Зебалд посвещава творчеството си на травматизираните хора, на емигрантите, които се опитват да оцелеят и да осъществят себе си в странство.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Емигрантите“ разказва четири лични истории, отчасти уповаващи се на автентични документи. Следвайки стъпките на четирима напуснали Германия мъже, авторът очертава маршрутите на изгнание, които водят от Литва до Лондон, от Мюнхен до Манчестър, от южногерманските провинции до Швейцария, Франция, Ню Йорк, Истанбул и Йерусалим.

Това пътуване във времето и пространството събира историята на раздробена Европа, деликатно вгражда темата за Холокоста, откроява местата на паметта, проследявайки тайнствените й ритуали. Писателят смесва елементи от пътеписа, биографията, мемоара и създава свой неподражаем жанр, плътна поетична проза, блуждаеща между документалното и фикционалното, но безпощадно ясна в мощните си прозрения за съвременния свят.

Емигрантите
(откъс)

В. Г. Зебалд

През януари 1984 година от С. до мен достигна вестта, че вечерта на 30 декември, тоест една седмица след седемдесет и четвъртия си рожден ден, Паул Берайтер, моят учител в основното училище, сложил край на живота си, като легнал пред влака малко извън С., там, където железопътната линия с широка дъга излиза от върбовата горичка и навлиза в откритото поле. Веднага ми изпратиха местния вестник за обяви, където в некролог, озаглавен „Скръб по един обичан съгражданин“, изобщо не се споменаваше обаче, че Паул Берайтер е умрял по своя воля или по силата на някакъв саморазрушителен импулс, а се говореше единствено за заслугите на починалия педагог, за грижите му към неговите ученици, които далеч надхвърляли задълженията му, за неговата любов към музиката, неговата находчивост и така нататък все в този смисъл. Някак между другото впрочем в некролога се споменаваше, че Третият райх попречил на Паул Берайтер да упражнява учителската си професия. Тази съвсем кратка и несвързана констатация, както и драстичната му смърт бяха причината, поради която през следващите години аз все по-често се замислях за Паул Берайтер, докато накрая реших, че трябва да отида отвъд собствените си, много топли спомени за него, за да се опитам да разкрия непознатата за мен история на неговия живот. Направените от мен проучвания ме отведоха обратно в С., където бях ходил само няколко пъти, след като завърших училище, и то на все по-големи интервали. Много бързо узнах, че чак до смъртта си Паул Берайтер живеел в жилищен блок в С., издигнат през 1970 година на мястото на някогашния разсадник за декоративни и зеленчукови растения „Дагоберт Лерхенмюлер“, но почти не се задържал в жилището си, а постоянно странствал, без никой да знае къде. Продължителните му отсъствия от града, както и все по-странното му държане, започнало да се очертава няколко години преди да излезе в пенсия, укрепили окончателно реномето му на ексцентрик, което, въпреки неговите педагогически способности, отдавна съпътстваше Паул Берайтер, тъй че, що се отнася до смъртта му, сред населението на град С., където Паул Берайтер бе израснал и с малки прекъсвания винаги беше живял, се бе наложило мнението, че е станало това, което е трябвало да стане. Малкото разговори, които проведох в С. с хора, познавали Паул Берайтер, не бяха никак полезни и всъщност най-интересното, което извлякох от тях, беше, че никой не говореше за Паул Берайтер или за учителя Берайтер, а единствено за Паул, от което останах с впечатлението, че в очите на своите съвременници той никога не беше пораснал истински. Това ме подсети, че и ние в училище го наричахме единствено Паул, макар и не пренебрежително, а по-скоро сякаш говорехме за наш образцов по-голям брат, като че той принадлежеше на нас и ние на него. Това, разбира се, както междувременно бях разбрал, беше чиста фантазия, тъй като дори Паул да ни познаваше и разбираше, никой от нас не знаеше кой е той и какво таи в себе си. Затова – с голямо закъснение – се опитах да се доближа до него, опитах се да си представя как бе живял в голямото жилище на горния етаж на старата Лерхенмюлерова къща, която по-рано се намираше на мястото на сегашния жилищен блок и бе равномерно обградена от красивите зелени и пъстри зеленчукови и цветни лехи на разсадника, където Паул често помагаше следобед. Видях го излегнат на балкона под покрития с шиндли покрив – любимото му лятно ложе, – лицето му засводено от армиите на съзвездията; видях го как кара кънки през зимата, сам на рибарника в Мозбах, видях го и проснат на релсите. Представих си как е свалил очилата си и ги е положил върху баласта. Блестящите стоманени ленти, напречните греди на траверсите, смърчовата горичка на хълма над стария град и така добре познатата му дъга на планините са се размили пред късогледите му очи и са изчезнали в падащия здрач. Накрая, с приближаването на оглушителния шум, единственото, което е виждал, е била някаква тъмна сивота, посред която обаче ярко са се откроявали снежнобелите изображения на върховете Кратцер, Третах и Химелсшрофен. Трябваше все пак да си призная, че тези усилия – да си представя станалото, не ме доближаваха до Паул освен в някои моменти на емоционални изблици, които обаче ми се струваха недопустими, и именно, за да ги избегна, записах всичко, което знаех и което успях да узная за Паул Берайтер в хода на моите проучвания.

През декември 1952 година се преместихме от село В. в отдалечения на деветнайсет километра малък град С. Пътуването, по време на което следях напрегнато от шофьорската кабина на виненочервения камион за транспортиране на мебели на автобусната и спедиторска фирма „Алпенфогел“ безкрайните редици от силно заскрежени дървета покрай пътя, които изплуваха пред нас от мътната утринна мъгла, това пътуване, продължило най-много един час, ми се стори като пътешествие около половината свят. Когато най-сетне минахме по моста над Ах и влязохме в С., който по онова време дори не беше истински град, а просто един по-голям пазарен център с около девет хиляди жители, бях преизпълнен с увереност, че тук за нас започва нов, вълнуващ градски живот, чиито непогрешими знаци бяха сините емайлирани улични табели, огромният часовник пред старата гара и извънредно импозантната за моите представи фасада на хотел „Вителсбахер Хоф“. Особено многообещаващ обаче ми се струваше фактът, че на места редиците от къщи бяха накъсани от парцели с разрушения, тъй като, откакто бях ходил веднъж в Мюнхен, онова, което най-вече свързвах с думата „град“, бяха купищата развалини, опожарените стени и дупките на прозорците, през които се виждаше празно пространство.

През следобеда на пристигането ни времето рязко се промени. Развихри се снежна буря, която продължи до края на деня и едва през нощта премина в равномерен, спокоен снеговалеж. Когато на другата сутрин отидох за пръв път на училище в С., беше натрупало вече толкова много сняг, че от удивление ме обхвана нещо като празнично настроение. Постъпих в трети клас, на който преподаваше Паул Берайтер. В тъмнозеления си пуловер със скачащия елен бях застанал пред моите петдесет и един зяпащи ме с огромно любопитство връстници и чух сякаш от много далеч Паул да казва, че съм дошъл тъкмо навреме, защото вчера разказал сагата за еленския скок и сега щял да прерисува на черната дъска изображението на еленския скок от моя еленски пуловер. Помоли да си сваля пуловера и да седна на първо време до Фриц Бинсвангер на най-задния чин, докато той, използвайки шаблона на еленския скок, щял да ни покаже как едно изображение може да бъде разчленено, съответно съставено от безчет дребни частици – кръстчета, квадрати или точки. И ето че след малко аз вече седях до Фриц и приведен над тетрадката си копирах върху карирания лист рисунката на скачащия елен от дъската. Фриц, който, както не след дълго разбрах, повтаряше трети клас, явно също полагаше усилия да се справи с поставената задача, само че при него това ставаше много бавно. Дори след като и започналите по-късно отдавна бяха привършили работата си, той бе нанесъл едва малко повече от дузина кръстчета в тетрадката си. След мълчалива размяна на погледи аз набързо довърших неговата фрагментарна работа, както близо две години, през които от този ден нататък седяхме един до друг, щях да правя с голяма част от задачите му по аритметика, писане и рисуване, а това ставаше много лесно и така да се каже, като по вода само защото Фриц и аз имахме еднакъв и както Паул неведнъж бе констатирал, поклащайки глава, непоправимо немарлив почерк, с единствената разлика, че Фриц не можеше да пише бързо, а аз не можех да пиша бавно. Паул нямаше никакви възражения срещу нашето взаимодействие; напротив, дори ни насърчи още повече, като окачи поставеното в кафява рамка и пълно до половина с пръст стъклено сандъче с майски бръмбари на стената до чина ни. В пръста освен двойката майски бръмбари – Melolontha vulgaris, – описани със стария зютерлинов шрифт, имаше люпило, какавида и ларва, а в горната част на сандъчето се виждаха един люпещ, един летящ и един ядящ ябълкови листа бръмбар. В началото на лятото това сандъче с мистериозната метаморфоза на майския бръмбар подтикна Фриц и мен към извънредно интензивни занимания с природата на майските бръмбари, занимания, които включваха и анатомични изследвания и чиято кулминация беше пасираната супа от майски бръмбари, направена и изядена от нас двамата с Фриц. Впрочем Фриц, който произхождаше от многолюдно семейство на земеделски работници, живеещо в Шварценбах, и доколкото бе известно, нямаше истински баща, проявяваше най-жив интерес към всичко, свързано с виктуалиите, с тяхното приготовление и консумация. Всеки ден той се разпростираше най-подробно върху качеството на закуската, която си носех от къщи и споделях с него, а на връщане от училище винаги се спирахме пред витрината на магазина за деликатеси „Тура“ или пред онази на големия магазин за южни плодове „Айнзидлер“, чиято главна атракция беше един тъмнозелен, с клокочещи въздушни мехури аквариум за пъстърва. Веднъж, след като бяхме стояли доста дълго пред „Айнзидлер“, от чиято сенчеста утроба през това септемврийско пладне лъхаше благотворен хлад, на прага се появи старият Айнзидлер и ни подари по една круша масловка, истинско чудо не само защото този плод бе великолепна рядкост, но преди всичко заради широко известния холеричен нрав на Айнзидлер, който просто ненавиждаше да обслужва малцината останали му все още клиенти. Именно докато ядяхме масловките, Фриц сподели, че ще стане готвач, какъвто и наистина стана, при това, нека го кажем направо, готвач от световна класа, който, след като усъвършенства до най-висша степен готварските си умения в грандхотел „Долдер“ в Цюрих и във „Виктория Юнгфрау“ в Интерлакен, бе еднакво търсен както в Ню Йорк, така и в Мадрид или Лондон. Случи се така, че тъкмо по време на пребиваването на Фриц в Лондон се срещнахме отново през едно априлско утро на 1984 година в читалнята на Британския музей, където аз проучвах историята на Беринговата експедиция в Аляска, а Фриц щудираше френски готварски книги от XVIII век. По случайност седяхме един до друг, разделени само от пътеката между банките, и когато в един момент едновременно вдигнахме поглед от работата си, се разпознахме веднага въпреки изминалия междувременно четвърт век. В кафетерията после си разказахме нашите житейски истории, като разговаряхме дълго и за Паул, за когото Фриц си спомняше главно, че никога не го беше виждал да яде нещо.