Жените-хумористки в българската литература почти липсват, а в световната се броят на пръсти.

В този недоимък на смешни авторки, книгата на Анджелина Соренсен се появява като „странна птица“. Самата писателка също е „странна птица“, която в живота и в хумористичната си проза прелита между два континента – Европа и Америка.

Спомените я свързват с нашата действителност, съдбата ѝ – с американската. Тя разказва с лекота, с ироничен поглед към нещата от живота и свежо чувство за хумор. Покрай разказите от „Връзки и развръзки” направих „връзка“ и с популярната песничка за Усмивката: „Със свойта нишка лека, привързват те човека към човека“…

Михаил Вешим, главен редактор на в-к „Стършел“

Има книги, които затваряме с облекчение.

Има книги, които затваряме със съжаление, че свършват.

Има книги, за които ни се иска да разказваме на познатите.

Разказите на Анджелина Соренсен са от четвърти вид. Прочитът на всеки от тях буди асоциации, спомени, преживени истории. И желанието да споделиш с близките – знаете ли, след този разказ се сетих, че нещо подобно се случи с…

По същия начин добрите разказвачи на анекдоти събуждат сред слушателите забравените вицове – и едва приключили, някой се обажда със следващ. А после – и друг, после – и трети…

„Връзки и развръзки“ е събеседване с интелигентния читател,

провокация към емоционалната му памет, покана за духовно общуване. Нещо рядко в днешните забързани, изнервени, озлобени времена.

Румен Белчев

Връзки и развръзки

ГРЪЦКИТЕ ОСТРОВИ

Анджелина Соренсен Геди

Мери гледаше двете настръхнали гарги, кацнали пред прозореца ѝ, и си мислеше, че дори гаргите са по двойки, а тя – сам-самичка в тази ледена нощ в Северна Дакота. Погледна към часовника – 3:17 сутринта, -25 градуса, 14 февруари. Беше Свети Валентин, ден на влюбените – празник специално измислен за тормоз над безлюбовните хора. Трябваше да прибегне към едно от успокоителните средства на самотните жени – поезията. Взе напосоки книгата „Гръцките острови“ от лорд Байрон. Поетът възторжено описваше гръцките острови – „островите на блажените“, където има вечно слънце, виното прелива от чашите, а безгранична любов дебне зад всеки ъгъл.

В Северна Дакота пък зимата изглеждаше вечна. В студовете мъжкото население беше отдадено най-вече на занимания на закрито – денонощно гледане на футбол по телевизията, съпроводено с ударно пиене на бира. Мъжете бяха доста сдържани в любовните си изблици: „Страхотна си, маце, донеси ми още една биричка от хладилника“.

Мери смяташе, че липсата на достатъчно слънце е главната причина за това незадоволително поведение на местните мъже. Друго си е на гръцките острови!

На другия ден Мери отиде решително в близката туристическа агенция. Особено ѝ хареса една реклама за круиз – на картинката нежно прегърнати мъж и жена пиеха шампанско, гледайки замечтано към светлия хоризонт…

Корабът „Посейдон“ потегли към Крит. Стюардът настани Мери на голяма маса в ресторанта, около която вече седяха трийсетина жени. Бяха група пенсионирани работнички от завода за торове и трактори.

Тя тъжно си помисли, че след само трийсетина години също като тях ще е на пенсионна възраст.

Рано на другата сутрин Мери слезе от кораба на пристанището в Крит. В края на кея група младежи свиреше гръцки песни и събираше в тенекиена кутия пари от минувачите. Мери пусна монета в кутията и се заслуша. Възрастният мъж, който стоеше край групата, ѝ каза: „Благодаря ви, аз съм бащата на едно от момчетата, събираме пари за екипи на футболния отбор“. Групата засвири сиртаки – бащата я прегърна през рамото и започна да ѝ показва стъпките. Мери гледаше внимателно в краката си, а когато вдигна поглед, видя трийсетина жени с еднакви червени шапки, с голяма емблема на крава и трактор да я гледат изумено.

Вечерта на кораба съседките по маса я заразпитваха: „Сигурно познавате отпреди мъжа, с когото танцувахте на кея рано тази сутрин?“. Мери отговори невинно: „Не, за първи път съм в Гърция, не познавам никого“. Пенсионерките от завода за торове и трактори се спогледаха многозначително, обърнаха ѝ гръб и заговориха за излета на следващия ден до манастира на остров Патмос.

Мери реши да не ходи в манастира, а вместо това да отиде на някой плаж на острова. Трябваше поне веднъж да се потопи в морето! Новият й бански костюм струваше куп пари, а тя беше пазила диета цели два месеца, за да се побере в него. Беше си мечтала как ще изплува бавно от топлите, пенещи се вълни на Егейско море (нещо като Афродита на Ботичели, но без мидената черупка), докато тълпата мъже на плажа ще гледа като поразена от гръм прелестното видение.

На входа на пристанището на Патмос стояха няколко таксита. Мери се уговори с един от шофьорите да я закара до плажа и да чака там два часа, докато тя поплува в морето. Шофьорът потегли, мърморейки под носа си: „Луда американка!“.

На плажа нямаше жива душа, свистеше леден вятър и от небето с цвят на олово ръмеше дребен студен дъждец. Мери се упъти решително към морето и се гмурна геройски във водата – след минута изскочи, настръхнала като оскубана кокошка. Бяха минали само петнайсет минути от предплатените два часа. Шофьорът предложи в оставащото време да отидат до манастира, за да запалят свещ за здраве.

На връщане Мери се подхлъзна по мокрия стръмен калдъръм и шофьорът на таксито я хвана под ръка, за да не падне. Срещу тях група туристи се качваше към манастира. Мери вдигна поглед от калдъръма и видя трийсетина жени, с червени шапки с крава и трактор, да я гледат шокирани – беше само десет сутринта, корабът беше пристигнал на пристанището в осем, а тя беше вече под ръка с представител на местното мъжко население!

На следващия ден корабът пристигна в Родос. Мери се заскита по живописните улички на острова. На входа на един ресторант стоеше висок млад мъж, който я покани да влезе. Ресторантът бе съвсем празен. Мъжът се представи: „Казвам се Димитрис, свиря понякога на китара на посетителите. Ще ви изсвиря нещо“. И запя песен, в която се споменаваше често „агапи“ и „ерос“. В гръцкия език, изглежда, имаше повече думи за любов, отколкото в ескимоския – за сняг. Мери захласната гледаше хубавото лице на Димитрис, а когато вдигна поглед, видя група жени с червени шапки да стоят като заковани близо до масата им. Пенсионерките от завода за торове и трактори бяха онемели от изненада – за два часа от слизането им от кораба тя вече беше успяла да намери мъж, който да ѝ прави серенада!

– Трябва да си тръгвам, тези ще ме изядат от завист – каза Мери.

– Елате да ви покажа къщата си, живея наблизо – отвърна Димитрис с очарователна усмивка.

Мери не се поколеба и тръгна с него – така и така пенсионерките щяха да я одумват, поне да има за какво…

…Облегната на възглавницата, Мери гледаше загорялото тяло на Димитрис и си мислеше: „Прав е поетът, това са острови на блажените – слънцето прави чудеса с тукашните мъже, не като бледите индивиди от Северна Дакота. През лятото ще дойда пак!“.

– Димитрис, какво ще правиш това лято?

– О, не, не ми се мисли за лятото! Сигурно ще дойда при теб, в Америка. Лятото на островите е безкрайно, адски горещо е, не се трае, повечето мъже си стоим в къщи, гледаме футбол по телевизията и пием бира. Като казах бира, се сетих – страхотна си, маце, би ли ми донесла една биричка от хладилника?

„През лятото отивам в Италия“, помисли си Мери.

из „Връзки и развръзки“, изд. Ерго, 2024