Излезе от печат прекрасния том с есета под надслов „Нека спи под камък“ – своеобразна интелектуална автобиография на Итало Калвино, един от най-големите италиански писатели на XX век.

Подбрани от самия автор, текстовете в „Нека спи под камък. Размисли за литературата и обществото“ (преводач: Ина Кирякова, художник: Дамян Дамянов, ИК „КОлибри“) са многократно преиздавани и преведени на десетки езици.

По думите на Клаудио Миланини, автор на послеслова, тези есета на Калвино модулират един много широк хоризонт, свидетелстват за усърдни интердисциплинарни четива и за изключително умение за ясно и сбито излагане на сложни въпроси. Редом с вече известните размисли за ситуацията в литературата, в книгата са включени и текстове за битниците, за историческата роля на работническата класа, за връзката между философия, наука и литература, за политическия екстремизъм, за публиката… Убеждението, че заобикалящият ни свят се оказва все по-неконтролируем, че все по-често се изплъзва от всякакви цялостни проекти или прогнози, подтиква писателя да възприеме някъде към средата на 60-те години на XX век своята „форма-есе“.

Колкото до заглавието на книгата, ето какво пише Калвино:

В началото проверих дали няма да свърши работа някое от оригиналните заглавия на статиите.

Но повечето от тях бяха дръзки и наелектризиращи като „Лъвски гръбнак“

или „Предизвикателството към лабиринта“, а аз търсех нещо в унисон с душевната нагласа, с която днес препрочитам и обобщавам своя опит. Избрах „Нека спи под камък“, за да създам представа за приключена безславно история, за да покажа, че можем да се върнем към същата тема едва след като се освободим от влиянието на много наши неоснователни претенции. Но „Нека спи под камък“ носи също смисъла на необходимостта да запечатаме своя опит такъв, какъвто е бил, за да може да ни послужи за нещо… Това означава, че от даден момент нататък камъкът, който слагам върху написаните страници, трябва да се смята само за преспапие.

Нека спи под камък. Размисли за литературата и обществото

Итало Калвино

Лъвски гръбнак
(откъс)

Лекция, изнесена във Флоренция на 17 февруари 1955 г. във флорентинската секция на ПЕН клуба по покана на Ана Банти и прочетена впоследствие в редица италиански градове. Публикувана в сп. „Парагоне“, бр. 66, юни 1955 г.

1. Често се говори за един проблем на героя в днешната наша литература: положителен или отрицателен герой, нов или стар герой. Тази дискусия може да се стори някому ненужна, но ще бъде винаги важна за онези, които не отделят литературните си интереси от цялостната и комплексна мрежа от отношения, която свързва помежду им разнообразните човешки интереси. Защото сред възможностите за въздействие върху историята, които се откриват пред литературата, тази е най-историцистка, може би единствената, която не е илюзорна: да се разбере за какъв тип човек историята подготвя  – с многостранната си и противоречива подмолна дейност – бойното поле и да се определи неговата чувствителност, моралната му реакция, тежестта на думите му, начинът, по който този човек ще трябва да вижда заобикалящия го свят; с една дума, онези неща, на които само поезията – а не примерно философията или политиката – може да ни научи.

Ясно е, че този тип човек, който дадено произведение или цяла една литературна епоха предполага, подразбира или по-точно предлага, измисля, може и да не е един от онези герои в класическия смисъл на думата, които са прерогатив на романа или на театъра, а живее също и може би главно в онова морално присъствие, в онзи не по-малко индивидуализиран главен герой, присъщ и на лиричните стихотворения или на прозата на моралистите, в онзи истински протагонист, който и при много автори на романи, като се започне с Мандзони и със зрялото творчество на Верга, не се отъждествява с нито един от героите.

Следователно, преди да се запитаме дали има и кои са характерните персонажи на днешната италианска литература, трябва да си зададем въпроса дали има и кой е истинският главен герой, онзи тип човек, който тя, макар и имплицитно, подразбира или предлага.

• Затруднението да отговорим на този въпрос е същото, в което се озоваваме всеки път, когато се запитаме най-общо за днешната италианска литература в опит да преценим положението ѝ, да направим прогноза за линията на нейното развитие. Този литературен период, на който мнозина поставят малко неопределения етикет на „неореализма“ и който при всички случаи се отличава с подем на интереса към реализма и с надмощие – по отношение на количеството и отзвука – на художествената проза над останалите изразни средства, като че ли отказва да бъде символично представен и обобщен в типична морална физиономия, в точно определен човешки характер.

И не е вярно твърдението, че склонността към изразяване чрез завършени характеризации на мъже и жени с героичен ореол или със светлосенките на „детето на века“ е била присъща предимно на романтичния XIX век и че в Италия – след последните издънки на романтичното родословие, каквито са „данунцианският човек“ или „крепусколарният човек“ – литературната история не допуска да бъде тълкувана в такъв смисъл. Защото именно литературата на най-близкото ни минало, херметичната литература, така лишена от хора като никоя друга, литература на пейзажи, предмети, сенчести душевни състояния, литература на отсъствието, както е била окачествена – дори тя предлага образ на човек, който беше ясно охарактеризиран (макар и негативно охарактеризиран, ако вземем предвид един прочут стих) и свързан (макар и негативно) с времето. „Херметичният човек“, човекът, който не допуска да надделеят в него други мотивации освен тези на най-дребните трепети, банални до мозъка на костите, който открива своята истина винаги по периферията на претрупаната сцена, този човек, пестелив на чувства и усещания, но без друга конкретност извън тях, този човек без опорни точки, защитен от грапава силициева черупка или изплъзващ се като змиорка, този човек, който изглеждаше създаден специално за да премине през злощастните времена и  несподелени реалности с минимум омърсяване и същевременно с минимум риск, беше именно типичен случай на предложение, което литературата е направила, за да разреши проблемите на отношенията на човека с неговото време, противопоставяйки се на историята, която се разкрива днес пред преценяващия ни поглед като по-комплексна, отколкото е изглеждала, като многозначна.

• Трябва ли да кажем, че „херметичният човек“ е последният истински персонаж, който италианската литература е успяла да създаде? Няма да ни е трудно, разбира се, да открием неговото присъствие в центъра на вниманието на майсторите на новата художествена проза, точно в произведенията, чрез които се осъществи излизането от херметичната атмосфера в посока към новите реалистични поетики.

Абстрактната ярост на Силвестро в „Разговор в Сицилия“ е на човек, който усеща трагичността на историята, но може да се движи само покрай нея, да участва в нея само лирично; и определено не е по-интегриран в историческата реалност героят Ен  от „Човеци и нечовеци“, въпреки че се занимава с бомби и чести събрания.

А Чезаре Павезе, който в антихерметична полемика пише поеми, пълни с работници, лодкари, пияници, не ни оставя никога да забравим, че главният герой не е работникът, лодкарят или пияницата, а човекът, който ги гледа, без да бие на очи, от маса в другия край на пивницата и би желал да е като тях и не знае. Заточеникът Стефано, както и професор Корадо от „Преди да пропее петелът“, е човекът, който знае, че трябва да стои встрани и да чете историята, която други изживяват, с метаисторическите очи на поета интелектуалец.

И така, в това, което бихме нарекли флорентинско или тосканско направление в нашата нова художествена проза, истински важното не е подробното реалистично описание, а защитната преграда от спомени или носталгия, през която то е филтрирано, тънката горчивина на преходността на дадено притежание или връзка: доминанта в картината е пак херметичният човек, съвсем малко по-сърдечен и с по-смекчени тревоги от тези на Виторини и Павезе. Още не съм споменал писателя, който преди всички тези автори започна да пише романи и който повече от всеки друг открито се насочи към типичното представяне на хората от своето време: Алберто Моравия. Но и у него как да не обвържем моралната безучастност на главните му герои, тяхната гримаса на обичайна отегчена погнуса, приемана като нещо неунищожимо – как да не обвържем това с темата, присъща на цялото негово литературно поколение, която е именно неприсъединяването, негативната връзка със света?

За автора

Итало Калвино (1923-1985) е роден в Куба, но две години след това родителите му се връщат в Италия. Пише първия си роман на 23-годишна възраст. През целия си живот сътрудничи на периодични издания и пътува много в Южна Америка, Мексико, Аржентина, Испания, Франция. Разнообразното му творчество е добре познато в български превод – у нас са издадени заглавията „Невидимите градове“, „Космически комедии“, сборникът с новели „Нашите предци“, сборниците с разкази „Паломар“, „Марковалдо, или сезоните в града“ и „Трудни любови“, както и неговите прочути „Американски лекции: шест предложения за новото хилядолетие“. Неотдавна „Колибри“ преиздаде „Ако пътник в зимна нощ“ – неподражаем роман за удоволствието от четенето на романи, в който главен герой е Читателят.

Откъс от „Паломар“ на Итало Калвино

“Невидимите градове” – по-различен поглед към пътешествията на Марко Поло