Ново издание на една от иконичните творби на Джон Стайнбек потегля към книжарниците. Именно за епичния шедьовър „Гроздовете на гнева“ писателят печели „Пулицър“ през 1940 година. Изданието е част от обновената поредица с избрани произведения на знаменития американски писател и Нобелов лауреат.

„Гроздовете на гнева“ (преводач: Венцислав К. Венков, ИК „Коибри“) е най-дискутираната книга в Америка за целия XX век, скандална, пророческа и гневна творба, напоена с горещата пот на многомилионната работническа класа, която, въпреки че бива посечена от финансовия крах и нейното бъдеще е отнето завинаги, продължава да строи Америка с непоклатимо достойнство.  Действието се развива по време на Голямата криза и проследява пътя на едно семейство от Оклахома до Калифорния, както и премеждията и разочарованията на неговите членове като наемни селскостопански работници. Въздействието на повествованието се е запазило до днес благодарение на суровата изразителност и разказваческото майсторство на Стайнбек, което няма аналог в американската литература.

Каквото и да се напише за „Гроздовете на гнева“, то е вече написано, а и винаги остава нищожно в сравнение с влиянието и престижа на тази „забранена“ книга. Джон Стайнбек печели през 1940 г. наградата „Пулицър“, която утвърждава романа като шедьовър на американската проза. Нито един писател до този момент не е бил такъв пламенен адвокат на потиснатите и социално слабите, категоричен в социалните си преценки и непоколебим във филантропския си порив да защити честта на обикновения американец, който се е превърнал в жертва на безскрупулния капитализъм. Джон Стайнбек бива едновременно нападан политически както от левите, така и от десните заради социалната си ангажираност и „комунистическите“ си възгледи. Тези нападки са израз на позорно политическо късогледство и порочна критика, която в конюнктурния хаос не успява да различи непреходните човешки стойности от евтината политизирана демагогия.

Тестът на времето обаче е по-силен от грохота на низките страсти и днес „Гроздовете на гнева“ се е превърнал в култова класика, която, от една страна, най-успешно е запечатала епохата на Голямата депресия, а от друга, се определя като настолна книга по солидарност и колективна борба срещу репресията и отчаянието. Романът има впечатляваща киноверсия под режисурата на прочутия Джон Форд с Хенри Фонда в главната роля. Филмът е удостоен с две награди „Оскар“.

Безспорен класик на американската литература, носител на „Пулицър“ и Нобелова награда, Джон Стайнбек (1902-1968) е романист, публицист, драматург и есеист, хроникьор на залозите и илюзиите на своето време. Хуманистичната атмосфера на неговото творчество свидетелства за безпристрастния му инстинкт за справедливост. Роден в калифорнийския град Салинас, Стайнбек познава до болка несгодите на местните фермери и работници от началото на XX век. Белетристичните му произведения са проникнати от състрадание към обезправените, но в тях прозират още възхищение от достоянията на човешкия дух и яростна непримиримост с вероломната природа на властта. Романи като „Гроздовете на гнева“ и „Зимата на нашето недоволство“ са любими на милиони читатели от всички поколения по всички краища на света, защото продължават да звучат актуално в един или друг смисъл. Техните послания се схващат като универсални истини за нелекия път, който изминават човекът и неговата душа в едно общество, чиито добродетели изтъняват за сметка на пандемична алчност, опортюнизъм и себичност.

Настоящата поредица е замислена като библиофилска колекция от издания на най-значимите и представителни за белетристичната вселена на автора работи: от навярно най-популярния му роман – фамилната сага „На изток от рая“ (1952), вдъхновена от библейския разказ за Каин и Авел, през първия му голям успех, „Тортила Флет“ (1935), последван от покъртителната повест „За мишките и хората“ (1937) и безсмъртния шедьовър „Гроздовете на гнева“ (1939). Поредицата  включва още незаглъхващата „Улица „Консервна“ (1945) и последния роман на писателя – „Зимата на нашето недоволство“ (1961).Класическият минималистичен дизайн е дело на художника Иво Рафаилов.

Гроздовете на гнева

Джон Стайнбек

Глава 25

Пролетта в Калифорния е прекрасна. Долините с разцъфтели овощни дръвчета се превръщат в уханни розови и бели води на плитко море. После от старите пресукани стъбла поникват първите филизи на гроздето и се спускат надолу да покрият стъблата. Тучните хълмове са овални и меки като женска гръд. А по равните земеделски полета се просват километрични редици от бледозелени марули, източени карфиолчета и неземно сиво-зелен артишок. После по дърветата избуяват листата, венчелистчетата на овошките опадат и посипват земята с бяло и розово. Средата на цветчетата се надува, расте и добива цвят: череши и ябълки, праскови и круши, и смокини, които прибират цвета в самия плод. Цяла Калифорния натежава от плод, а плодът расте, набира сокове и клоните постепенно се превиват от тежестта му, та се налага да им се слагат подпорки, че да не се пречупят.

Зад цялото това плодородие стоят разбиращи и знаещи хора, умеещи хора; хора, които експериментират със семена и неспирно създават технологии за по-големи добиви от растения, чиито корени ще са способни да се съпротивляват на милионите врагове в почвата: на плесените, насекомите, ръждата и главнята. Тези хора се трудят старателно и неуморно да усъвършенстват и семето, и корените. Освен тях има и химици, които пръскат дърветата срещу вредители, пръскат сяра по лозята и ликвидират болестите и гниенето, милдюто и заразите. Доктори профилактици и доктори по граничните пунктове, следящи за появата на плодовата мушица и на японския бръмбар, хора, които поставят под карантина болните дръвчета, изкореняват ги и ги изгарят, хора със знания. Най-кадърни сред всички са ония, които ашладисват младите дървета и лозички, понеже работят с хирургическа точност и деликатност; от тях се изисква да имат и пръстите, и сърцата на хирурга, когато срязват кората, пъхват под нея присадката и превързват раната да я опазят от въздуха. За велики хора става дума. Между редовете вървят култиваторите, изтръгват пролетните треви и ги обръщат да гният под почвата, та да стане тя по-плодородна; натрошават почвата, та да задържа водата по-близо до повърхността; загърлят почвата така, че да задържа локвички вода за напояването, и унищожават корените на плевелите, които могат да отнемат от водата на овошките.

И през цялото това време плодът не спира да събира сокове, а лозята цъфват на дълги кичури. А през сезона на растежа топлината се засилва и листата стават тъмнозелени. Сините сливи се източват като малки зелени яйца на пилета, а клоните провисват от тежестта си върху подпорите. Заформят се и твърдите зелени крушки, а по прасковите се появява първият мъх. Цветчетата на лозята се отърсват от дребните си венчелистчета и твърдите им зрънца се превръщат в зелени копчета, а копчетата започват постепенно да едреят. Мъжете, които работят по полята, собствениците на малки овощни градини, гледат и пресмятат. Реколтата се очертава като много добра. И хората са горди, понеже годината е плодоносна благодарение на техните знания. Знанията им са преобразили света. Късото, слабовато житце е станало едро и високодобивно. Дребните киселици са станали големи и сладки, а онуй старо грозде, расло между дърветата и хранило птиците със ситните си зрънца, е породило хиляда нови сорта – и червено, и черно, зелено и бледорозово, лилаво и жълто, – при това всеки сорт си има свой характерен вкус. Хората в опитните станции са създали нови плодове: нектарини, четиресет разновидности на синята слива и орехи с хартиени черупки. И пак не спират да се трудят: селекционират, присаждат, променят, работят неуморно да направят земята по-плодородна.

Първо узряват черешите. Изкупуват ги по три цента и половина килото. Майната им, за тия пари не можем ги обра дори. Черни череши и червени череши, сочни и сладки; но птиците наяждат наполовина всяка череша, а осите се навират с бръмчене във всяка направена от птиците дупка. И костилките се ръсят по земята и съхнат с провиснали по тях черни парцалчета.

Лилавите сливи омекват и набират захарност. Боже мили, как да ги оберем и изсушим и обработим със сяра? Какви надници да платиме, като и най-ниските са ни много. И лилавите сливи правят килим по земята. Първо обвивките им се набръчкват и ята от мухи се нахвърлят на пиршеството, а долината се изпълва с аромата на сладка гнилоч. После месото им потъмнява и реколтата увяхва по земята.

И крушите пожълтяват и омекват. По пет долара за тон. Пет долара за петдесет каси от по двайсет кила. Подрязвай и пръскай дръвчетата, обработвай градината, бери, слагай в касети, товари на камиона, разтоварвай в консервната фабрика и какво накрая? Петдесет каси за пет долара. Няма да стане. И жълтият плод тупва на земята и се размазва. Осите забиват хоботчета в мекото месо и наоколо започва да се стеле миризмата на ферментация и гнилоч. Какво да кажем пък за гроздето, като не можем да произвеждаме хубаво вино. Щото не е по джоба на купувачите. Късай гроздовете от лозето – и хубавото, и гнилото, и наяденото от осите. Пускай всичко в пресата – и дръжките, и пръстта, и гнилото.

Ама в бъчвите имало плесен и мравчена киселина.

Блъскай сяра и танин.

И от ферментацията не се носи богатият аромат на вино, а вонята на гниене и химикали.

Абе, майната му. Нали има алкохолно съдържание. И човек може да се напие с него. Дребните фермери наблюдаваха как заемите ги заливат постепенно, като морски прилив. Пръскаха овошките, но не продаваха добитото; подкастряха и ашладисваха, но не успяваха да оберат добитото. Може знаещите хора да са работили, да са преценили, но въпреки всичко плодът гние по земята, а гниещата гроздова каша в бъчвите трови въздуха. Пробвай ѝ виното. Никакъв вкус на грозде няма – само сяра, танин и алкохол.

Тая малка овощна градина догодина ще е част от голям холдинг, понеже заемите са задушили собственика ѝ.

Това лозе ще принадлежи на банката. Само едрите собственици са способни да оцелеят, тъй като притежават и консервените фабрики. А четири круши, след като ги обелиш, разрежеш на половинки, свариш и консервираш, пак ти излизат петнайсет цента. Да, ама консервираните круши не се развалят. Траят с години.

Гнилочът се разпростира по целия щат, а сладката миризма причинява навсякъде огромна скръб. Онези, които ашладисват дръвчетата и карат семето да стане плодоносно и едро, не знаят как да дадат на гладния народ да яде добивите им. Създателите на нови плодове на тоя свят не могат да създадат система, по която плодовете им да бъдат изядени. И този им неуспех тегне като огромна скръб над целия щат.

Онова, върху което са се трудили корените на лозите и на дърветата, трябва да се унищожи, за да се поддържа цената, а това е по-тъжно и горчиво от всичко останало. Цели вагони с портокали се изсипват на земята. Хората прииждат от километри да си вземат от плода, но им е забранено. Как ще ги накараш да купят дузина портокали за двайсет цента, ако могат просто да отидат и да си ги вземат. Милиони гладуват; милиони имат нужда от този плод – а златните планини биват залети с керосин.

И страната се изпълва с вонята на гнилоч.

Корабите да горят кафе вместо гориво. Отоплявай се с царевица – отделя много силна топлина. Изхвърли картофите в реката и сложи по бреговете охрана, та хората да не могат да ги извадят от водата. Заколи прасетата, зарови ги и ги остави да се разлагат и да тровят почвата.

Налице е престъпление, което не е достатъчно да заклеймиш. Налице е мъка, която сълзите не са в състояние да символизират. Налице е провал, пред който всичките ни успехи рухват: и плодородната почва, и правите редици дървета с яки дънери и зрял плод. А гинещите от пелагра деца са осъдени на смърт, понеже портокалите не носят никаква печалба. И съдебните лекари са принудени да пишат в смъртните им актове „починало от недояждане“, понеже храната трябва да гние – принудена е да гние.

Народът приижда с мрежи да вади картофи от реката, а охраната ги отблъсква; пристига с раздрънканите си коли да си вземат от изхвърлените портокали, но те вече за залети с керосин. И народът стои и гледа безмълвно как картофите се отдалечават надолу по реката, слуша как квичащите прасета ги убиват в един изкоп и ги заливат с негасена вар, наблюдава как портокаловите хълмове се разлагат на киша; и очите на народа съзират провала на системата; и в очите на народа гневът става все по-силен. В душите на народа гроздовете на гнева се наливат и натежават от сок; натежават и са готови за гроздобера.