Разгръщаме „Баумгартнър“ –  красив роман за любовта, паметта и загубата, дело на непрежалимия Пол Остър. Преводач на българското издание е Жечка Георгиева.

„Баумгартнър“ (художник: Стефан Касъров, ИК „Колибри“) е последната творба на големия американския поет, писател, преводач и режисьор, автор на 25 романа и удостоен със също толкова американски и международни награди.

Сай Баумгартнър, преподавател по философия и писател, седемдесетгодишен вдовец, се впуска във вълнуващо пътешествие в собствената си памет. Мислите му следват криволиците на един плодотворен живот, белязан от дълбоката му любов към покойната му съпруга Анна. Сега, когато Анна вече я няма, Баумгартнър ще трябва да се опита да живее без нея. И той се опитва, но тя присъства навсякъде, в промените в професионалния му живот, в опитите му да я замени с други жени, в наченките на нова любов.

Роман с отворен финал, „Баумгартнър“ е задълбочен и затрогващ анализ на любовта, на скръбта по любимото същество, на настъпващата старост, поглед  в миналото, което определя настоящето и от което зависи бъдещето, дори когато е проблематично.

Баумгартнър

Пол Остър

Баумгартнър седи на бюрото си в стаята на втория етаж, която нарича ту кабинет, ту мислителница, ту бърлога. С писалка в ръка, преполовил изречение от третата глава на своята монография върху псевдонимите на Киркегард, той изведнъж се сеща, че преди да си легне предишната нощ, е оставил долу в хола книгата, от която му е нужен цитат, за да довърши изречението. Докато слиза по стълбите, за да вземе книгата, се сеща и още нещо – че е обещал на сестра си да ѝ се обади тази сутрин в десет часа, и тъй като часът е почти десет, решава да мине през кухнята да ѝ позвъни, преди да вземе книгата от хола. Но още с влизането в кухнята остра, щипеща миризма го заковава на място. Нещо гори, осъзнава той, прави крачка към печката и вижда, че едно от предните колела е оставено включено и нисък, настойчив пламък си прояжда път през дъното на малката алуминиева тенджерка, в която преди три часа е възнамерявал да си свари за закуска две рохки яйца. Той изключва котлона и без да се замисли и за миг, тоест без да си направи труда да вземе ръкавица или кухненска кърпа, грабва унищожената, нажежена тенджерка и си обгаря ръката. Изкрещява от болка. Частица от секундата по-късно изпуска съдинката, която се удря о пода с остър, издрънчаващ трясък, след което, все така скимтящ от болка, се мята към мивката, пуска студената вода, пъха дясната си ръка под чучура и я държи там през следващите три или четири минути, докато студената струя се стича по кожата му.

С надеждата, че е избегнал евентуалната поява на мехури по пръстите и дланта, Баумгартнър внимателно си изсушава ръката с кухненска кърпа, миг-два свива и разпуска пръсти, още дватри пъти потупва ръката си с кърпата. След което си задава въпроса какво прави в кухнята. Преди да си спомни, че трябва да се обади на сестра си,

телефонът вече звъни. Той вдига слушалката и промърморва едно предпазливо „ало“. Сестра ми, казва си той, сетил се най-сетне какво прави тук, след като десет часът вече минава и той е пропуснал да ѝ се обади. Убеден е, че на линията е свадливата му по-малка сестра Нейоми, която извън всяко съмнение ще начене разговора, като го наругае, задето е забравил отново, както винаги, да позвъни, но когато отсреща проговарят, не се оказва Нейоми, а мъж, непознат мъж с непознат глас, който започва да пелтечи някакво извинение, че бил закъснял. Закъснял за какво? – пита Баумгартнър. Да отчета данните на електромера, отвръща мъжът. Трябваше в девет да съм при вас, не помните ли? Не, Баумгартнър няма такъв спомен, няма и бегъл спомен през последните дни или седмици да се е уговарял с човек от електрокомпанията да идва в девет, затова казва на човека да не се тревожи, той ще си бъде у дома цяла сутрин и цял следобед, но мъжът, чийто глас звучи като на човек млад, неопитен и изгарящ от желание да се хареса, държи да изтъкне, че в момента няма време да обяснява защо не се е явил навреме, но за това има основателна причина, причина извън неговия контрол, и ще дойде още при първа възможност. Чудесно, казва Баумгартнър, значи дотогава. Той затваря и свежда поглед към дясната си ръка, която е започнала да пулсира от изгарянето, но когато оглежда дланта и пръстите си, не вижда признаци за мехури или белеща се кожа, просто най-общо зачервяване. Не е чак толкова зле, решава той, с това се живее, след което, обръщайки се към себе си във второ лице, казва: Магаре глупаво, този път извади късмет.

Минава му през ума, че сега веднага би трябвало да се обади на Нейоми, за да предвари удара, но докато вдига слушалката да набере номера ѝ, на вратата се позвънява. Протяжна въздишка се изтръгва от белите дробове на Баумгартнър. Телефонният сигнал още бръмчи в ръката му, когато връща слушалката на вилката и тръгва към предната част на къщата, а на излизане от кухнята ритва сприхаво овъглената тенджерка.

Настроението му се оправя, когато отваря вратата и вижда на прага Моли от колетната служба, честа посетителка, издигнала се с течение на времето до… какво? Не чак приятелка, но нещо повече от позната, при положение че през последните пет години се появява на прага му два или три пъти седмично, а и честно казано, самотният Баумгартнър, чиято жена е починала преди близо десет години, тайно си пада по закръглената трийсет и няколко годишна жена, чието фамилно име дори не знае, нищо че Моли е черна, за разлика от жена му – всеки път, когато я погледне, нещо в очите ѝ му напомня за неговата покойна Анна. Случва се неизменно всеки път, но какво точно е, не би могъл да каже. Може би чувство на изострено внимание, макар да е много повече, или пък нещо, което може да се нарече ярка прозорливост, или ако не, то просто озарена себеосъзнатост, усещане за живот в цялото му трепетно великолепие, излъчено отвътре навън в сложен, взаимнопреплетен танц на чувство и мисъл – нещо подобно, може би, ако в това изобщо се съдържа някакъв смисъл, но както и да наречете онова, което го имаше в Анна, Моли също го имаше. Ето защо Баумгартнър започна да поръчва книги, от които няма никаква необходимост и които никога няма да разлисти, и в последна сметка ще ги дари на кварталната библиотека, само и само да прекара минута-две в компанията на Моли всеки път, когато тя натисне звънеца, за да му достави поредната книга.

Добро утро, професоре, казва тя и се усмихва със сияйната си, подобна на благословия усмивка. Още една книга за вас.

За автора

Пол Остър (1947-2024) е сред най-достолепните имена в съвременната американска проза. За последните три десетилетия той е белязал безвъзвратно върховете на постмодерната литература в нейния едновременно смущаващо интелектуален, но и дълбоко човешки триумф. След като „изобретява самотата” с първото си литературно произведение, Остър създава прочутата „Нюйоркска трилогия” –  три своеобразни детективски истории за тънката граница между лудостта и нормалността, между целостта на една идентичност и нейната разруха. Романи като „Музика на случайността“,„Книга на илюзиите“, „Тимбукту” и „Левиатан” маркират неуморното търсене по магистралите на най-опасната спирала, която има само една посока – към сърцевината на човешкото. През 2018 г. „Колибри“ издаде „4 3 2 1”, монументална творба, определена от критиката като „изумителен шедьовър” и „най-внушителния, удовлетворителен и сърцераздирателен роман” на големия американски творец. През 2024 г. за пръв път на български език излезе романът му „Сънсет Парк“, който проследява надеждите и страховете на група незабравими герои.