Третата книга от поредицата за Вега Джейн на лзнаменития автор на трилъри Дейвид Балдачи излезе. В „Ширината на света” (ИК „Сиела”) добре познатата ни от „Довършителката” и „Пазителката” героиня ще трябва да се изправи срещу най-голямата опасност до момента, а напрежението и неочакваните обрати са гарантирани…
Ширината на света
Дейвид Балдачи
Господин Ендемен
Щом излязохме от гарата, влакът ускори и след броени минути вече се носеше като хала в нощта. Аз гледах тъмната местност, прелитаща зад прозореца, и се дивях на бързината му.
Дивях се също защо сме единствените пътници в него. А може би в съседните вагони имаше и други?
Все така свързани от нишката на невидимостта, тръгнахме да ги огледаме, но никъде нямаше жива душа.
Само един вагон бе по-различен от останалите. По стените липсваха прозорци, а към всяка седалка бяха прикрепени зловещи вериги.
Спогледахме се неспокойно при вида им, а после побързахме да се приберем в нашия вагон.
Докато сядахме на местата си, Делф каза:
– Чудя се кого ли оковават в тези вериги?
– Не и онези с изтритите съзнания – поклатих глава аз. – Според мен те просто си остават в Честен, а на никого не е притрябвало да оковава хора, неспособни да мислят самостоятелно.
– Явно тази вечер са разтоварили всички, защото проклетият влак е напълно празен – отбеляза Петра. – И все пак ще е интересно да узнаем накъде отива и кой го управлява.
Извадих пръчката, насочих я напред към локомотива и изрекох:
– Кристиладо магнифика.
Видяхме двама мъже, разположили се в удобни кресла. Те не носеха наметала, а сини униформи с фуражки, подобно на онези, които регулираха движението по улиците. Пред тях имаше голямо дървено табло, осеяно с множество бутони и лъскави лостчета. А също циферблати, зад чиито стъкла тънки стрелки трептяха над някакви цифри. Единият запали лула и над нея започна да се вие синкав дим. Той и другият мъж си бъбреха небрежно. Пред тях имаше голям прозорец, показващ пътя, по който се носеше влакът.
Прекъснах заклинанието и се обърнах към спътниците си. Те бяха видели същото като мен и Делф имаше облекчен вид.
– Е, поне вече знаем, че не се носим напосоки.
– Но къде отиваме? – настоя Петра.
– Във всички случаи не там, откъдето идва влакът. Иначе трябваше да се обърне наобратно, а не го е сторил. Значи се е запътил към ново място.
– За да вземе още хора, предполагам – рече намусено Делф. – И да ги докара в Честен по тъмна доба, та да изтрият и техните съзнания.
Погледнах неспокойно през прозореца, чудейки се още колко ще пътуваме. И какво ни очаква, щом пристигнем. Потърках слепоочията си и тръснах леко глава. Ефектът от онези звуци и образи в недрата на гарата почти бе изчезнал, но частица от него оставаше загнездена в мозъка ми. Толкова сладостна, приятна и… перфектна, че инстинктивно ме ужасяваше повече от всичко, с което се бях сблъсквала или сражавала в Мочурището.
Хвърлих поглед назад, към града, откъдето бяхме потеглили.
Място, наречено Честен.
Каква ирония само. Та там имаше само лъжи точно както у дома, в Горчилище.
Лъжи.
Интересно, че моята раса – за която се предполагаше, че е „добра“ – и „злите“ Маладони използваха едни и същи методи, за да държат хората в подчинение.
Продължавах да масажирам слепоочията си, сякаш така можех да върна преживяното усещане. То бе прекрасно, не ще и дума, но имаше и образи, свързани с него. Опитах да си припомня какви бяха те.
Ръка, протягаща се надолу от свод, подобен на небе. А в дланта ѝ имаше нещо наистина възхитително. Напрегнах се още повече, за да го фокусирам. Та това бях… аз! Усмихваща се и лека като перце. Съвършена и по-щастлива от всякога. Възможностите пред мен бяха безгранични. Можех да постигна каквото си поискам. А аз исках да постигна… Тук образите леко тъмнееха, но това ни най-малко не накърняваше чувството ми на доволство. Бях сигурна, че каквито и да се окажат моите въжделения, те ще ми донесат пълно удовлетворение. За кратко се видях как пека хляб. После лазех на четири крака и търках някакъв под. В следващия миг метях улиците.
И тогава разбрах.
Това не бяха моите желания.
Това бяха желанията, които някой искаше да възприема като свои.
Откритието бе толкова противно, че потръпнах от погнуса. Целият живот на тези хора бе отнет – ни повече, ни по-малко. Те нямаха избор, освен да водят съществуване, избрано за тях от друг.
Влакът продължаваше да се носи с грохот напред.
Делф пое първата стража. Аз щях да застъпя след него.
Най-сетне имах възможност да поспя истински. Поклащането на вагона ме унесе и се събудих освежена и готова за нови изпитания.
Докато Делф на свой ред се нагласяше за почивка, аз погледнах пейзажа, прелитащ покрай нас. Имаше скупчени малки къщи, дремещи покрай тях стада крави и овце, хълмове, редки горички, открити поля.
– Делф, Петра! – извиках.
Те ме изгледаха, примигвайки. Колкото до Хари Две, той изобщо не беше заспивал. Всъщност именно неговата настръхнала козина и оголени зъби бяха изострили вниманието ми. И сега разбирах защо кучето ми е нащрек.
– Какво има? – попита Делф.
– Влакът забавя ход.
Наистина скоростта ни бързо намаляваше, но гледката навън си оставаше все същата. Не можеше да има гара насред нищото, нали?
В следващия миг се вцепених.
През небето се носеха предмети, подобни на падащи звезди, но много по-близо до земята. Лесно можех да се досетя какво търсят тук. Търсеха нас!
– Ставайте! – рекох припряно. – Да се махаме.
– Моля? – изгледа ме сепнато Петра. – И къде смяташ да отидем?
– Където и да е, само не тук.
Летящите предмети вече следваха движението на влака. Един се доближи достатъчно до прозореца, за да мога да го разгледам.
Това беше мъж, облечен в елегантен костюм с жилетка. На главата му бе нахлупено кафяво бомбе, което по някакъв начин се удържаше там въпреки скоростта и вятъра.
В ръката си бе стиснал магическа пръчка.
За автора
Дейвид Балдачи е световноизвестен автор на трилъри, преведени на повече от 40 езика и продавани в милиони копия по света. Роденият през 1960 г. в Ричмънд, щата Вирджиния, САЩ писател е с италиански корени.
През 1982 г. завършва политически науки във Virginia Commonwealth University, а през 1986 г. и право в Университета на Вирджиния. Практикува право близо десет години, но още от студент изпитва сериозно влечение към литературата – пише разкази, а впоследствие и сценарии за филми.
Успехът в света на книгите идва за него през 1996 г. с дебютния му роман „Абсолютна власт”, който е филмиран от Клинт Истууд – режисьор и актьор във филма. Оттогава насам Балдачи може да се похвали с повече от 30 книги, издадени в над 100 страни. Най-новото от него – „Ширината на света”, е третата книга от особено успешната му YA поредица за Вега Джейн, която стартира с излезлите на български език „Довършителката” (2014) и „Пазителката” (2016).
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.