиги, пожелаха

си добър апетит, все едно обявяваха война, вирнали вилици към небето, забили лакти в масата. Нахвърлиха се на чиниите като невидели, справиха се набързо с говеждото с лимонов сос, разчупваха франзелите, смучеха с мазни устни потопените в соса къшеи, отвориха втора бутилка вино, хайде да сипят малко и на Том, та да се убеди, че все пак по го бива от кока-колата, взеха си по една топка сладолед, с пъшкане гладеха препълнените си кореми, ох, много ядоха. Наложи се тя да разхлаби колана си с две дупки и да разкопчае скришом сутиена. Вече бяха на зимно часово време и в тъмното нямаше проблеми. Станала съм дебела като крава, помисли си тя. Срамуваше се. Идеше ѝ да се зашлеви. От утре никакво ядене, край, заклевам се, защо се тъпча така? Адриан ѝ подаде ръка над масата, но тя нямаше сили да я хване, той я погледна усмихнато, с онази негова тънка, тъй тънка усмивка, която казва хайде, ела да си легнем, желая те, желая те… Утре ще раздигаме.

Оставиха всичко и се качиха да си легнат.
Дали не ядоха и не пиха толкова, само и само да забравят за обаждането на нотариуса?

По телефона той им каза:

– Трябва по спешност да се срещна с вас.
– В какъв смисъл спешно? – запита тя, докато оправяше русия кичур и скубеше косъмчета от веждите си.
– Спешно е. Очаквам вас и майка ви. В събота сутринта.
– Кажете все пак…

Но той вече беше затворил.

Не. Истината е, че наистина яде прекалено много. Наддаде цели пет килограма. И мина на по-голям размер сутиен. Тялото вече не я слуша. Пълнее против волята ѝ. Не след дълго ще ѝ стане съвсем чуждо. Ще се налага да го крие, защото ще се срамува от него. Скоро ще трябва да закопчава оранжевата престилка с безопасна игла. Защо се тъпче така?

Вечерта, докато я прегръщаше, Адриан ѝ обясни, че се дължало на щастието. От него се пълнеело.

В такъв случай не искам да бъда щастлива, отвърна му тя.

Я повтори, смъмри я той и я притисна до стената, повтори!

През това време ръцете му се плъзгаха по гърба ѝ.

Устата му имаше все същия вкус на бездна. Тя се вкопчи в него, не ѝ се щеше да падне толкова бързо.

Отваря очи, не помръдва, изтръпнала, плаха.

Вслушва се в дишането на Адриан. Тихо похъркване, което се издига и снишава.

Той вече знае. Знае всичко за нея. Би искала сега да ѝ обясни на какво се дължи това нейно желание тази сутрин да умре.

Ала какво би могла да каже именно на него, изпълнен с такава жажда за живот?

Тя стяга рамене. Готви се да поеме удара. Въздъхва дълбоко, за да развърже възлите в гърлото, в диафрагмата, в корема.

Проследява как въздухът нахлува в тялото ѝ. Кръстосва пръсти и си пожелава да не е това, което си мисли.

Тази натрапчива тъга.
Тази черна скръб, която не я напуска.
И…

Тя се стоварва отгоре ѝ. Притиска я към матрака, прекършва нозете и ръцете ѝ, изсмуква от нея всякакво желание, сподавя смеха, отнема целувките и ги захвърля в сметта.

Нещастието отново е тук.

Тя сяда, отпуска глава на гърдите, сгушва се, после леко се измъква от леглото, сякаш водена от чужда воля.

Сякаш то решава вместо нея.
Нещастието…
Слиза да приготви закуската.

* * *

– Каква е ползата от теб, петел нещастен? Просто си стоял и не си направил нищо! Гледал си как ги душат една по една и дори не си гъкнал. Да ти кажа честно, повръща ми се от теб.

Можеш само да ги гониш по двора! Пъзльо, който знае само да се перчи! Типичен мъжкар!

Последните думи на Стела, които долитат през широко отворения прозорец на кухнята, карат Адриан и Том да трепнат.

– Ядосана е – казва Том, сякаш дава прогноза за времето.
– Не е ядосана – поправя го Адриан. – Тъжна е.
– Не виждам разликата.
– Не ѝ се бъркай. Това си е нейна работа.
– Вярно, само че ние го отнасяме.
– Подай ми хляба, синко!
– В нимание! Идва. Сега ще гърми.

Стела блъсва вратата с крак и нахлува в кухнята.

– Тази нощ в курника се е вмъкнала лисица. Може да са били и две. Същинска касапница! Навсякъде кръв и перушина! Вдигнали са всички кокошки, издушили са всички пилета.

Кървавите следи стигат чак до гората. Кой забрави снощи да затвори вратата?

– Не съм аз! – възкликват в един глас Адриан и Том.
– Сигурни ли сте? – крясва им Стела.
– Сигурни – отвръщат все така едновременно двамата.

Стела ги пронизва с поглед. Адриан и Том дори не мигват.

– Трябва да е била Сюзон… – изстрелва на един дъх тя. –

Забравила е да провери. Вече не знае какви ги върши! Съвсем е изкуфяла!

Том отваря уста да защити Сюзон, вече е стара, не може да се сеща за всичко, толкова грижи е полагала, готви ни такива вкусни ястия, грижи се за животните, за зеленчуците, сутрин рано пали печката в кухнята, за да ни е топло, когато станем… Позволено ѝ е веднъж да забрави да затвори вратата на курника.

Ала не казва нито дума.
На моменти майка му го плаши.

Стела се тръшва на един стол. Приглажда косите си. След смъртта на Рей ги е оставила да растат на воля. Сега те падат на непокорни, светлоруси, почти бели кичури от двете страни на лицето ѝ. Напомнят разрошена корона от пера на индиански вожд. За да ги укроти, тя използва тайно гела на Том.

След смъртта на Рей носи малка огърлица от разноцветни перли.
След смъртта на Рей често впива пръсти във веждите си и скубе косъмчета.

– Престани! Накрая ще останеш съвсем без вежди – казва ѝ Том.
– А на тебе пука ли ти въобще, че останахме без кокошки и пилета?
– Все пак остават онези, които отделихме до блатото…

Те също имат пилета – на свой ред се осмелява да се обади Адриан.

– Две кокошки и три пилета! На теб, изглежда, и толкова ти стигат! Вас двамата изобщо не ви е еня за фермата.

Том забива нос в купата с шоколад и в кухнята възцарява заплашителна тишина. Дочува се бълбукане откъм котлето, което се задъхва и накрая изпъшква мъчително.

– Това пък какво е? – наостря уши Стела.
– Котлето… Изглежда спря – отвръща Адриан и се намръщва.
– Само това липсваше! А зимата едва сега започва. Ако се наложи да го сменяме, ще ни струва куп пари.

Млъква и накрая добавя с въздишка:

– Всъщност така и така пари нямаме…
– Може пак да тръгне – обажда се Том и среща втренчения поглед на баща си.

Веднага разбира мисълта му. Адриан се чувства безполезен, защото не може да плати за котлето. Безполезен и посрамен. Един глава на семейство би трябвало да може да плати за ново котле.

– Приключвай със закуската, че ще закъснееш! – сопва му се Стела.

Том отново се надвесва над купата и облизва полепналото по ръба мляко.

– И не яж като прасе. Поднасяй купата към устните си, а не си пъхай устата в нея. Омръзнало ми е да ти напомням. Готови ли са ти нещата? Можем ли да тръгваме?
– Мммда…
– ДА, МАМО! Не мучи като крава, а говори нормално!

Том става, измива купата, избърсва ръце в кърпата, провесена на дръжката на фурната и се качва в стаята да си вземе чантата. Адриан раздига масата.

– Днес трябва да прескоча до Париж.
– Напоследък често ходиш в Париж. Надявам се, че имаш основателни причини за това.

Той застава зад гърба на Стела, прегръща я, шепне на ухото ѝ, не се ядосвай, кажи ми нещо, не мога да отгатвам всичко, подскажи ми поне.

– Добре съм, добре! – опитва да се откопчи тя.

Притиска я по-силно.

– Не ме лъжи!

Долепя устни до шията ѝ. Стела се разтреперва. Кръстосва ръце пред корема си, за да се овладее. Притваря очи. Затаява дъх.

– Ще ми мине…

Навежда глава. Стърже пода с върха на ботушите. Черни, неугледни, груби работни ботуши. Иде ѝ да крещи, но знае, че това едва ли ще прогони нещастието. То е мръсно животно. Ако имаше как да го стъпче. Опитва да се усмихне.

– Какво ще правиш днес? – пита я Адриан.
– Ще закарам Том на училище, а после отивам във „Ферай“.

Трябва да натоваря оттам две големи пратки. Жюли знае ли, че ще ходиш в Париж?
Той кимва с глава зад гърба ѝ.
Мълчаливо я полюлява. Поставя длан върху сърцето ѝ, за да го накара да престане да се блъска в гърдите ѝ.

– Хайде, всичко ще бъде наред…

Какво беше това обаждане на нотариуса?
Защо настоява да ги види по спешност?
Пак ли някой номер на Рей?
Някой мръсен номер на Рей Валенти?

За авторката

Катрин Панкол е родена в Казабланка, Мароко, през 1954 година. Завършва френска филология, известно време преподава, след което се отдава на журналистическото поприще.

Трилогията, която започва с „Жълтите очи на крокодилите“, я изстрелва в орбитата на най-четените писатели на Франция, а поредицата „Muchachas” е още едно доказателство, че въображението на Панкол е неизчерпаем извор на истории.

„Любов, огромна като катедрала” е епистоларен роман, изпълнен с много лиризъм, а „Тук съм преди теб” е разказ за мъчните пътища към съкровеното аз и към интимния свят на човека насреща. През 2017 г. „Колибри” издаде и „Красив имидж”, романизирано есе, вдъхновено от истинската история на Жаклин Кенеди.

Днес Катрин Панкол е преведена на 30 езика, от книгите й са продадени милиони екземпляри в цял свят.

Откъс от “Красив имидж” на Катрин Панкол